Почти седмица след събитието в няколко сайта се появи информация за събитие, в което (частично) участвах, но реших да не описвам след като напуснах преди края му. Не ми се слушаха до безкрай глупости за това, как съветският паметник в центъра на София бил част от съдбата ни и това било положението…
Други обаче са са обобщили параметрите на поредната дискусия по темата.
„Съдбата на паметника ще се реши с анонимен конкурс. Плановете са той да бъде обявен през февруари, съобщи главният архитект на София Петър Диков.
Премията за първо място в конкурса е 25 000 лв., за второ – 10 000 лв., а за трето – 5000 лв.
В понеделник се проведе обществено обсъждане какво да бъде заданието за конкурса, в което участваха около петдесетина архитекти, инженери, проектанти, социолози, журналисти и граждани. След тричасови дебати те стигнаха до идеята за провеждането на анонимен международен конкурс за нова визия на пространството около паметника на Съветската армия.
“Изключително доволен съм от обсъждането за паметника. Направиха се много разумни предложения, които ще бъдат нанесени в програмата, която ще внесем в общинския съвет за да се обяви конкурс”, каза Диков.
Друго предложение от общественото обсъждане беше да се запише, че участниците в конкурса ще имат право на свобода как да изглежда пространството. В проектите паметникът може да съществува или да го няма, като това ще реши всеки участник.
“По-добре е да работим с аргументите на творческите идеи, а не силата на политическите идеи да бъдат аргументи. Накрая решението ще бъде политическо, но нека да дадем творческите идеи на тези, които ще вземат решението”, призова Диков.
По думите му на обсъждането за съдбата на паметника на Съветската армия е имало две крайни решения – само премахване и нищо друго или само оставане и нищо друго. “Нека да видим какво предлагат архитекти, дизайнери, инженери, ландшафтни архитекти. Може да се окаже, че има интересни идеи, които да оборят част от политическите аргументи”, каза Диков.
По време на публичното обсъждане от инициатива за демонтиране на паметника, начело с журналиста Иво Инджев, обявиха, че монументът трябва да бъде преместен на “скромно място”. Според арх. Момчил Христов градинката се използвала предимно от майки с деца и млади хора, но дори нямало пейки, а паметникът не правел сянка. “Ясно е, че там трябва да се виждат и хората с ордените, но това е паметник на лъжата”, коментираха други.
“Мамят ни. Като конкурса за метростанцията. Ако само ще сменят пейки, плочки и кошчета, защо им е конкурс”, гневяха се трети.
Арх. Димитър Димитров се обяви за запазване на паметника. Според Борис Мисирков монументът бил сред големите забележителности на града, които привличат туристи. Дали да остане или не, не било най-важната тема на деня.
Архитекти поискаха от методиката за оценяване да бъдат премахнати 30 точки, които се дават за “доразвитие на парковата среда с респект към автентичните следи от всички исторически пластове”, което поощрявало проектите, запазващи паметника. Диков обеща, за да няма съмнения за манипулация, да промени това условие.
Паметникът на Съветската армия е изграден през 1953 г. Заедно с оформянето на градината е струвал близо 3.6 млн. лв. по тогавашната стойност на лева. Според историческата справка към конкурсната документация най-вероятно сумата, преизчислена към сегашната икономическа ситуация е около 20 млн. лв.
Паметникът на Съветската армия редовно осъмва изписан с графити и изрисуван с различни бои. За последно беше оцветен в розово през август, когато се навършиха 45 г. от участието на българските войски в окупацията на Прага през 1968 г..(Медиапул)
От съмишленици разбирам, че активността на колегите от Гражданската инициатива за демонтиране на паметника по време на дискусията е била злъчно заклеймена като „агитката на Инджев”. Благодаря задочно за комплимента в моята „агитка” да влизат доста професори, историци, журналисти, политолози, социолози, включително и чужденци. Имената и снимките им могат да бъдат видени в сайта на инициативата ни в рамките на обществения съвет към нашата гражданска организация. Щях да съм велик наистина, ако можех да организирам в собствена „агитка” подобни интелектуалци…
По-важно е друго: макар да се дразня от елементарното опониране на идеята паметникът да бъде демонтиран, не мога да не призная една голяма еволюция. Тя се състои в това, че яростните привърженици на съветския фетиш така са се снишили вече в подножието на низкия монумент, че постепенно изоставиха някои от най –примитивните си „аргументи”.
Вече не чувам да оспорват безспорни исторически истини, като самият факт на съветската окупация; вероломното обявяване на война на България от СССР без повод; налагането на тоталитарния режим от чуждата окупационна сила и други подобни „подробности”, които по дефиниция лишават от основание съществуването на тази грамада на преклонението пред чуждата окупация и наложената от нея диктатура.
Отказаха се май да се крият и зад други паметници, които били същите навсякъде из Европа.
Привържениците на „статуквото” се понаучиха да ни не обвиняват вече в някакво сляпо желание да рушим. Научихме ги да четат буква по буква инициативата ни . Явно вече знаят, че сме за преместване, демонтиране, т.е. за запазване на самите скулптури там, където им е мястото- в музея.
Споменатото от Медиапул желание паметникът да отиде на „скромно място” е цитат, който споменах в началото на дискусията, когато припомних писмото на проф. Любомир Далчев до в. „Труд”. Като съавтор на композицията, в чието сътворяване е участвал под натиск на младини, именитият български скулптор изпрати от САЩ апел с изрично желание паметникът да бъде преместен на „скромно място”.
Еволюцията, трябва да кажа предпазливо, като че ли е заразила донякъде и позицията на Столичната община, с която сме разговаряли пряко или на публични срещи многократно. Досега тази позиция, изразявана например от главния архитект Петър Диков, звучеше по-скоро като едно голямо „не”, облечено в обобщение, че веднъж издигнати, паметниците не бивало да се местят ( което контрастира с факта на преместването на хиляди паметници по света и у нас тогава, когато съвременниците преценяват като непоносима пропагандата на едно отречено минало, за което е платено с много кръв).
