Късите крака на лъжата са на дълги позиции в покор(е)ната България

Не знам за „сатанизирането” на Пеевски, но съм сигурен, че в България е сатанизирана преди всичко истината.

За онези, които са пропуснали да забележат, посочвам още веднъж монументалното изображение на тази сатанизация: стърчащият над столицата ни паметник на въоръжената чужда окупация, обявена за „освобождение” на България със златни букви, които редовно биват лъскани от жреците на култа към окупацията, за да се свети името й!

Окупацията е сакралната любов на привържениците на лъжата в България с уговорката, че я наричат освобождение.
Нарекли са я освобождение и я бранят като най-висша ценност.
Преглътнаха някак (премахването на) бодливите петолъчки, рухването на гробницата на фараона от български произход, съветския сатрап на България Георги Димитров, но символът на въоръжената съветска лъжа е последният им „рубеж”. Изживяват се като защитници на тяхната покойна съветска родина- зад тях е Москва, нито крачка назад!

Лъжата им е важна повече от всичко- не е дори съветският подтекст толкова основополагащ за тях. Тя е лакмусът. Оцветява се в червено всеки пък, когато нарекат окупацията „освобождение” и това топли душите им на лъжци, които успяват да поддържат този мавзолей на наложената с огън и сабя лъжа над преклонената българска главица.

Същите лицемери сега мерят със своя аршин студентското пробуждане, опитвайки се да сатанизират самата дума „окупация” в контекста на студентската стачка срещу политиката на лъжата в държавата.

Сред редовните говорители на злобното омаскаряване все повече бива селектиран на екраните на телевизиите екстремистът Александър Симов от противозаконната агитка на червените срещу митинга от януари 2011 г. , на който поискахме демонтирането на този паметник на лъжата. Тогава бяхме стотици, поне десет пъти повече от крещящите напоследък срещу Плевнелиев, които мълчаливо ( почти до края на отредения ни от общината за митинга час) понасяхме хулиганска групичка да ни ругае в нарушение на закона през мегафони, под звуците на съветски маршове, вувузели и кречетала.
Оплюваха ни като „фашистки пу.ки” и „фашистки свине”, пожелаваха ни бъдем натикани в комунистически концлагери, които после си направиха труда да изредят конкретно в нарочен клип в интернет. Симов обича да се хвали с участието си в тази свинщина- но само в интернет, докато на екрана не парадира с този мил спомен.

Колко показателно е само, че две от лицата на онази екстремистка свинщина на контрите срещу нашия законен митинг, Александър Симов и Ангел Славчев, вече редовно „греят” в националния ефир- единият обикаля студията като говорител на контрите, другият направо се е настанил под крилото на Бареков в официозната ТВ7.

Петата колона си знае работата и се грижи за своите кадри.

Ако бях като тях, щях да коментирам суратя ( от арабски, “сурат” означава “лице” , бел. авт.) на въпросния Симов, познат вече на милионите зрители, през метафората за свинете, която той ни вменяваше на онзи митинг. Предпочитам обаче да говоря за свинщината на лъжата.

Когато за пореден път отказах на една телевизия да участвам в нейно национално разпространявано предаване, защото не желая да съм в едно студио с този хулиган, който черпи храброст от глутницата, за да ме нарича фашистка свиня и фашистка пу.тка( каканижещ обаче благо в телевизионните студиа), ми обясниха, че го канят често напоследък, защото бил активен в интернет….Ами да го канят, той и Пеевски е много активен и „атрактивен”!

Сега въпросният, оставен от студентите да си говори сам в официозната ТВ7, се чуди самодоволно ( пак в интернет) как така протестиращите студенти са се погнусили от него. Разбирам ги-явно следят истината в интернет и не вярват на лъжливия образ на Симов, демонстриран по телевизията, който съучастнически му изграждат със спестяването на тази истина, оставяйки го да си разиграва лъжата от екрана.
Въпросният ( отново и отново) се занимава с моята личност, преобръщайки наопаки моя теза от актуална статия за студентската окупация. Така, който не е чел статията ми, ще остане с впечатление от лъжата на Симов, че наричам опонентите си малоумни, макар всъщност да подчертавам точно обратното: че изповядват култа на болшевиките към болшинството като култ към бруталната сила и са всичко друго, само не и малоумни.

Но от лъжец, който е в състояние да пише колко много обича да мрази и да обосновава омразата си като свое възвишено право, друго не може да се очаква.

От тази персона, която ни натрапват и няма как да не забележим, да се върнем обаче на темата за лъжата като пътеводна петолъчка на властта и нейната лъжлива опозиция в парламента.

Ето какво се случи миналата седмица:
– БСП и ГЕРБ солидарно излъгаха избирателите си и партиите-майки в Брюксел, че имат нещо общо с европеизацията на България, гласувайки антиевропейски мораториум.
– ДПС, която по свои ориенталски причини се разграничи, обяви себе си за „единствената европейска партия” по този повод.
– БСП косвено си призна лъжата, че била лява и че е излъгала избирателите си с обещанието да махне плоския данък и данъка върху банковите депозити.
– „Атака” просто продължи да служи на руския интерес да скара България със Запада, лъжейки, че това е патриотична кауза.

