10-ти ноември надгражда делото на 9-ти септември

1989: дните преди 10 ноември
10 Ноември 2013
Пламен Даракчиев

Пламен Даракчиев. Снимка: блог на автора

Ха-ха, сещам се как изглеждах на днешния ден преди 24 години – с черна брада, дълга коса, сплетена отзад на плитка и черен шлифер под коленете. Кажи речи професионален революционер. С огън в очите, с вдъхновено слово и вяра в това, че ако не ни преследват и не ни бият, ако можем да свободно да говорим, да пишем и да се събираме на публични места, всичко ще е различно.
Разбира се, не става дума за мене. Българската лява (в некомунистическия смисъл на понятието) j тръгваше целокупно по дългия път, преди всеки да свърне в избраната посока. Ако днес някои ви каже, че по онова време е бил с десни убеждения, не му вярвайте. В най-добрия случая става за изповядване на „разширен и малко обновен либерализъм“, както се бъзика британският политолог Кенет Миног.
Та така, навличайки пуловер и шлифер и отгоре, аз се простих с моя летен костюм в сигнално-пепитено. С него, като човек с добро сърце, улеснявах максимално изгарящите от любопитство хора на Митьо Гестапото. Различаваха ме отдалеч. Особено там, където имаше навалица – по гари, автогари или пък по просто по главната улица, примерно на Пловдив.
Освен това към днешния ден, вече се бях изнесъл от квартирата на Деян Кюранов и Лиляна Александриева.Там беше щумно и весело. Оцелявахме покрай един „москвич“, идващ от казанлъшките села, който периодично стоварваше пълен багажник с компоти и туршии. Помощта бе от българските турци, които полагаха трогателни грижи за компанията, заета със свалянето на властта.
Суматоха в тихия апартамент на един учен
Нещастието да ме приюти се стовари върху главата на нищо неподозиращия Иван Пунчев (бог да го прости!), чийто апартамент бе недалеч, точно до „Кравая“, на ул. „Фритьоф Нансен“. Иван беше университетски преподавател и когато нямаше лекции прекарваше цялия ден в кабинета си, зает с научна фантастика, математическо моделиране и теория на изкуствения интелект. Беше висок, с тъмно изпито лице с брадичка, подрязана като на Циолковски. Изглежда работата му е била доста сериозна, защото след смъртта му с неговия архив се зае Йордан Янков, човек с интереси в тази сфера. И дано някой ден, трудът на Иван Пунчев види бял свят.
Броени дни след пристигането ми, домашният телефон на моя любезен домакин вече звънеше на поразия. От другата на страна на слушалката бе цялата разбунена по онова време София. Иван скачаше като ужилен, прекосяваше хола и пряко сили, с ужасeн поглед ми подаваше апарата с отворената слушалка. Когато ме нямаше, той грижливо записваше обажданията и заръките. Представям си как се е чувствал сновящ от отрупаното си с книги записки бюрото до хола, откъдето кънтеше неспирно озверелия телефон.
Докато моя благодетел преживяваше бедствието, аз размишлявах върху своята драма.
В дните след 4 ноември, когато приключи Екофорума и чуждестранните делегации си събраха куфарите, пощръклялото и обикалящо около НДК дисидентство се почувства, оставено на вълците. Докато бях у Деян и Лили, като по чудо бях успял да се сдобия с временна адресна регистрация в милиционерското управление в градинката на ул. „Развигор“. И така при една ранна сутрешна акция на органите из София, отървах кожата. Докато светиня му Христофор, Любо Собаджиев, Босия, Стефан Комитов и още няколко разпищолили се поборници, бяха изпратени по етапен ред ред по родните им места. Но това с регистрацията бе слабо утешение.
Защо понякога е добре човек да е в неведение
Години след това, от един списък, представен в кабинета на правешкия сатрап, разбрах, че лошите ми предчувствия са били напълно оправдани. На 4 ноември 1989 г., сред десетината справки на неговото бюро е било и моето досие. Изработено от хората на Гестапото по искане на отдел „Социална и нацинална сигурност“ на ЦК на БКП.