Ето ,че вече говорим за допустимост паметникът да бъде преместен, все пак. Много от споменатите условия на въпросния конкурс, насрочен за февруари, са предложения на нашата инициатива за демонтирането на унизителния монумент от центъра на София.
Ще следим развитието за съдбата на маскирания като съветски хубавец Сталин, размахващ над главите ни оръжието на окупацията, колониализма и българското покорство пред чуждия завоевател.
Ако петата колона надделее и наложи своята модифицирана защитна теза, че той трябвало да си стърчи, но с разкрасено „околно пространство”, защото трябвало да сме толерантни, нистина ще настояваме да се осъществи саркастичното предложение на изказалия се на дискусията наш активен съмишленик: щом ще демонстрираме толерантност към окупаторите ни, да добавим тогава на същото място и надпис с признателността си към Баязид Светкавицата и Василий Българоубиец.
Питах веднъж един приятел грък, имат ли паметници на английските войници били се заедно с тяхната армия срещу германците. Отговори ми, че нямат, защото Англия е гонила свои цели и нейната помощ не е била безкористна. Даде ми за пример монумента в Атина, където са изброени имената на хората, включително българи, борили се безкористно за освобождението на Гърция от Османската империя. А ние какво правим? Точно обратното. И не, не върви да се дават за пример монументите в Австрия и Германия. Всички те са построени по настояване на СССР. В Германия има и погребани войници на местата на монументите, което ги прави автоматично войнишки гробища. В Австрия има написани имената на загиналите в боевете. Въпреки това, местните са наричали паметника “Монумент на незнайният изнасилвач” и “Монумент на незнайният плячкаджия”. И какво излиза, страната, която все още не е погребала войниците си на собствената си територия, която не знае колко са загиналите, където всяка година доброволни отряди откриват нови и нови масови гробове и скелети из блата, гори и полета е набучкала паметници из Европа в чест на същите тези нещастници, които тя не уважава, но очаква уважение от другите! Отвратително е!
Когато па, когато па, когато падне бесепе, всички Альоши ще заминат в парка на лъжата. Платените трубадури обикновено я наричат утопия, светло бъдеще, социализъм и дори равенство и братство.
С благодарност към точното перо и още по-точна позиция на г-н Иво Инджев, днес и не само, позволявам се да препоръчам на вниманието на Четящите и Мислещите приятели тук…и не само, следната връзка http://kultura.bg/web/%D0%B8%D0%B7%D0%BA%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B0-%D0%B2-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B7-%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D1%8A/
Г-н Инджев,
Никъде досега не съм срещал да се споменава следното:
По време на следването ми (1963-69) в градинката пред МОЧА имаше по-малък, но много по-красив паметник или по-скоро плоча от полиран черен гранит, надписан със славянски букви. Там беше изписано приблизително следното: “На това място ще бъде издигната църква Св. цар Борис…”. Сега на това място няма нищо.
Димитровград е другата болна тема за носталгиците …, индиректният палач на няколко хиляди българи след преврата на 9.9.1944, 100% проводник на съветските интереси, с една дума предател на националните интереси номер едно (или номер две след Т.Живков, поискал 16-та република и осъществил поне два финансови фалита на соцдържавата)
Интерсно е, дали Диков ще се навие някой да му аранжира хола анонимно.
За пръв път чувам, че МОЧА привличал туристи. Това трябва да е някаква бездарна комунистическа шега.
Ето една статия, която намерих наскоро.
ИЗКУСТВО ИЛИ ПРОПАГАНДА
В БРОНЗ И КАМЪК?
Димитър Аврамов
19.11.2013 18:11
Паметникът на Съветската армия е паметник на унижението на българския художник, на неговото обезличаване. Как четем текста на известния изкуствовед днес, когато се спори върху идеите за „доизграждане и развитие на публичните градски пространства на територията на Княжеската градина” и Столичната община възнамерява да организира международен архитектурен конкурс.
ЗА ПАМЕТНИЦИТЕ НА ТОТАЛИТАРНАТА ЕПОХА
І. СПОРЪТ МЕЖДУ ГЛУХИ
Проблемът за съдбата на паметниците от епохата на комунистическия тоталитаризъм е повод за нестихващи и ожесточени битки в пресата. Уникален случай в нашата история: от декларациите на обикновени граждани и журналисти-любители до становищата на изтъкнати интелектуалци и професионалисти – всичко изглежда настръхнало в един спор за политически монументи, които до вчера сякаш никой не забелязваше или просто приемаше като неизбежни елементи от градската среда.
Да се реши спорът – поне в близка перспектива, изгледи няма никакви. Защото той съвсем не се подклажда от естествени различия в естетическите принципи, от художествени доводи и съображения, а от груби или „преснокървящи” политически мотиви. Ясно е: комунистите (днешните социалисти) държат тези паметници да останат непокътнати, защото те са част от тяхната партийна история, а за някои – и от личната им биография; защото виждат в тях величави символи на собствените си борби за власт и на близо половинвековното си политическо господство; защото, признават или не, в тези бронзови и гранитни изваяния инстинктивно са усещали „вечните гаранти” на техните безбройни привилегии, които направиха живота им във всяко отношение удобен, охолен и приятен, за сметка на всички останали нещастни поданици на тяхната държава.