На всичко това няколко десетки младежи се противопоставиха със студентска окупация, което наежи срещу тях лъжците – др. Симов бълва храчка след храчка срещу тези младежи в интернет, като за награда дефилира хрисимо като „другата гледна точка” защото бил „активен” в мрежата.

Въпросният е живата еманация на правилото, че на лъжата краката са къси, но дългата ръка на петата колона нехае за това как изглеждат Пеевски или Симов-важното е лъжата да дефилира и да се налага отвсякъде, особено от телевизионния екран, от който един „активен” в интернет облъчва с лъжи и и без това пасивната българска публика- за да не отвиква да гълта отровата, която я прави покорна пред сабята на лъжата.

3 mart pokana

17 мнения за “Късите крака на лъжата са на дълги позиции в покор(е)ната България”

  1. Наистина не разбирам каква може да бъде нуждата и “насладата” от гледане на телевизия в която нямам представителство, а в БГ се оказва че такава нямат дясно ориентираните, нямат вестник, нямат радио, нямат нищо. Гледането на сеир понякога може и да е интересно, но не ми се струва да е особено приятно занимание за ощетени, ограбени, излъгани, маргинализирани, смачкани и натикани в ъгъла. За професионалисти с разобличаващи намерения като нашия домакин например е обяснимо – намират на всяка крачка, дума, изречение лъжата, фалша, конспирацията, далаверите, опитите за канализиране и безсилието да се подкрепят и докажат тезите и обяснят действията на статуквото. Извор на всекидневен материал за дискусия и критика.
    Иначе, ако си разбрал че те лъжат подвеждат, прецакват и ти трябва да си повтаряш след всичко това – тук ме лъжат, тук се правят на умрели лисици, тук ми се мазнят, тук ме обработват, тук нагло ме работят, тук ме огряват отново със светлото бъдеще (от тъмното минало), тук си изсмукват доводи от пръстите и т.н. и т.н. това може да доведе до полуда наистина.
    Затова, на такива мазохисти мога само да кажа че повредата не е в ТВ-кутията пред тях а в кутията на раменете им, да я затворят и отворят кутията на интернет, а там, при добро желание да се търси има премного информация за всички вкусове и ориентация, особено политическа.
    По въпроса за непрестанното ШОУ в БГ с тема “освободителите, освободителната мисия и роля на Русия” за “благото” на съседните и не само народи, за които БГ-публиката има безсрочен безплатен абонамент мога да кажа следното:
    Наскоро бях в отпуск и имах гости от БГ които освен че повозих на файтон, заведох и да видят музеите на един персонаж от световно значение, оставил многобройни брилянтни произведения в световната културна съкровищница. Понеже преди бях ходил много пъти там ми беше интересно какво ще кажат гидовете, а те бяха нови, изглежда се сменят от време на време, за да го преведа и разкажа после на спътниците си. В единия от тях гидът – младо момиче, доста вдъхновено и увлекателно разказваща за събитията от преди два века каза и това:
    «Когато е бил на 6 месеца и руските войски ( т.е. за БГ – бъдещите “братя освободители”) са преминавали оттук и са вършели погроми, плячкосвания, изнасилвания, грабежи и убийства, майката на нашия велик сънародник се е качила чак на камбанарията на църквата отсреща и се скрила там с малката си рожба и така ние днес можем да се радваме на творчеството му благодарение и на тази нейна проява на кураж съчетан с майчински инстинкт за съхранение.»
    Беше интересно защото забелязах в импровизирано сформираната група и няколко представители на “освободителите” – техни потомци, които обаче си замълчаха след тия думи, въпреки че задаваха доста други въпроси. Такива гидове не вярвам да са се появили в БГ все още.

  2. “Българският офицер не предава оръжието си”
    Или за неизвестната съпротива на българските офицери на 9 септември 1944
    Даниела Горчева

    Снимка: Даниела Горчева
    Петър Петров

    На 9 септември 1944 година дежурният офицер от 10-и конен полк подпоручик Петров посреща съветската команда да предаде личното си оръжие с думите: “Български офицер не предава оръжието си!” и се самоубива пред очите на смаяните съветски командири.

    Този достоен жест, както и съпротивата на 5-и дивизионен артилерийски полк, където артилеристите недвусмислено насочват оръдията срещу съветските команди по разоръжаване, десетилетия бяха позорно укривани от комунистическите васали на Кремъл в България.

