Причерня им от порозовяването на червения тотем и позеленяха от хрисим яд

Може би не всеки е проследил този сюжет и затова ще го посоча: защитниците на съветския колониализъм в България, които довчера наричаха днешния си парламентарен съюзник Сидеров фашист, тихомълком се отказаха от позата си на антифашисти.

Първо(сигнално) бяха монополизирали тази удобна позиция от свое име, от името на Съветския съюз, Русия и понякога дори от името на Европа и…САЩ, воювали срещу националсоциализма, наричан за удобство от следовниците на социализма ( и национализма, като съюзника им Сидеров) с италианския му вариант „фашизъм”.

На орелефите на любимия им Монумент на окупационната червена армия (МОЧА) обаче няма и следа от съюзническа солидарност с Европа и САЩ, макар Европа, в лицето на Великобритания, да е водила тази война две години по-дълго от СССР, снабдявал за целта по силата на сговора с Хитлер от август 1939-та неговата завоевателна машина с огромен поток от суровини и материали- да не говорим за общите военни маневри и учения на нацистите с Червената армия на съветска територия преди Хитлер да изпревари Сталин и да го нападне пръв в надпреварата кой да измами другаря си по завоевателна лакомия като продължение на вече извършената подялба на държави, територии и цели народи между тях.

Също така безмълвно изоставиха брътвежите за „освобождението” на България от Червената армия. Не само защото България не е била окупирана, за да бъде освобождавана. Германците са избрали да се оттеглят и да се бият на вражеската територия на Югославия, вместо в България, за което, ако подхождахме с аршина на чуждопоклоничеството пред СССР, трябваше вероятно да й благодарим с разни монументи на признателност- спестена ни е разрухата от войната на наша земя

.
Твърде незащитима е и теза за българския фашизъм като дразнител за Сталин. Защото Сталин, каквито и аргументи за обратното да се опитват да изтъкнат червените историци днес, не е смятал България за вражеска страна, щом през цялата война е поддържал с нея дипломатически отношения до самия 5-ти септември 1944-та, когато вероломно ги скъсва едностранно. Но е смятал България за своя задължителна плячка още преди войната с Германия, както личи от разсекретени в германските архиви ( съветските крият това и до днес) негови писма до Хитлер от края на 1940-та, в които светското поглъщане на България е било сред предварителните му условия (под т. номер 2) за включване на СССР във войната на страната на победоносната по онова време националсоциалистическа Германия.

За всички тези „обстоятелства” червените защитници на червеноармейския окупационен символ все повече избягват да спорят- просто няма как, историческите факти са такива, каквито могат да бъдат премълчавани в условията на диктатурата, но не и в епохата на ( американския, пусто да остане!) интернет.

Ето защо на позеленелите от яд при порозовяването на червеноармейския им бащица с другарското оръжие, размахано срещу българския народ в центъра на София, им причерня пред очите от напъване. Мислиха цели три дни как да извъртят отново истината ако не в своя полза, то поне с минимални „жертви” на бойното пропагандно поле.

Както обикновено, при тях това не става спонтанно- един техен човечец, назначен за Областен управител на София-град, се изцепи без инструктаж от ВС на БСП, и стана за посмешище- направо стана национално известен с неграмотното си възмущение, вменявайки „геронтофилия” на българите, дръзнали да посегнат на светинята на комунистическата диктатура, заклеймявайки ги с подозрението, че само те действали посред нощ. След което др. Шаренкова изцапа лицето на България, което току-що беше измито с порозовяването на монумента, организирайки за пореден път среднощна акция по почистването му до пълната сивота, която толкова много харесва на петата колона у нас.

И ето, че след като са се наговорили, най-после започнаха да се обаждат сред многозначителното мълчание на пришпорваните в други подобни ситуации сателитни на петата колона „творчески съюзи”.

Отделни творци, като тежкото перо на партията Иво Атанасов, бивш съветник на президента (им) Първанов и бивш шеф на медийната комисия в Парламента, монтиран наскоро в беззъбата уста на медийната регулация, за да цензурира критиката срещу антисемитски изцепки в медиите ( както в случая с Мишо Шамара), се изказва в по въпроса в партийния орган „Дума”.