От днешна гледка точка си мисля – по-добре, че съм бил в неведение за тези обстоятелства. Иначе, току-виж бих хукнал като Андрей Луканов в навечерието на партийния преврат да се прощавам със семейството и да изпращам писма с изрази от рода на „Мила ми, Венето…“
Добре е също така, че не съм знаел как ще се развият събитията след преврата. А и след това – чак до днешно време. и след това Ако някой бе светнал тогава, може би щях да се прибера у дома и днес, нямаше да бъда стара муцуна, а направо чисто ново лице в политиката. Но пък щях да изпусна страшно. Нямаше да видя улицата. Онази прекрасна българска улица, която изригна неподправено. И успях да видя и чуя, онова, което човек, рядко свидетел в продължение на един, а може би на два и или повече живота.
Но днешните ми терзания са едни, а някогашните – съвсем други. Няма да ми повярвате, но имах лоши предчувствия и в една друга посока. Ще вземе властта да гътне, докато ние все още сме в насипно състояние; 200-300 човека интелектуалци и прирозащитници в София, една част от тях, които видни >членове на БПК, плюс няколко десетки, презряни от тях подкрепаджии, плюс тук-таме по по страната крехки групи от така наречените неформали. Това беше положението към знаковия 10 ноември.
Малко по-добре стоеше профсъюза „Подкрепа“. Не само заради първата сериозна и разгърната програма, измежду останалите сдружения, за което ей сега, в момента се пръскам от гордост като неин автор. Профсъюзът вече имаше две учредени организации – в София и Велико Търново. Учредени, както си му реда – с протоколите, с избраното ръководство и с план с действие. Въпрос на дни бяха учредяванията в Пловдив, в Кърджали и разбира се в Стара Загора, откъдето тръгна инициативата покрай Константин Тренчев, Николай Колев — Босия и Тодор Гагалов.
Получавам призовка без да знам, че ако се явя ще ме изгонят
На 9 ноември в ранния следобед си помислих, че нещата тръгват към лошия добър край. На адреса на Деян и Лили получих призовка от милицията да явя на другия ден. Какво може да си каже човек в такива случаи, освен едно хайде, каквито си ги дробил, такива ще си ги сърбаш. Така, че извадих от джоба на шлифера купищата заявления за членство в „Подкрепа“ от джобовете и за всеки случай напъхах на тяхно място четка за зъби, чифт чорапи и книжка от тогавашната малоформатна библиотека „Панорама“.
Въпреки това, не възнамерявах да се явявам пред органите. Бях им много сърдит. Заради това, че съм следствен не за противодържавна дейност, аа „неправомерно“ получени хонорари като ръководител на ученически кръжок за млади журналисти в Кърджали.
И наистина на другия сутринта не се явих в милиционерското. И да бях го направил, сигурно щяха да ме изгонят, защото едва ли им е било до мен. В късния следобед София вече отчетливо жужеше, а привечер вече бе ясно, че работата е дебела.
В късната вечер бях пред телевизора и наблягах на водката. Мога да се обзаложа, че ако сте превалил 50-те и при вас е било същото. Радваме се всички. В моя случай, обаче радостта имаше доста изразен егоистичен привкус. Един вид – край на скиторенето, на страха, на арестите, на висящото никакво положение – без работа, без местожителство, със деца и семейство, което преживя достатъчно тежко нещата. С дванайсетгодишен син, на които трябваше да обяснявам, защо в училище вече не е отряден председател и защо учителката му е свалила пред строя червената връзка. И прочие там подробности.
Ето какво нещо е човешката природа. Колко бързо, ние човеци забравяме. Само преди ден вървях срещу себе си и си мислех – нека почнат с арестите, нека обърнат дебелия край на тоягата, нека влезем по затворите, нека се превърнем в пример за сънародниците, нека в крайна сметка си минем през стъргата. Като онези, в другите източноевропейски страни.