    Нещо повече – след 9-и септември 1944 комунистическите власти в България унищожават множество паметници с имената на загиналите български войници и офицери – българи, евреи, турци и т.н., воювали рамо до рамо за България срещу чужди, вкл. руски агресори.
    На 30 септември т.г. от 18 часа във Военния клуб– София беше представена една необикновена книга – няколкогодишно изследване на Борис Войнов* за живота на подпоручик Петър Добрев Петров от 10-и конен полк – гр. Шумен. Книгата е издадена изцяло със средствата на автора, както впрочем е извършено и цялото проучване.
    Така е унищожен и паметникът на 7-и пехотен Преславски полк, напомня г-н Войнов в книгата си:

    “Овладените от национален нихилизъм нови власти след 9 септември 1944 г., посягат и на войнишките паметници на загиналите български воини, какъвто е паметникът – портал на падналите за Родината бойци от 7-и пехотен Преславски полк. Той е открит на 6 май 1927 година. Върху шест гранитни плочи са издълбани имената на загиналите войници, подофицери и офицери от полка във войните за национално освобождение и обединение. До тях бдеше каменен български лъв. Този прекрасен паметник – пише с горчивина Борис Войнов, – е разрушен през 1957 година. Построи се паметник на Съветската армия…”.

    Лъжата обаче не може да трае вечно, а позорът няма как да се скрие.

    Величието впрочем – също. И точно това напомня Дянко Марков в предговора си към книгата:

    “Българският гражданин Борис Войнов срещна величието на българското гражданство в лицето на шуменеца подпоручик Петър Добрев Петров. Възхищението и преклонението пред него го подтикват да представи на българската общественост саможертвения акт на своя съгражданин в книгата, която държите в ръцете си…

    Поради първоначалната пълна липса на данни за живота на българския преподавател и офицер от Шумен, е почти невероятен фактът, че тя е могла да бъде създадена. Безличието на русофилския комунизъм е най-непреодолимото наследство от половинвековната окупация на страната.

    По време на тази окупация, при всевластието на българската угодническа комунистическа партия, разбира се, не можеше да става и дума да се отдаде дължимото на проявите на национално достойнство, чест и саможертва от страна на несъгласните с окупацията достойни българи. Но и след 1989…посткомунистическата власт се отнася с пълно пренебрежение и дори враждебност при всеки опит за изтъкване и възхвала на тези прояви. Ето защо саможертвеният акт на подпоручик Петров бе останал под булото на забраната и забравата…

    Затова извършеното от Борис Войнов детайлно проследяване и разкриване на истината за събитията е подвиг – интелектуален и морален.”

    Присъединявам се към думите на Дянко Марков – народен представител от 37-о и 38-о Народно събрание, носител на Орден за храброст като летец- бомбардировач, участник във Втората световна война и един от най-ерудираните и почтени българи, безспирно клеветени от комунистическите престъпници.

    Урок по достойнство**

    инж. Борис Войнов, о.з. капитан

    След като СССР обявява война на България на 5 септември 1944, на Българската армия е заповядано да не оказва съпротива и да не води бойни действия. Трети Украински фронт навлиза в страната ни без нито една пушка да гръмне срещу него.

    Въпреки това, съветското командване разпорежда на своите офицери да изземат дори личното оръжие на българските офицери, макар че това е последното, което заплашва милионната съветска армия.

    Разоръжаването става по груб и недопустим начин:

    “Някои наши офицери не искаха да си дават оръжието, но съветските войници ги заставиха да легнат по очи на земята и ги обезоръжиха…” – свидетелства Иван Николов от с. Вехтово, Шуменско, по онова време войник в 10-и конен полк.
    (вж. “Шуменци в Отечествената война 1944-1945 г.”, част първа, Шумен, 2006 г.)

    Така е в целия гарнизон. По онова време личното оръжие на българските офицери се е заплащало от тях самите и е било тяхна лична собственост.

    Всъщност, това решение идва от Върховното съветско командване и българските му сътрудници начело с Георги Димитров, тъй като офицерството в България е считано за една от основните опори на държавността у нас и следователно – за голям враг на предстоящата съветизация на страната. Извършената по-късно безумна и жестока разправа с българското офицерство, след като най-напред е било използвано като пушечно месо в т.н. Отечествена война срещу немските войски, потвърждава, че това е било планирано.

    “Детко, та нашите врагове нямали бензин. Загубили си бензовозите”…

    Ето откъс от спомените на родения през 1923 година д-р Рачо Рачев, подполковник от запаса, който е бил дежурен по дивизия в тези драматични дни между 7-и и 9-и септември 1944 година:

    “Пред щаба на дивизията спря огромен форд с офицери от Трети Украински фронт. Поискаха от мен да ги свържа с командира на дивизията, да им позволя чрез нашата дивизионна свързочна линия да разговарят с Толбухин, да им бъдат дадени пет варела бензин и 10 резервни вътрешни и външни гуми, с различен размер и да се срещнат на кота “Москов табия” с двамата командири – нашият и техният за координиране. Свързах се с командира и той даде своето съгласие по техните искания. На уречената среща нашият командир се яви без охрана и оръжие. Завръщайки се ми каза: “Детко, та нашите врагове нямали бензин. Загубили си бензовозите.” (вж. Материали по история на Шуменския гарнизон, 1995).