По силата обаче на една странна логика или елементарен защитен рефлекс, иначе отлично познати на социалните психолози, партийните апологети на тези паметници изоставят с лека ръка класовия си мироглед и ги превъзнасят днес не като свое, класово-партийно, а като общонационално дело и достояние. Днес те старателно отбягват да споменат дори с две думи партийно-агитационното им предназначение и функции – единствени основания за тяхното изграждане, а подчертават само „художественото” им значение, което всъщност е било винаги съмнително и както ще видим, порочно още при самото им зачатие. Вследствие на това – всяко друго гледище, освен тяхното, всеки опит да бъдат оспорени по някакъв начин въпросните обекти като „вечни акценти” на нашата градска среда, биват обявявани от тях с истеричен вой за „престъпно”, „антикултурно”, „варварско”, „вандалско” посегателство върху едва ли не национални светини. От социалнопсихологическо гледище, подобно поведение е напълно разбираемо, защото е мотивирано не от рационален анализ на факти, а от ценностни комплекси, при това от най-агресивните сред тях – политическите.
От такова гледище обаче не по-малко разбираема е и противоположната позиция на ония, които не могат да понасят тези паметници, защото виждат в тях въплътени (в нечовешки мащаби) своите десетилетни унижения. Унижения, еднакво лични и национални, защото тъкмо политическата власт, която създаде за собственото си възвеличаване тези произведения, превърна народа си в жалко стадо безправни, безлични и безгласни поданици. Чрез тях, чрез тези импозантни монументи, тя тържествено оповестяваше свобода за всички, заграбвайки я в действителност само за себе си; чрез тях обещаваше социална справедливост, а създаде позорно за една съвременна европейска държава кастово общество; чрез тях оплакваше своите жертви (в значителната си част конспиратори и терористи, обслужващи интересите на една злокобна червена империя), изтребвайки садистично хиляди невинни; чрез тези паметници и техните театрално-героични пози и жестове се опитваше да внушава оптимистично самочувствие на своите граждани, след като ги бе превърнала в обезверени, вечно преследвани, шпионирани, уплашени и духовно опустошени индивиди; чрез тях се кълнеше в любов към България, която заради собствените си интереси бе предоставила с престъпен цинизъм на чужда държава; чрез тях – уникален в историята на монументалното изкуство случай! – тя възвеличаваше поробителите на своя народ и увековечаваше робството в неговото съзнание… И цялата тази „монументална” лъжа, цялото това колосално лицемерие и морално издевателство над народа ни ставаше, разбира се, за негова сметка – той трябваше да плаща милионите грешни левове, изцеждайки последните си сили, и не само да плаща, но и да понася всекидневно и ежечасно терора на тези партийни изваяния, осеяли страната му – винаги на централните, винаги на най-високите и най-красивите й места – огромни, нахални, агресивни. И тъй до скончание века. Защото, както е казал поетът:
Tout passе. – L’Art robuste
Seul à l’etérnité.
Le busteSurvit a la cité.
(„Всичко умира. – Само якото изкуство е вечно. Бюстът надживява града.”)
Това са двете позиции – враждебни, безкомпромисни, непримирими; толкова взаимноизключващи се, че липсват и най-елементарните предпоставки за нормална полемика. Поради това не е ли по-добре, вместо този спор между глухи, да се опитаме да видим и преценим въпросните произведения не просто като веществени символи на една политическа система, а като „произведения на художници” (скулптори, архитекти, декоратори монументалисти)?
Нали всъщност това искат онези, които се борят за тяхното запазване! Бранейки ги, в едно от своите вдъхновени есета[1] Стефан Продев ги нарича художествени знаци на времето, национални ценности, архитектурни и скулптурни забележителности, събрали в себе си народни чувства и творческо вдъхновение, паметници, свързани с националната памет, изкуство, свързано с имената на лични творци и пр. В съответствие с това идеята да бъдат премахнати се окачествява като „удар в сърцето (!) на българската архитектура и на българското пластично изкуство”, „политическа разправа с красотата…”
Светлин Русев, също в Дума[2], пише за тях като за „духовна памет на нацията, съхранена в произведенията на наши класици”. В Обръщение към „цялата българска интелигенция” той и членовете на дружествотоИзкуство 19–90 ги третират също така като чисти художествени произведения: Художествената творба не може и не трябва да бъде повод за политическо противопоставяне – още по-малко – причина за разделяне на нацията. В нея живеят човешки мисли и чувства, страсти и усилия, насилието и съпротивата на времето. Утре, когато страстите утихнат и болката преболее, с други очи ще гледаме на това, което историята е материализирала.[3]
Същата надежда, че след време, когато политическите страсти се уталожат, ще погледнем на тези произведения като на „художествени реалности”, а може би и като на българска „художествена класика”, изразяват и членовете на дружество Скулптура при СБХ, които, както се знае, имат най-съществен дял в тяхното създаване:
И така, както днес гледаме на бюста на Нерон като на произведение на изкуството, а не като на символ на тогавашния тоталитаризъм (!), да дадем възможност на следващите поколения да разберат по-добре епохата, в която ни бе наложено да живеем и да творим.
От това убеждение, от тези надежди следват настоятелните призиви на двете дружества за мораториум: две години да не се посяга върху въпросните творения, след което една компетентна – „широка като състав, възглед и позиция” – комисия да реши спокойно, трезво и безпристрастно спора.
Всъщност предложението за мораториум бе вече направено от „група депутати социалисти” и оповестено вДума още на 9 март 1992 – акция, напълно естествена за привържениците на една партия, която през цялата си стогодишна история е демонстрирала неизменно изключителна широта и толерантност към националните културни ценности.
Макар и благородно, това становище повдига няколко въпроса, на които след изтичането на мораториума, без друго, ще се натъкне самата „компетентна комисия”, без чието разрешение тя едва ли би надеждно задействала:
1. Наистина ли това са преди всичко „художествени творби”, около които днес (поради преломните събития, които изживяваме) неуместно се развихрят страсти, или те са били винаги, от своето създаване, въплътени в камък и бронз политически лозунги, първично заредени с омраза и национално разединение? Къде е по-подходящо да бъдат отнесени – към естетиката или към образната политическа пропаганда?