Какво предоврати партийния преврат

Е, не ! Другарите си направиха преврата точно навреме. И така предовратиха неизбежното– естествения процес на разрастване на съпротивата, на възникването на нови движения и на структурирането на съществуващите. Прекъснаха естествения кипеж и опознаването между самите нас, появяващи се от като от нищото по градове и паланки.
Когато след някои и друг ден, все пак дойде времето да се организираме…, ха-ха, смешно е, но ще го кажа – някои от нас изпаднаха в ролята на омразния Тодор Живков, който на 9-ти септември се запознава с партизаните. В края на ноември и мен ме заболяха пръстите от ръкостискания и нови познанства. Те продължиха дори и по време на създаването на самата опозиция. В същия ден, на 6 декември, на учредяването на СДС в Института по социология, Любо Собаджиев ми представи членът на току-що избрания Национален координационен съвет, професорът от Йейлския университет Жорж Ганчев.
Днес, когато след толкова години, на свой ред опознавам себе си, се сещам за един израз, който моят приятел Иван Груйкин, обича употребява – прагматичен идеализъм. За идеализма – вече ясно. Прагматичното бе в стремежът на някои от нас по онова време да надмогнем закъснялото дисидентство и да следваме онова, което хората в другите източноевропейски страни правеха отдавна – градеж отдолу и организации, които утре ще са в основата на новата опозиция.
Е, не остана време. Стана като в рефрена на онази песен на „Шурците“: „Дали аз закъснях или времето бързаше…“
Кое от двете ? Отговора оставям на вас”

От блога на ПЛАМЕН ДАРАКЧИЕВ

Препубликувам от e-vestnik препубликувания там спомен на Пламен Даракчиев също по „егоистични”” причини – за каквито със самоирония споменава самият Пламен. Защото спомените ни се преплитат лично.

Пламен беше първият истински български дисидент, с когото се запознах, а и той определено ме поласка с това, че май беше чувал за моите „изцепки” ( като предложението ми Тодор Живков да подаде оставка, което направих през пролетта на 1989-та на един форум в НДК), макар да не бяха достигнали до „Свободна Европа”.

Няма да забравя нещо, което останалите участници на случката се опитват не просто да забравят, но и да оспорят (поне един от тях,когото съм споменавал вече) като състоял се факт: през юни 1989-та предложих на ръководството на Клуба на младия журналист на едно заседание на ул. „Граф Игнатиев” 4 да подкрепим с декларация журналистката Маргарита Михнева, изгонена от телевизията по лично указание на Тодор Живков заради някакъв негативен репортаж спрямо провинциален милиционер. Участниците в това заседание ( да изброя за автентичност, а не като лично заяждане, няколко имена: Явор Цаков, Мартин Минков, Любомир Стойков, Луливера Кръстева …), премълчаха…

Когато обаче предложих да заемем публична позиция в подкрепа на китайските младежи, чийто демократичен протест на централния пекински площад „Тянанмън” беше жестоко смазан на 4 юни , получих съответния бурен идеологически отпор с препоръка да гледам българската телевизия, която била показала съответната правилна китайска версия за враговете на комунизма, получили заслужено наказание след техните провокации, на които било отвърнато достойно.

И тогава…, не помня точно колко по-късно, на едно от следващите заседания се появи Пламен Даракчиев, когото познавах само задочно от предаванията на „Свободна Европа”. Поиска като млад журналист моите предложения да бъдат подкрепени- така и не разбрах откъде е разбрал. Кротко го изгониха, разбира се…

Следващата ни среща, вече не толкова случайно, се състоя на демонстрацията на „Екогласност” на 3-ти ноември, седмица преди свалянето на Живков. Разменихме си телефонни номера и той изпроводи в БТА своя приятел Иван, с когото ( конспиративно-смешно, погледнато днешно) се срещнахме на улицата пред пропуска на БТА и се разбрахме, да създадем секция на „Подкрепа” в агенцията.