    Все пак командирът разпорежда на дежурния по дивизия 21-годишен тогава офицер, когото бащински нарича “детко” да потърси домакина и да бъде организирана вечеря за българските и съветските офицери в ресторанта на Военния клуб.

    Руснаците изненадали българите с изпиването на огромни количества алкохол и с любвеобилността си. Но на сутринта показали друго лице, разказва Рачо Рачев:

    “Срещата премина превъзходно. Ляха се водки от бензиновите бидони.Но на следващия ден щабът бе ограден с тежки танкове, а през портала на 7-ми пехотен Преславски полк, срещу щаба му бе насочено оръдието на лека танкета.Почти веднага след това в щаба влязоха същите съветски офицери, които бяха на другарска вечеря късно през нощта и проведоха ритуала на пленяването на Шуменския противников гарнизон. Обезоръжени, бяхме обявени за пленници и събрани в една стая на щаба. Под охрана и без храна.”

    “Не след дълго, аз, гладен пленник, – продължава той, – бях грабнат като преводач и водач за издирване на бензиновозите на 7-и механизиран корпус на генерал Катков. Бензовозите намерихме пред моста на Тича на една полянка, погрешно изпратени от момичетата автодиспечерки.”

    Не навсякъде обаче обезоръжаването минава безпроблемно.

    “В 5-ти артилерийски дивизионен полк нашите артилеристи обърнаха оръдията срещу порталите и не допуснаха разоръжаване.” – отбелязва д-р Рачев.

    Командирът им, разбира се, по-късно е разстрелян от “народната власт”.

    Българският офицер не предава оръжието си

    На 9 септември вечерта командирът на Четвърта пехотна преславска дивизия призовава господа офицерите да почетат с едноминутно мълчание паметта на подпоручик Петър Добрев Петров, запазил честта на пагона на българския офицер.

    Само няколко месеца преди това, със заповед от 10 февруари 1944 г., запасен подпоручик Петър Добрев Петров от 4-и дивизион е назначен за взводен командир на ескадрон.

    Поради гимнастическите си умения подпоручик Петров е обучавал кавалеристите по волтижировка (гимнастически упражнения върху кон, движещ се в тръс, галоп, кариер).

    За този ден – 9 септември 1944 година, подполковникът от запаса Рачо Рачев разказва, че съветският офицер, когото в спомените си той нарича „червеният командир” влязъл в щаба на 10–и конен полк (сегашната сграда на Военното комендантство в Шумен) и разпоредил на командира на полка да свика незабавно офицерите. Когато – след сигнала за сбор, офицерите се явяват, съветският командир безцеремонно им заявил: “От днес сте пленници на Червената армия! Моля, предайте личното си оръжие!”

    Получили нареждане от своите началници да не се съпротивляват, българските военни изпълняват искането и “по реда на старшинството започва предаване на оръжието…”

    В този момент не всички офицери от 10-и полк са в щаба. Не е там и подпоручик Петър Петров, защото е дежурен. Пред очите му на 9 септември 1944 се разиграват сцени, от които е потресен.

    Същият този ден той чува по радиото за станалия преврат в София, обръщението на новоназначения министър-председател Кимон Георгиев и разбира, че в състава на новото правителство като министър на войната е полковник Дамян Велчев – непоправим превратаджия, осъден на смърт и впоследствие помилван от цар Борис.

    Представата му за свободна и независима България, каквато той е възпитаван да обича и защитава, се срива за един ден.

    Подпоручик Петров е последният, към когото се отправя съветската комисия по разоръжаване. В нея влизат старши лейтенант Владимир Федоренко, старши сержант Алексей Зверьов и други от съветските войски. Придружават ги българските офицери майор Иван Тодоров, подпоручик Павел Манов и фелдфебел Стефан Чобанов.

    В 18.30 ч. те влизат в дежурната стая при караулното помещение на 10-и конен допълващ ескадрон и съветският офицер нарежда на дежурния подпоручик Петър Петров да си предаде оръжието.

    Разоръжаването на длъжностно лице, какъвто е и дежурният по ескадрон, се преживява изключително болезнено. Всичко това се добавя към унизителната ситуация и ускорява драматичния развой, защото офицерската чест на подпоручик Петров очевидно не му позволява да се търкаля в прахоляка под дулата на вражески войници.

    И тогава се случва най-неочакваното, което стъписва дори съветския командир. Подпоручик Петров вади своя „Валтер” и с думите: „Българският офицер не предава оръжието си!”, се застрелва и рухва на земята.

    В акт номер 447 за смъртта на Петър Добрев Петров, съставен от заместник-кмета Никола Шамарджиев е записано:

    “На 9 септември 1944 г. в 18.30 ч., когато руската комисия по обезоръжаването на 10-и допълващ ескадрон влиза в дежурната стая при караулното помещение на ескадрона и нарежда на подпоручик Петър Добрев Петров, роден на 27 декември 1902 г. в гр. Шумен, да предаде оръжието си, той – с числящия му се пистолет „Валтер”, калибър 7.65 мм изстрелва един патрон в дясната страна на главата си. Куршумът излиза от лявата страна на главата и се забива в стената. Вследствие на това смъртоносно нараняване, подпоручик Петър Добрев Петров почива в 19 часа на 9 септември 1944 год.”