2. Наистина ли са се превърнали в интегрални, неизкореними съставки на „националната памет”, или принадлежат към историята на една партия, която ги е натрапила на своя народ, тъй както му натрапваше със сила своето господство? И не е ли цинизъм или глупост да стоварваме върху съвестта на целия народ маниакалното себевъзвеличаване на ония, които няколко десетилетия го държаха в робско подчинение?
3. Какво собствено представляват тези „художествени творби” – съобразно какви естетически принципи са създавани, как и при какви обстоятелства – социални и индивидуално-психологически? Бидейки някои от тях произведения на „класици”, те самите (произведенията) наистина ли са „национална класика”? Какво е реалното им художествено равнище, измерено не с днешни, а с критериите на изминалите десетилетия? Доколко са били лично дело на своите автори? Имало ли е „творчество” в строгия смисъл на думата и в какво по-конкретно се е състояло то? Наистина ли „зад тях, заедно с идеята и символа, стои съдбата на един творец”, както твърди Светлин Русев в статията си, или се е разигравала трагедията на една планомерно убивана култура?
4. След като сме ги гледали няколко десетилетия и всеки от нас отдавна е направил своята категорична преценка, какъв е шансът, че двегодишният мораториум ще я промени и ще я направи „по-точна”?
5. Какво значи в случая „компетентна и безпристрастна” комисия? При съществуващите условия и при наличните кадрови ресурси какви са гаранциите? Не бяха ли „компетентни” ония, които навремето приемаха и утвърждаваха тези произведения? И няма ли да участват те или някои от тях в новите комисии?
6. Като се има предвид невероятното количество на тази продукция, осеяла страната надлъж и шир, и различното равнище на вложеното в тях професионално умение, уместно ли е двегодишният мораториум да се разпростре върху „всички архитектурно-пластични творби”, както настоява Обръщението на дружество 19–90, и възможно ли е „всички” да бъдат дискутирани от „компетентната комисия”, пък била тя достатъчно „широка като състав, възглед и позиция”?
Нека се опитаме да отговорим последователно на тези въпроси.
Изграждането на паметника в 1951 г. през обектива на Стоян Сертев, чиято изложба в НХГ приключи преди дни.
ІІ. „НЕЗАБРАВИМОТО ВРЕМЕ” НА 1949
Всъщност спорът се разгоря с особена сила и бе доведен до размерите на обществен скандал заради няколко паметника. Нека ги назовем: Паметника на Съветската армия и Братската могила в София, Паметника на Съветската армия в Пловдив; към тях трябва да прибавим, разбира се, и Мавзолея на Георги Димитров. Без съмнение някакво смътно чувство е подсказвало, че съдбата на останалите ще зависи от тяхната.
Ако защитниците на „тоталитарните” паметници държат на логиката и на своите доводи, а именно, че те са „художествени произведения”, че са дело на „именити наши скулптори и архитекти”, че са влезли трайно в „националната ни памет” (пренебрегвайки изцяло тяхното партийно-пропагандно предназначение и функции), тогава е необяснимо защо приеха без никаква видима реакция премахването на паметниците на Тодор Живков, Людмила Живкова, Ленин, Брежнев, Толбухин, Васил Коларов, ген. Винаров, Цола Драгойчева (имаше и такъв!) и др. подобни. Те не бяха ли „художествени произведения” на „именити наши скулптори”? Не стояха ли зад тях „творчески съдби”? Не се ли бяха превърнали в съставки от „духовната памет на нацията”? Защо? Не е ли това „непочтено посегателство върху историята, такава, каквато е била, върху спомена за едно време, който ничия сила не може да промени”, както пише Стефан Продев в своята прочута колонка Ние пак сме тук!?[4]
Споменът за едно време, който ничия сила не може да промени! Понеже писаното от главния редактор на Дума се отнася за Мавзолея на Георги Димитров, дължа да уточня, че „времето” е 1949 г. Не само той, но и ние помним отлично това време и едва ли някога ще го забравим: тогава чествахме тържествено, френетично (няма да бъде пресилено, ако прибавя – и параноично) 70-годишнината на генералисимус Сталин – „вожда, бащата и учителя на народите”; бяхме окончателно ликвидирали антинародната опозиция и буржоазните партии; техните лидери и активисти натикахме, където им е мястото: в затворите или по концлагерите (ТВО) – да се превъзпитават чрез социалистически труд; разобличихме „Трайчо-Костовската банда” – „враговете с партиен билет”; следваше редът (само след година) на Александър Жендов и неговото обкръжение; почти всеки месец ни ощастливяваха с някакъв процес срещу народни врагове – агенти на чужди сили, било на англо-американските тайни служби, било на Ватикана или на „Титовската клика”; през ден, през два ни замъкваха организирано на събрания и митинги да скандираме неистово „Смърт на предателите!”; скандирахме и нашите искания се изпълняваха незабавно и коректно. Глас народен – глас Божи! Който не скандираше достатъчно продължително и енергично, биваше повикван, където трябва. Имахме си отговорници сред нас, които строго следяха за реда. Те ни познаваха отлично, но ние тях – не. Така повеляваха законите на класовата борба – секретност и бдителност!