Няколко дни по-късно Съветският съюз ни освободи от Тодор Живков и всичко си потече в „правилното русло”.

Моя милост, заради някои „изцепки”, беше припознат за дисидент и като такъв бях уведомен от един откровен агент на 6-то в БТА за една среща на дисиденти,които искали да се включа и аз към тях. Така се запознах ( а след това и бързо се разделих) с Андрей Райчев, Петър-Емил Митев, с професори, като Иван Николов и др. , на които след кратко наблюдение на говорилнята им предложих действие: седнах и на пишещата машина на домакина натраках кощунствена за техните уши декларация от името на присъстващите. В нея, освен за премахването на еднопартийната система, призовавах незабавно да се разпусне ЦК на БКП- в моите тогавашни представи на начинаещ „революционер” това беше нещо като атомна бомба, с която да бъде сломена съпротивата на врага с един удар.

Домакинът Анжел Вагенщайн, с променен цвят на лицето, започна да звъни на Петко Симеонов и да му чете предложения от мен импровизиран текст. Петко Симеонов пък явно звънеше на Андрей Луканов. Откъм площада пред катедралата „Александър Невски” вече кънтяха скандиранията на страховитата за партията „Подкрепа”, представяна от уплашените другари като „фашистка” групичка реваншисти.

След дълго и мъчително съгласуване по веригата накрая текстът беше орязан до неузнаваемост, но все пак в него останаха някои от основните претенции за демократизация на България. Гордо го занесох в БТА, където отказаха да го публикуват, а „само” го излъчиха в емисиите за чужбина на няколко чужди езика. На български не разрешиха!

Случката с моето участие в нея е разказана в моето досие по превратен, да не кажа по перверзен начин, който се употребява днес срещу мен от ползвателите на този фалшив акцент от моята публична биография- такава, каквато се опитват да ми припишат с обратен знак дори за подобно събитие. В досието ми същевременно няма и помен от другите ми „изцепки”, тъкмо защото, както и да бъдат фалшифицирани, няма как да бъдат представени в моя вреда от днешна гледна точка.

Така и до днес се оказвам имунизиран към изкушението, ако изобщо има такова за мен, да участвам в разни “комбини” за смяна на системата. След многобройни уволнения за волнодумство от разни медии си пиша волно в личното си досие ivo.bg, което е на показ всеки ден ( до края на седмицата , при средно темпо от десетина-двадесет хиляди посещения, бройката на посещенията в ivo.bg ще прехвърли 16 милиона,но -млъкни, глупава статистико…).

Та, ако питате мен, щом четете това, 10-ти ноември 1989-та, за разлика от демонстрацията на 3-ти ноември седмица по-рано, беше изцяло една фалшификация, дирижирана от дирижирани фалшиви дисиденти, които обаче до такава степен имат последната дума, че просто пишат историята като победители.

Пламен Даракчиев и другите реални участници от съпротивата срещу комунизма, постепенно бяха изтикани в миманса и сега могат само да предложат една лична гледна точка в някой личен блог.

Така е, когато свободата ти е поднесена като милостиня от собствения ти поробител, който систематично поднася ръката си за целувки на благодарност „от името на признателния български народ”, както пише със златни букви на фундамента на съветския „освободителен” фетиш в центъра на столицата ни.

Именно по тази причина някои свободни българи се опитваме да обърнем внимание върху надписа на фундамента на онзи паметник като на фундаментален проблем на днешна България.

Аве, Путине, поробените чрез освобождение от независимостта на България и днес те поздравяват за победата над нас!

Да ви е честит 10-ти, продължител на делото на 9-ти в борбата за (не)зависимост!

.