    Следват подписите на майор И. Ст. Тодоров, подпоручик П. Г. Манов, фелдфебел Ст. П. Чобанов и на свидетелите: старши лейтенант Вл. Федоренко и ст. сержант Ал. Зверьов.

    Достойното поведение предизвиква уважение дори у противника

    “Червеният командир – разказва о.з. подполковник Рачо Рачев – се слисва от постъпката на подпоручик Петров. Милва изстиващия му труп, оправдава се, че не той бил виновен за обезоръжаването на офицерите в Шумен и решава да върне личното оръжие на кавалеристите, настръхнали от обидата и от протеста на подпоручик Петров.”

    В Шумен, както вече бе споменато, освен реакцията на офицерите от 10-и конен полк и самоубийството на подпоручик Петров, има съпротива и в 5-и дивизионен артилерийски полк, където артилеристите недвусмислено насочват оръдията с право мерене срещу порталите и съветските команди по разоръжаване.

    Съпротивата на българите довежда до нареждането на Сталин до маршал Жуков незабавно да бъде преустановено обезоръжаването на българските офицери.

    В спомените си маршал Жуков свидетелства: „Позвъних веднага на Върховното главно командуване и Сталин каза: “Всичкото оръжие на българските войски да си остане в тях, нека се занимават с обикновените си работи и да чакат заповедта на своето правителство.” (вж. Жуков, Г. Спомени и размисли. С. 1983).

    Това е безспорно доказателство, че запасният подпоручик Петър Петров не се е жертвал напразно.

    Всъщност, някои от съветските военни вероятно са съзнавали безсмислието на унизителната заповед за разоръжаване на българските офицери и на място вземат решения по собствена инициатива. Това се вижда и от разказа на полковник Коротков за влизането им в Шумен:

    ”… В Шумен престояхме 5-6 дена. В паметта ми се е запазил такъв случай. Зад Шумен в една гора имаше български артилеристи. Отидох там с моята лична охрана и един танк. Командирът, един генерал, на когото съм забравил името, ме посрещна с построен пълен офицерски състав. По заповед на нашето командване трябваше да разоръжа поделението. Предложих на генерала да снеме артилерията и минохвъргачките, пушките да се приберат на пирамидите, а офицерите да предадат пистолетите си. Генералът пръв извади своя пистолет, целуна го и го сложи на масата. Това ме трогна дълбоко и аз му го върнах, като сам го положих в кобура му. Генералът се просълзи, а заедно с него и аз. Тогава изкомандвах всички офицери да си приберат пистолетите. Това беше изключително радостен момент…”

    И така, само няколко часа след изстрела, с който подпоручик Петров избира смъртта пред унижението, се получава заповед на Върховното главно командване на съветската армия да се спрат бойните действия и движението на войските на територията на България.

    На погребението на подпоручик Петров съветските офицери поднасят венец от името на съветското командване в Шумен. Така те засвидетелстват своя респект към достойното му поведение. За разлика от българските комунистически управници, които направиха всичко възможно, за да бъде забравен – и той, и подвига му.

    Какво знаем за подпоручик Петров

    В онази драматична септемврийска вечер, когато съпругата на подпоручик Петров– Мария идва в казармата, за да прибере тялото на своя съпруг и баща на петгодишната им дъщеричка, потресените офицери връчват на потъналата в скръб вдовица плик със спонтанно събрана парична помощ. След смъртта му 85-годишният му баща е съкрушен и го надживява само с четири месеца. Старият учител и бивш опълченец умира на 8 януари 1945 г.

    Изминалите десетилетия и криворазбраните партийни интереси са дали резултат и подвигът, както и личността на Петър Добрев Петров са почти изтрити от паметта на неговите съграждани в родния му Шумен. Трябваше да се положат доста усилия, за да се възстанови неговият образ, но вече разполагаме със сведения за подпоручик Петров и за живота му, които бяха в забвение.

    Семейството му е живяло в Шумен на ул. “Славянска” 725, махала Къдиева. Къщата е запазена и до днес (сегашният адрес е пл. “Оборище” 19).

    От 1916 до 1921 година Петър Петров учи в Шуменската гимназия, където учител по география и история и класен наставник е бил баща му.

    След успешно завършване на гимназията в родния Шумен, Петър Петров постъпва във Военното училище в София, което за жалост е принуден да напусне заради конфликт с Дамян Велчев.

    Малко след преврата на 9 юни 1923 г., подполковник Дамян Велчев, който е един от превратаджиите, е назначен за помощник-началник на Военното на НВ училище от юни 1923 г. (от 1927 г. е началник на същото и е уволнен на 25.09 1928 г.).