В статията му няма и помен от обичайните сълзливи прехласвания по величието на съветското освобождение на България ( от нейната независимост). Перото на партийната пропаганда е обърнато навътре- към сините врагове, които той предлага да се извинят за всичките си няколко години управление ( на фона на останалите близо 20, през които под различни форми просъветската БСП командва управленския парад в България, без да броим предишните колониални десетилетия).

Ще подмина с дължимото презрение писанията на един друг червен екстремист, горд с участието си в незаконния опит да бъде заглушен митинг на български граждани срещу съветския им фетиш в центъра на София – макар, че този момчурляк с фиксация върху обидите с псевдонаучна претенция за психоанализ, за когото вече съм просто „пич” ( т.е. хем съм никой, хем не спира да ме разпознава като персонално обобщение на образа на врага) не ме пропуска и този път, вменявайки ми несъществуващи вини.

Изявлението на др. Кристиян Вигенин обаче, който най-обича да се изказва по вътрешнополитически въпроси, свързани с протестите, с медиите и т.н., няма как да пропусна. Все пак е външен на министър на държавата, която мнозина от нас упорито не искаме да им оставим да разиграват без съпротива в полза на Кремъл!

На какво дължим “честта” този път да бъдем наречени от него само „вандали”? В края на краищата руските му началници ясно ни определиха като „престъпници”, „хулигани”, които трябва да бъдат строго наказани.

Не е нужно човек да е психоаналитик, за да прозре причината за лицемерната умереност, която се опита да демонстрира Вигенин, призовавайки да не се драматизира порозовяването на паметника ( което с опакото на устата си нарича вандалско, все пак). Достатъчен е политическият анализ на нрава и обичаите на вълка в порозовяла кожа…

Нашите просъветски управляващи никога и при никакви обстоятелства не отстъпват, макар и с цел заблуда, ако не им се налага много. А др. Иво Атанасов, който в телевизионно предаване запокити в лицето ни лъжата, че съветската армия не била убила нито един българин и следователно не била окупационна, забива сега перото си във вътрешнополитическия враг без обичайните обезболяващи съвестта(!) на болшевика открити благодарности към външния си покровител

Само таврийските българи, приютени от руските степи обратно в родната България през 1943-та, унищожени от лицето на земята от придошлата Червена армия в България като окупаторка, са повече от 2000. Да не говорим за 4 хиляди отвлечени и пропаднали в бездънната яма на съветските инквизиции и екзекуции 4000 българи, арестувани без съд и присъда по списъка на специалните части на Сталин СМЕРШ ( данните са на бившия посланик на България в Москва Василий Такев, цитирал съм ги в „Течна дружба”).

Та на какво дължим тази внезапна пропагандна интровертност на обичайно агресивните защитници на нашите „освободители”?

Обяснението е само едно: след години на наложено мълчание, което успяхме не просто нарушим, а да взривим, най-после разбраха, че работата е сериозна. Българите няма да се откажат от правото си да настояват за отказ от раболепието пред лъжата в полза на чуждия интерес тук да векува страхът от окупационния ботуш и от днешния му лакиран олигархичен чепик.

Вменяват ни херостратовски комплекс на рушенето спрямо техния тотем, който настояваме да бъде преместен за тяхна религиозна употреба ( например в храма, който им построи др. Вежди Рашидов под формата на Музей на социалистическото изкуство), но всъщност взривихме „само” мълчанието по темата. И самите те вече не могат да мълчат.

Съзнавайки, че всяка дума, изречена в защита на съветската символика им се връща като думеранг, като лъжа, осъзната вече от критична маса българи, предпочитат да мимикрират в позата на загрижени за „нивото на омразата”- досущ като съюзникът им Сидеров, който сее от години омраза, а когато се превърна в чучело на протестите, взе да кълне „подбудителите към омраза”.

Ако бяха поне наполовина умни, колкото са лицемерни, щяха да разберат и да признаят, че геронтофилската им любов към бетонно-чугунения труп на съветското влияние в центъра на София не е от полза дори на съвременна Русия. Работа на външния министър на България е да обясни това на Москва, а не да лъже солидарно с всички останали, че сме били длъжни да им опазваме съветските паметници.