1949-а беше преломна и за университета – след като няколко години едва изтърпявахме буржоазните професори, най-после ги изгонихме и ги заменихме с наши, идеологически „здраво подковани кадри”, както изгонихме селяните от земите им и индустриалците – от фабриките; завряхме ги в миши дупки. Ентусиазирано изграждахме ТКЗС-та и социалистически заводи; разгаряхме съревнования и понесли кирки и лопати, пеехме до прегракване „Елате, хиляди младежи…” и „Да строим неуморно, другари, този млад и прекрасен живот!”… Изобщо наливахме основите на социализма, за да преминем бързо към безкласовото общество, към комунизма, към рая. За няколко петилетки. „За десет години ще направим онова, което други народи (разбирай – в напредналите капиталистически страни) са направили за сто!” – такава беше „крилатата фраза” (паролата, лозунгът) на другаря Георги Димитров – другият „вожд и учител”. Вярвахме в нея (или се правехме, че вярваме), защото ни я повтаряха непрекъснато и я изписваха навсякъде – по улици и площади, по заводи и учреждения, където задължително имаше художествено оформени, червено плюшени „агит-кътове” – нашите нови социалистически параклиси. Под бойките лозунги – бюстовете на Сталин, Георги Димитров, Вълко Червенков (и този беше „вожд и учител”), едновременно начумерено-строги и „безкрайно човечни”…
Една сутрин обаче с почуда открихме, че през нощта бюстовете на другарите Сталин и Вълко Червенков се бяха изпарили. Отвсякъде. Тайно изчезна и огромната бронзова фигура на „бащата на народите” от централния вход на Парка на свободата (днес Борисовата градина) – дело на проф. Иван Фунев. На Йордан Кръчмаров – пред Фондовите жилища – също. Никой не реагира. Никой не се сети, че това бяха „художествени произведения” на наши „именити творци”, влезли в „духовната памет на нацията”; че премахването им е „непочтено посегателство върху историята”, „вандалщина”, „варварство”. Не се сетиха и днес за тях. Защо? Те по-лоши ли бяха от другите, които останаха?
От това незабравимо време са и паметниците, които днес тъй силно вълнуват духовете. За да ги оценим по достойнство, налага се да припомним не само времето, но и естетиката, в духа на която бяха създавани.
Както всичко хубаво, тя беше внесена от Съветския съюз. Внесоха я готова, разработена, проверена. Целта: да „помогнат” на нашите художници да се освободят час по-скоро от пагубното влияние на буржоазната идеология и „да се въоръжат” с „най-прогресивния творчески метод – социалистическия реализъм”. „Помощ”, разбира се, „безкористна”, каквато беше всяка помощ от „големия брат”. Принципите на социалистическия реализъм бяха ясни и прости, за да бъдат лесно и бързо усвоявани. Усвояваха ги на кръжоци, семинари, школи (Дечко Узунов ги бе нарекъл „идейно-ремонтни работилници и заводи”), където преподавателите от Художествената академия, особено нарочените „формалисти”, бяха длъжни да слушат естетически инструкции на полуграмотни агитпропчици, илюстрирани с цветни репродукции от сп. Огонëк. Репродукциите на Огонëк бяха толкова меродавни и тъй масово експлоатирани, че скоро започнахме да употребяваме епитета „огонëшки” вместо „социалистически” реализъм.
Но не бяха само те: както навсякъде, в Художествената академия бяха командировани дългосрочно изтъкнати съветски майстори (лауреати на Сталинска награда), чиято мисия бе да коригират на място (и то пред студентите) неволните естетически и педагогически „грешки” на нашите уплашени преподаватели. Асистираха им, разбира се, съответните партийни и комсомолски организации – всяка тяхна критическа интервенция бе косвена, ако не и пряка заплаха за уволнение. Навън, по страниците на периодичния печат и радиото, действаше (по-точно вилнееше) с болшевишка стръв и безкомпромисност оперативната художествена критика.
И така, какви бяха принципите, респективно нормите, които налагаше новият творчески метод и по които се измерваше стойността на едно художествено произведение?
На 7 юни 2011 г. скулптурната композиция от западната страна на паметника осъмна в комиксов стил.
ІІІ. ЗАПОВЕДИТЕ И ЗАБРАНИТЕ НА СОЦРЕАЛИЗМА
Обещах да изложа принципите на соцреалистическата естетика такива, каквито се налагаха на нашите художници в епохата, когато бяха създавани дискутираните паметници. Ето ги тези принципи:
1. Изкуството трябва да бъде партийно. То винаги е било такова, но не винаги е съзнавано и признавано. Буржоазията, водена от класова корист, крие това и лицемерно говори за аполитичност и надпартийност на художественото творчество. Партийността на социалистическия реализъм е ясна, открита и съзнателна – тя екомунистическа, защото целта, която преследва, е комунистическото общество. Това означава, че художникъте длъжен да се постави открито и съзнателно в услуга на партийната политика, да се ръководи в творчеството си от програмата, идеите и решенията на комунистическата партия; да утвърждава нейния морал, да илюстрира героичните събития в нейната история (а те са винаги „героични”!), да прославя вождовете й. Както писа един наш именит естетик от онова време: Няма по-велика, по-любима, по-вдъхновяваща тема от темата за вождовете, защото няма по-велики и прекрасни явления в действителността от живота и делата на вождовете.
2. Бидейки „партийно”, изкуството винаги е било класово. И както партийността, класовата позиция на социалистическия реализъм е ясна, съзнателна и открита. Което означава – и открито тенденциозна: художникът е длъжен да отразява „устрема на трудещите се към социализма”, със своите произведения той трябва да ги възпитава, мобилизира и вдъхновява в борбата за окончателното тържество на социализма”.
3. Понеже „окончателното тържество на социализма” е научно доказано (от марксизма-ленинизма) и гарантирано (от обективните закони на общественото развитие), изкуството на социалистическия реализъм еоптимистично. Винаги оптимистично. Защото каквито и драми да срещаме по пътя ни, каквито и лични трагедии да се разиграват край нас, финалът е оптимистичен, тъй като историята неизбежно ще завърши с комунизма.
4. Тази ясна „историческа ориентация” придава на соцреалистическото изкуство една „романтична приповдигнатост”, която поради революционните цели на движението теоретиците му наричат революционна романтика – една странна, почти мистична смесица между квазинаучна убеденост и юношеска мечтателност, обуславяща патоса на художествената му образност: очите са вперени уверено напред, в бъдещето; стойката – динамична, жестът – призивен; дрехата се развява на дипли от устрема на движението…
5. Ако мисията на художника е „да възпитава, мобилизира и вдъхновява трудещите се на борба за окончателното тържество на социализма”, тогава неговият език, средствата, с които си служи, трябва да бъдат ясни, разбираеми и достъпни за всички – от кварталния милиционер до вождовете. (Плъзна виц: „Що е социалистически реализъм?” – Отговор: „Изобразяване на вождовете с достъпни за тях средства.”)