    Това става причина двадесетгодишният младеж да напусне училището „по собствено желание” и да се прости с мечтата си да стане офицер, въпреки че вече е имал назначение в гвардейски полк.

    Разочарован, но не загубил своя горд дух, Петър Петров заминава за Унгария, където завършва прочутото за времето си Кралско висше училище за телесно възпитание в Будапеща. След завръщането си в България, Петър Петров става преподавател по гимнастика в Шуменския учителски институт.

    За събитията на трагичния 9 септември разказва друг съсед на подпоручик Петров – Петър Тодоров (Бормето), роден през 1926 г. в Шумен:

    “Бях стажант в общината, където кметът Иван Попов ми беше началник. На 9 септември видях съветски войски, коли…Помня че пред Околийското управление имаше престрелка. На улицата убиха околийския управител Васил Иванов Василев. Аз го заварих да лежи на ъгъла до книжарницата на Вълчо Даскалов. Имаше изнасилвания и други убийства, извършени от съветските войници.

    Вечерта на 9 септември, тъкмо когато се прибирах, отсреща пред къщата на Петър Петров дойде конска каруца. Видях и чух близките му да плачат – майка му, баща му и други. Разбрах, че са докарали Петров мъртъв. Хората коментираха, че се е застрелял в казармата. Беше вече около 20-21 часа.

    Веднага отидох вкъщи и казах на баба ми Марийка, която беше близка с родителите му. Тя се стъписа – дойде й като гръм от ясно небе. Той беше известен в Шумен като много добър общественик, спортист, учител и гражданин. Смъртта му се отрази на хората около нас стряскащо, всички бяха уплашени и смутени. Новината се разнесе веднага из целия град и това беше първият сигнал за целия Шумен, че за България настъпват най-страшни дни.”

    Петър Тодоров (Бормето) си спомня ясно и погребението на обичания от шуменци подпоручик:

    “Ние имахме голяма градина с цветя. Набрахме хубави цветя и отидохме на погребението – аз, баба, съседите, роднини. Влязохме у тях – той беше в ковчег, на втория етаж в салона. Къщата е съвсем същата и сега. Имаше много хора, които плачеха – всички го обичаха, беше хубавец. Сложихме цветята и тръгнахме с траурното шествие до църквата „Св. Възнесение”. Опя го най-старшият свещеник. После шествието с катафалката отиде до старите шуменски гробища. Някой каза надгробно слово и го погребаха. Бяхме стъписани и уплашени.”

    Макар много по-млад от Петров, П. Тодоров пази ярки спомени за него, включително от детските си години:

    “Аз го помня от малък, казваха му Пиер и досега е пред очите ми – много представителен, красавец, с изправена стойка, с тяло на спортист. Като ходех в “Юнакъ”, той играеше на успоредката, лоста, акробатика.

    Около 1934 г. нашите шуменски гимнастици отиваха на балканските игри в Атина и ние ги изпратихме тържествено. Вървяха по главната улица на Шумен под строй, в юнашки униформи. Ние, децата, бяхме направили шпалир. Петров беше начело, първият – знаменосец. После пак ги посрещнахме на главната улица, на „Кошира”. Тогава се пуснаха марки за балканските игри и аз пазя още от тях. Виждал съм го и като офицер, в униформа, поздравявах го, обръщах се да го гледам – обаятелна личност, респектираше с външността си. Беше изряден, елегантен. Гледал съм конни състезания на Шуменския гарнизон, на манежа в 10-конен полк. Стоеше като изваян на коня. След това разбрах, че руските офицери са искали да предаде оръжието си и той като достоен български офицер не го дал и се самоубил. Имаше жена Мария и малка дъщеря.”

    Послеслов

    В малкото документи, в които се описва случаят с подпоручик Петър Петров се допускат неточности и различия в офицерското му звание, точното място, време на събитието, последните думи, които е изрекъл и др. Това е разбираемо и с нищо не променя същността и значимостта на станалото.

    Бележки:

    * Авторът Борис Войнов получава първоначалното си образование в Шумен – неговия роден край. Преди да завърши висшето си образование във ВХТИ – София като инженер -химик, служи в ШЗО – Силистра и има чин капитан на офицер от запаса.

    **Със съгласието и одобрението на автора Борис Войнов статията е редактирана и подготвена за печат от Даниела Горчева. Редакцията е направена за сп. “Диалог” и преди последните проучвания на г-н Войнов, чиято забележителна упоритост е възхитителна. Той успя да намери дори внуците на подпоручик Петров и книгата е илюстрирана с богат и интересен снимков материал.