Вигенин или не е чел договора с Русия от 1992-ра, който публикувах в ivo.bg на 27 ноември 2010 г. за доказателство , че този паметник не попада в нито една категория, обект за поети ангажименти ( като костници, военни гробища или културно-исторически ценности), или…

Само че Вигенин го е чел или поне са му докладвали смущаващото за него обстоятелство, че МОЧА е незащитим от клаузите на въпросното споразумение. И сега ще ви кажа по какво личи: Вигенин вметна някак под сурдинка, че сме длъжни да „осигурим достъп” до съветските паметници. Именно! Така пише за достъпа, но до костниците, военните гробища и културно-историческите ценности, което той „спести”. Както „спестява” също, че това е българска, а не съветска собственост, поради което България може да се разпорежда с нея по своя воля- стига да има такава.

Р.S. В помощ на Вигенин, ако случайно сътрудниците му го мамят, ето основното от договора с Русия, от който е видно , че той по никакъв начин не връзва ръцете на България да действа на своя територия по своя воля „отчитайки дълбоките политически и икономически промени в двете държави, в Европа и в света… водени от желанието да придадат на тези отношения съвременни измерения ( включително, ако преценим, чрез едностранно прекратяване след предизвестие или поради неподновявяне), както ясно се заявява в преамбюла, обясняващ защо изобщо е необходим нов договор, заменящ онзи със СССР.

Договор за приятелски отношения и сътрудничество между република България и Руската федерация
( ратифициран със закон на Народното събрание от 03.11.1993 г., публикуван в “Държавен вестник” бр. 102 от 1992 г. Обнародван в “Държавен вестник” бр. 42 от 1993 г. В сила от 1.04.1993 г.)
Република България и руската федерация ( наричани по-нататък “договарящи се страни”),
основавайки се на традициите на приятелските отношения между народите на двете държави и на положителния опит на тяхното сътрудничество,
отчитайки дълбоките политически и икономически промени в двете държави, в Европа и в света,
ръководейки се от общоприетите принципи и норми на международното право, преди всичко от устава на Организацията на обединените нации,
потвърждавайки своята привързаност към задълженията, поети от тях в рамките на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в съвета на Европа ( ОСССЕ),
признавайки необходимостта от развитие и усъвършенстване на правната основа на двустранните междудържавни отношения,
убедени, че развитието на равноправни отношения на сътрудничество между тях отговаря на интересите на техните народи,
водени от желанието да придадат на тези отношения съвременни измерения и да ги развиват на нова основа,
се договориха следното:
Член 1
Република България и Руската федерация ще развиват своите отношения в дух на приятелство, доверие и взаимно уважение.
Договарящите се страни ще се ръководят последователно от принципите на суверенното равенство, неупотреба на сила или заплаха със сила, нерушимост на границите, териториалната цялост, ненамеса във вътрешните работи, зачитане правата на човека и основните свободи, равноправие и правото на народите да се разпореждат със своята съдба, добросъвестно изпълнение на задълженията, добросъседство, партньорство и сътрудничество.
Договарящите се страни ще съблюдават принципа на свободен избор от всички държави на пътя на своето политическо, икономическо и културно развитие в съответствие с волята на техните народи, изразена в резултат на свободни и справедливи избори.
член 14
Договарящите се страни се задължават да полагат нужните грижи и да предприемат необходимите мерки за запазване на намиращите се на територията на руската федерация ценности, свързани с историята и културата на България, както и за намиращите се на територията на Република България, ценности, свързани с историята и културата на Русия, а също така и за военните гробища.
До гробовете на руските граждани на територията на България и до гробовете на българските граждани в Русия ще бъде осигурен свободен достъп.
Договарящите се страни ще се консултират за мерките, които те считат за целесъобразно да предприемат относно обектите, упоменати в настоящия член.
Член 17
Настоящият договор подлежи на ратификация и влиза в сила от деня на размяната на ратификационните документи.
Настоящият договор се сключва за срок от 10 години.
Неговото действие се продължава автоматично за всеки следващ петгодишен период, ако никоя от договарящите се страни не заяви в писмена форма своето намерение да го денонсира най-късно една година преди изтичането на съответния срок на действие.
Съставен в София на 4 август 1992 г. в два екземпляра, всеки на български и на руски език, като и двата текста имат еднаква сила.
За Република България За Руската федерация
Желю Желев Борис Елцин
Президент на руската федерация
Президент на Република България