За да бъде ясно и разбираемо, изображението трябва да бъде изпълнено във „формите на самия живот” – никакви условности, деформации или стилизации; никакви ескизни волности или „формалистични трикове”! Ясна, точна, завършена форма, добросъвестно изпълнена по натура, след старателни етюди. Образът да изглежда „като жив”! Мечтата на всеки кандидат-студент!
Оттук произтичат два извода:
Първи: Всяко отклонение от натурата, от „живия живот” е формализъм и следва да бъде заклеймено като упадъчно и реакционно явление, обслужващо врага. Такова е цялото т. нар. „модерно” западноевропейско изкуство от импресионизма насам; същата съдба, с незначителни изключения, споделя и нашето до „деветосептемврийската победа”.
Втори извод: В историята на изкуството заслужава утвърждаване само реалистичната традиция, чийто връх, естествено, са руските передвижници, а у нас най-вече първото следосвобожденско поколение битописци. За съвременните ни художници обаче пример за подражание може да бъде единствено съветското изкуство – „школа за комунистическо възпитание на народа”. Не само за нас. То е вдъхновяващ пример, спасителен маяк за прогресивните творци от всички страни, защото „отразява правдиво новия прекрасен живот на първата държава в света, построила социализма”. В това именно се състои неговото „всемирно-историческо значение”. Ето защо в сравнение с него „цялата досегашна история на изкуството е всъщност само негова предистория”.
6. Ясна, разбираема и достъпна форма означава, иначе казано, ясен, разбираем и достъпен разказ. Реалистичен разказ не се прави с метафори, символи и алегории, нито с недомлъвки и смътни внушения, а с конкретни, подредени с хронологическа последователност образи. При това съвсем не става дума за литературата. В изобразителните изкуства този принцип е не по-малко валиден: кавалетната картина го постига с подходящ, умело подбран „отрязък” (кадър) от потока на събитието, както и чрез съвестна материална характеристика на „отрязъка”, която не пропуска никакъв видим с просто око детайл. Декоративно-монументалните жанрове в това отношение са „по-щастливи”: една фреска, за да направи разказа четлив, може да обедини в едно няколко фази от събитието, а паметникът спокойно ги разполага в релефи около централната фигура. Така например Паметникът на Съветската армия в София разгъва последователно повествованието си в три орелефа (Октомври, Отечествената война, съветския тил), две симетрични свободни групи при входа (посрещането на Съветската армия в България) и в увенчаващите близо 40-метровия пилон три фигури (Вечната дружба).
Не по-малко „напрегнат” и „увлекателен” е разказът, съдържащ се в скулптурата на Братската могила в Парка на свободата: започва се с въстанието (левия орелеф), след туй победоносното слизане от Балкана (централната двойка), ликуващото посрещане на Съветската армия (десния орелеф), помощта на съветските комисари в държавното ни устройство (групата вляво) и ръководната роля на партията при изграждането на социализма (групата вдясно), където партийният ръководител (със „сталинка”, каскет и вестник Работническо дело в джоба) дава директиви на работника (с чук в ръка и запретващ ръкав) и на селянката (със сърп), която, естествено, е отстъпила леко на втори план (красноречив намек за второстепенната роля на БЗНС в ОФ-„коалицията”). И тримата са се загледали втренчено (и мечтателно) напред, към „сияйното бъдеще”, където сочи ръката на партийния ръководител. А тя в действителност сочи към „петолъчката” над Партийния дом!
Обзалагам се, че много наши средношколски преподаватели по литература не са пропуснали възможността да използват тези паметници като великолепни теми за срочни домашни упражнения на своите питомци.
Че подобни „разкази” в съвременни скулптурни произведения могат да изглеждат на някои наивен, остарял, анахроничен подход към задачата, това едва ли смущава теоретиците и последователите на „най-прогресивния творчески метод”. Както видяхме, за тях не специфично-естетическата проблематика е важна, а идеята, политическото послание, агитационно-пропагандната цел. Не „как”, а „какво”. И това „какво” следва да бъде разбрано от всички. И прието като истина от всички.
7. Щом е така, тогава в системата на изкуствата трябва да владее строга йерархия. „За нас от всички изкуства най-важно е киното” – бил казал Ленин. Естествено, защото то притежава най-силна и най-широка като обществено въздействие пропагандна мощ. С името на Ленин е свързан и Планът за монументална пропаганда веднага след Октомврийската революция (1918) – временната, акционна украса по улици и площади (скулптурни фигури и групи, фризове, графични портрети, лозунги), която ни заливаше при честването на комунистическите (станали национални) празници: Първи май, Девети септември, Октомврийската революция.
Кавалетните изкуства също биват подчинени на йерархически принципи, най-важен от които, разбира се, еидейно-тематичният. От това гледище на върха на пирамидата са портретите на вождовете; след това идват тези на тяхното най-близко обкръжение – висшите партийни кадри, следвани от генералите, героите на труда, ударниците, „мъчениците на свободата” (политзатворници и партизани), прогресивната интелигенция и накрая (ако някой се е сетил за тях) обикновените народни люде, редовите строители на социализма, които трябва да се учат на поведение и морал от предшестващите и да следват техния вдъхновяващ пример.