  3. Дано достатъчно хора се замислят защо протестират студентите.И да разберат , че отказване от истината и морала няма.Това, че сега ни управляват продажници на руската и българската мафия, не трябва да ни отчайва, а да ни направи силни като студентите, които искат истината и морала да са водещи в обществото, а не лъжите.А колкото до бройката протестиращи , комунистите да си спомнят как е тръгнало християнството, което те искаха да унищожат. Христос и шепа съподвижници.Но не само наделели над мнозинството, а бройката им в момента възлиза на милиарди християни по цял свят.Господа лъжеуправляващи и лъжесъдийстващи не се оправдавайте със броя противници, които имате, вижте им качеството.Това не са побелелите от лъжите ви последователи, които продължавате нагло да лъжете, защото ви позволяват.Това са студенти, които мислят и не позволяват да ги водите за носа.
    Апропо, сами се оплетохте в лъжите си, не можейки да отговорите на елементарния въпрос -Кой назначи Пеевски за шеф на ДАНС?

  4. Симов е прероденият Гьобелс! В интерес на истината беше не лош млад човек…. Обаче виждам, че с годините грозните задачи, които изпълнява са се отразили на опротивялото му лице и фигура. А мненията и коментарите му нямат никакво значение. ТОй е съветско мекере и говори(лае) това което му наредят. Ако утре му кажат хвали Иво Инджев без грам скрупули ще започне да го венцехвали!

  5. Уважението към стила и равнището на автора и на коментаторите в този блог ме сдържат да не кажа точно определението, което имам за др. Александър Симов,но не се сдържам-извинете!- това е просто един КОМУНИСТИЧЕСКИ ЛАЙНОЯД!Най- поучителното след прочита на неговите оглозгани и озъбени от злоба драсканици срещу протестърите”, студентите, “дясното” и пр. потвърждава истината, че маските накрая винаги падат! Падат, ей, като камъните в чалгата на Хисарския поп!..Имам предвид маската на убедно ляв,но пък изобщо критичен, бунтовен, несъгласен и пр. публицист по радикален френски терк от 60-те години например, за какъвто наивно приемах известно време Симов. Сега обаче си мисля- я си представете,че сме в годините, когато ДУМА беше единственият вестник под името РАБОТНИЧЕСКО ДЕЛО и др. Симов заклеймява “враговете на народа.” Какво щеше да им се случи? Та хубаво е, че маските падат- за да потвърдят и нещо друго: че принципна разлика съществува само между комунст и МЪРТЪВ КОМуНИСТ!

  6. Бедна, заразена, болна българска медийна среда, която съществува сякаш само за да обработва наивната потърпевша аудитория.
    Хората, запазили здрав човешки разум знаят това, уви, освен Интернет просто няма алтернативи!!!
    Имахме преди години поне вестник “Демокрация“, а сега в пространстото зее една голяма дупка. И май, няма сила в България, която да промени тази ситуация.
    Простащината ще си се лее необоспокоявана явно и занапред!
    Палячовци като сидеровци, барековци и сие ще се фабрикуват в името на моментните нужди на силните на деня… Колко жалко само!

  7. Za razlika ot avtora, koito e sardit na celiya svyat, Simov e slanchice. Svetla lichnost s hubavo chuvstvo za humor. Ne se smyata za velik, chesto se samoironizira. Napisanoto ot nego e interesno, chete se lesno I provokira misalta.

  8. Ех, NATALIA, NATALIA,
    защо не помолиш някой да ти зареди една кирилица на компа? А дотогава св грей на “слънчицето” Симов, вълнувай се от интересните му писания, които четеш “лесно” и мисли; само че се замисляй малко повечко. Мазното му суратче разбира се не би трябвало да има нещо общо с мораните му качества, само че аз съм поклонник на Ломрозо (колкото и да е отричан от соц и ком науката) и не мога да не направя съответната връзка между външност и вътршност на личността. А вътрешността на въпросната личност е меко казано противна!

  9. Ей, пача!

    Коя мисъл ти е провокирана и не се чете лесно?

  10. До NATALIYA. В блога на това “слънчице” няма нито един коментар, забранени са. Той с цялото си “чувство за хумор” не позволява обратна връзка с читателите. Може вие да си го четете с наслада, защото аз повече няма да се върна там да му чета тъпите монолози.

  11. Странно, защо имам усещането че горкото момче има разума на тригодишно дете…. и то бавно развиващо се.

  12. Олекна ми като разбрах,че г-Инджев е отказал участие в телевизионно предаване.Стотици пъти съм се чудила що за хора са тези,които приемат да участват в интервюта с пишман журналисти,или в предавания с елементарни и непочтени хора(Мишо Шамара).Толкова ли е голямо желанието да са на екран,на всяка цена!Да запазиш собственото си достойнство е дефицит в България.