Йерархичен ред владее и в толкова важната от политическо-възпитателно гледище историческа композиция. Тук най-горе стоят, естествено, сюжетите, почерпани от партийната история (Бузлуджанският конгрес, Септемврийското въстание 1923, партизанското движение, Девети септември 1944), защото те вдъхват респект, любов и преданост към делото на партията. До тях се нарежда темата на българо-съветската дружба (с главен сюжет – посрещането на Съветската армия) – дружба, толкова необходима на българския народ, „колкото слънцето и въздухът за всяко живо същество” (Георги Димитров); след това идва „социалистическото строителство” (изграждането на заводи, язовири, ТКЗС, съревнования) – тема, мобилизираща трудовата енергия и ентусиазъм на масите; и накрая – жанрови сцени от всекидневието, изобразяващи претворените в дела решения на партията и показващи нагледно какво щастие е било за нас, че сме имали шанса да се родим в страна, която строи социализма.
В йерархичната система на соцреализма особена, бих я нарекъл „маргинална” позиция заемат такива „аполитични”, едва търпени жанрове като пейзажа и натюрморта, да не говорим за „голото тяло”, изхвърлено (с основание забранено) като „аморално”. Ректорът на Художествената академия Крум Кюлявков (бивш художник, именит писател и генерал от КДС) предупреждаваше студентите си: Който е дошъл тук с намерение да учи как се рисуват плодове и зеленчуци, най-добре е да си върви!
И с пълно основание: академичното ателие на проф. Кирил Цонев по пейзаж и мъртва природа бе закрито, а той самият отстранен от преподавателска работа.
Безидейното „дребнотемие” в обществената скулптура също трябва да бъде ликвидирано. Лишената от идеали буржоазна власт имаше интерес да украсява градските градини с всевъзможни бронзови козлета, мечета, сърненца или в най-добрия случай (от немай къде) – със скромни, почти камерно-форматни бюстове на възрожденски будители, просветители и герои. Сега задачата, голямата цел е да се издигнат истински монументални творби, достойни за нашата славна епоха – могъщи като тематика, обем и обществено възпитателно въздействие. Със своите мащаби те трябва да илюстрират величието на новия строй, силата на партията и нейната непреклонна воля да господства безусловно и тотално над настоящето и бъдещето. Изправен пред монумент на социалистическата епоха, индивидът трябва да се изпълни (и обезателно ще бъде изпълнен) с благоговение и страхопочитание, както древният египтянин пред фараонова пирамида или средновековният човек – пред готическа катедрала. Съпоставяйки се несъзнателно с тези монументи, той без съмнение ще се почувства дребен и безпомощен пред силата, която се е възвеличила и обезсмъртила чрез тях. Дори само това е достатъчно, за да осмисли тяхното съществуване.
8. Вярно е, че реализирането на такива амбициозни цели изисква много пари и сложен, висококвалифициран труд на скулптори и архитекти. Народната власт обаче не се плаши от подобни затруднения. За парите – държавният бюджет е на разположение (щом е взето решение на Политбюро). Буржоазията цепеше стотинката на две, когато ставаше дума за култура. И какво остави тя? Къде са нейните сериозни паметници? Колко са на брой? Социалистическата власт хвърля парите с пълни шепи. Тя знае стойността на пропагандата, пардон – на изкуството. Що се отнася до изпълнителите на нейните грандиозни естетически замисли, Художествената академия и архитектурният факултет при Политехниката са насреща. Там новите учебни планове са съобразени с новите задачи. Освен това вече се работи и по нов, внесен от Съветския съюз, колективен способ. Има бригади в селското стопанство и строителството, ще ги има и в изкуството! Казват, че някога Александър Иванов, работейки 20 години над своята композиция Явяването,изписвал фигурите, друг – дрехите, трети – реквизита, четвърти – пейзажа на Христос пред народа. Защо е било нужно, щом няколко души могат да свършат същата работа „в съкратени срокове” – да речем, за няколко седмици.
Същото е и в монументалната пластика. Микеланджело бил оставил незавършени много от своите проекти! Ще ги остави, разбира се, щом е искал да изработи всичко сам! Буржоазното общество е индивидуалистично – и изкуството му е такова. Социалистическото е колективистично, следователно „бригадирският способ” за художествени изпълнения е напълно естествен за него. Ето, да речем, Паметника на Съветската армия – огромна, непосилна за един човек задача, а трябва да бъде реализирана в срок (при социализма сроковете са винаги къси!). Събира се трудовата бригада, т. е. „творческият колектив”, и си разпределя функциите: един от тях – безспорно признат рисувач – ще изработи графичните рисунки на всички. Изпълнението на проекта на всяка скулптурна група или орелеф ще си има отделен „ръководител” (скулптор „с име”!). Той формира работна група, след което, ако пожелае, може и да се оттегли тихомълком (без обаче да се откаже от тлъстия си „ръководителски” хонорар – такъв случай няма зарегистриран в историята на нашата соцреалистическа класика!). В групата обикновено влизат млади, току-що завършили скулптори, доказани „бачкатори” (може и абсолвенти, ако са достатъчно сръчни), жадни да се утвърдят и да спечелят някой и друг лев. Придържайки се строго към вече готовите (чужди!) графични проекти, те изпълняват крайно добросъвестно скулптурните етюди от натура, събличайки и обличайки своите специално подбрани модели, докато се получи желаната, т. е. пълна реалистичност на изображението (без да пропускат копчетата по дрехите, връзките на обувките и токите на коланите!), дават ги след това за увеличение (мащаб 1:1) и накрая – в бронзолеярната, за отливане.
Пита се: кой е авторът тук? Естествено, „ръководителят” на колектива, макар че той, както се разбра, няма никакво отношение към рисунката и композицията на „собственото” си творение, а може и докрай да не си е изцапал и малкото пръстче с глина. Неговото име обаче остава в историята. Той фигурира в хонорарната ведомост, той ще бъде „класикът”!