  13. Повдигате въпрос, който ми дава възможност да отдам дължимото на онези, които (все още) ме канят, но съм ги “отказал” с това, че не съм съгласен да участвам “на всяка цена”- съответно все повече телевизионни врати ми се затварят.
    В техните очи това може да изглежда претенциозно, но за мен става дума за правото на един свободен човек да не се омаскарява от “компания”, която презира- дори и да е сигурен, че би могъл да е “победител” ( в борбата с прасе в кочината).Което не означава, че бягам от дискусии- ако ми е позволено да се пошегувам “солено”: просто си подбирам партньорите в “секса”, вместо да проявявам промосковитет.
    Събеседници, които представят партии, социологически агенции, медии и т.н. ( т.е. за това им плащат, да “рекламират” работодателите си или поне себе си лично за по-добра позиция на “трудовия пазар”)не могат да си позволят този лукс и са длъжни да са всеядни- с когото ги сложат, не бива да отказват, дори и насреща им някой да грухти.
    Тъй като съм в луксозната позиция да не завися от никого и същевременно не търся “популярност”, често отказвам покани- включително заради темата, за която са ме преценили погрешно ( според мен) или заради събеседник, с когото не желая да стоя в едно помещение, камоли да си меря “мускулите” на калния терен и да радвам с това любителите на подобни самоцелни зрелища.
    Ща кажа само, че на световната Би Би Си например, от която ми се обаждат за мнение почти всяка седмица, не си спомням да съм отказвал. Защо ли?
    Впрочем, споменавам го само като куриоз, миналата седмица отказах на Си Ен Ен коментар по простата причина, че явно ме бяха надценили с предложение да коментирам проблемите на …Болшой театър.Най-вероятно е предложението им да е някаква тяхна продуцентска грешка, звънейки на грешен телефон (който имат в базата данни),но истината е, че ако се бях полакомил, можех да опитам поне да се уредя с изява по тази водеща световна новинарска телевизия.
    Ако продължа малко темата трябва да кажа, че не се поддадох на изкушенията на “големите пари” за реалити формати, макар въпросните пари никак да не са ми излишни- вярвам, че има по-важни неща и се опитвам да отстоявам тази позиция, колкото и да е трудно.
    Давам си сметка, че с тази моя кратка “изповед” ще подразня моите “доброжелатели”, които отказват да приемат за възможно някой да действа по други подбуди, освен заради пари, “слава”, “зависимости” ( от ДС например- защото за тях, когато умират от безсилна злоба да опонират по същество, зад всяка моя дума привиждат ДС, която ми държи химикалката) и т.н.Но това си е тяхно признание за безсилие- ако се съобразявах с правилата на кочината, все още щях да съм в нея. На опитите да бъда върнат в нея, защото съм нямал право да изпълзя от там, гледам по същия начин, по който се отнасям към споменатите по-горе събеседници, с които не желая да се цапам в едно студио.

  14. Моето мнение съвпада напълно с Вашето господин Инджев!
    Като си представим само ,че трябва не само да опитваме да вървим напред като нация , ами и да преодоляваме спирачките, които ни слагат “симовци”, то не сме в завидно положение !Но освен “симовци “, има и жабляновци (той е не по-малък мизерник),ива николовци напоследък се проявяват усърдно ,от всякъде извират безброй като тях служители на лъжата.
    За съжаление , лоша сплав се е получила от българския Бай Ганьо и демагогската комунистическа идеология .
    Това смешение на натуралното-българско с политическото-безпринципно , продължава да ражда нови поколения с изкривени и дори напълно липсващи ценности !
    Днес българските политици завличат усърдно колата в калта , само и само да са те на власт, прегазвайки и малкото останало читаво !
    “Мъката” по отдалечаващото се минало и неясно бъдеще , кара мнозина , да възкликват
    “Боже , колко лъжа има около нас !”

  15. @ NATALIYA:
    Ами като толкова си примираш по онова нещо, което определяш като “слънчице” – ходи се грей на “припек”! Чий го дириш в този блог?
    🙂

  16. PS В предишния си пост ползвах стила на Александър Симов, Ангел Славчев и др.п.
    🙂

  17. Изключително важно е да се напомня на БОЛШЕВИШКИТЕ слуги, като горепосочените от г-н Инджев лица, че от август 1939г. до юни 1941г., господарят им Сталин е бил не само фашистка п…а , но още и нацистка прости…ка, която е доставяла на Хитлер суровини и военни материали, които служат за войната му на запад.
    Както и това че , и трите демагогски и тоталитарни режима – нацисткият, фашисткият и большевишкият, използват за фундамент на своите идеологии социалистически популизъм.
    Поради това и на идейна основа, и то фундаментална , болшевизма не се различава от фашизма.
    Като нито фашистите на Мусолини , нито болшевиките на Ленин са получавали дори парламентарно представителство, както социалистическият им другар Хитлер! Който освен това дори и приживе не искал да го титулуват другояче освен , като националсоциалист. Още по-малко е очаквал да бъде преименуван от своите другари по идеология, каквито са болшевиките.
    И г-н Инджев, имам един съвет към вас, погледнете , кога болшевишките клонинги на Коминтерна в Европа започват да “партизанстват” срещу националсоциалистическият им другар – Хитлер, не само в България , но и в Европа, Гърция и т.н..
    Бас ловя , че е след 22 юни 1941г., но не и в периода между август 1939г.,и тази дата.

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.