Но какво става тогава с индивидуалния почерк на твореца? Какъв „индивидуален почерк”? Това е понятие от буржоазната естетика. Социалистическият реализъм не се интересува от „индивидуални почерци”, а от идеята, от възпитателното въздействие на паметника, от пропагандните му функции. А те имат толкова общо с него, колкото и политическият лозунг.
Ето това бяха, сбито изложени, основните принципи на новия метод, заповедите и забраните на социалистическия реализъм през неговия начален, „героичен” и истински период, сиреч през „незабравимото време”, когато се полагаха основите не само на социализма, но и на социалистическата ни монументална класика.
Как реагираха нашите художници на него и какви се оказаха получените резултати?
На 21 август 2013 г., 45 години след нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия, паметникът на Съветската армия бе боядисан в розово, а под фигурите бе изписано на чешки: „България се извинява!”
ІV. ПАМЕТНИКЪТ И НЕГОВИТЕ АВТОРИ
Такъв, какъвто се бе оформил в Съветския съюз през 30-те години и какъвто с безогледно насилие го наложиха у нас след септември 1944 г., социалистическият реализъм до тази фатална дата нямаше никакво сериозно влияние върху развитието на българското изобразително изкуство. Никой наш художник с действителен, а не измислен творчески принос, не се е ръководил от неговите стерилни постулати, никой не се е съобразявал с неговите тесногръди предписания. Дори малката група комунисти в Дружеството на Новите художници, макар че е обсъждала проблемите на „новия художествен реализъм” и може да се предполага, че го е приела по принцип като своя естетическа платформа, в изкуството си е далеч от съветския прототип. Като цяло, Новите художнициса били естетически ориентирани към западноевропейското изкуство и по-специално към Парижката школа. Обществен израз на тази им ориентация е между другото издаденият от тях специален брой, посветен на стогодишнината от рождението на Сезан през 1939 г., с възторженото им преклонение пред делото на френския майстор, заклеймяван по същото време от съветската критика като буржоазен „формалист” и „декадент”.
Влиянието на Парижката школа върху българското изкуство изобщо е било тъй силно, че за един чуждестранен специалист, посетил нашата страна, не е било трудно да го открие. Известният френски критик Жорж Юисманпише (1952):
При посещението си в София през 1938 г. забелязах с радост, че всички български живописци, дори ония, които никога не бяха идвали във Франция, по своя идеал и техника се нареждаха в гъстите редици на Парижката школа.
Разбира се, диапазонът на влиянията (и на съответствията с европейското изкуство) е далеч по-широк и по-разнообразен. При всеки конкретен случай, при всеки отделен наш автор (живописец, скулптор или график), сериозният изследовател забелязва и би следвало да отбележи нишките, свързващи ни с определени западноевропейски образци, които или биват следвани като модели, или са играли ролята на тласъци, импулси за самостоятелни решения. Щастие за българското изкуство и едно от най-драгоценните прозрения на нашите художници между двете световни войни е, че въпросните външни тласъци най-често са водели до откриването на старите ни пластични традиции и до създаването на индивидуалните разновидности на един национален стил.
Изграждането на паметника, заснето от Стоян Сертев
Понеже тук ни занимава главно скулптурата, ще илюстрирам казаното с няколко имена: след европейската, неокласическа по дух и стилистика концепция на Жеко Спиридонов и Андрей Николов (първият под влияние на мюнхенския академизъм, вторият – на френски и италиански майстори), Иван Лазаров създаде шедьоври на модерна българска пластика, но ги създаде едва след като бе открил в европейските музеи принципите на египетската пластика, на готиката, а в наше време – на Ернст Барлах. Без техния пример, той едва ли щеше да схване в истинските й измерения примитивната красота на старата българска дърворезба, (не като исторически феномен, а като модел за лично творчество), както и „декоративната” ритмика на „опростените обеми”, на
Без да знам факта, който г-н Сираков изнася, винаги съм мислил, че точно там е мястото за издигане на национален храм на признателност към делото на Свети Княз Борис Покръстител. Моля ви, ако някой знае повече подробности за този изчезнал паметен знак да го сподели. Такъв храм по един приемствен начин ще осмисли името на градината, като “Княжеска”.
Към Георги Велев:
За Вас шега, за тях “непреходна ценност”.
На дискусията на общината миналия понеделник насреща ми се обади Борис Мисирков, който защити паметника с това, че си го гледал всеки ден от прозореца и не му пречел. По време на това важно съобщение се взираше в мен втренчено, сякаш искаше да ми каже: ” аз не съм кой да е, след като живея точно там”.
Друг “шегаджия”, социолог от СУ, обяви, че паметникът всъщност вече бил демонтиран, защото там се събирали младежи, които не му обръщат внимание- ерго, не бива да се занимаваме с него. Същият, смятайки, че ни е затапил с остроумна реплика на нашата констатация, че този паметник заема две трети от пространството на Княжеската градина, се провикна: “как ще преместите тези две трети?”. С което ме предизвика да му отвърна, че съветските инженери навремето се гордееха как са пренесли тонове огромни египетски паметници на културата (даваха този подвиг по кинопрегледите)при строителството на Асуанския язовир и няма проблем да помогнат.
Хайде стига чесане на езици. Нали има решение на общинския съвет да се демонтира.
Настояваме да бъде изпълнено.
Демонтираното, се събира негде и се пази надлежно. Предлага се официално на БКП (нарочно не пиша БСП) да се погрижи за демонтираното в разумни срокове, ако ги спазят всичко е наред ако ли не бронзовите слуптури и каменните орнаменти в музей а гранита за продан.
Този паметник ми действа като шамар и колкото и да не искам да мразя, все по-трудно се удържам. Даже му се чудя на оня, дето си го гледал от прозореца и не му пречел. А на мен започнаха да ми пречат такива мухльовци. От такива сме на този хал.
МОЧА е прочетен вестник. Въпрос на технологично време е да кандисат съответните фактори за преместването му. На всичкото отгоре, историята учи, че няма случай построено от комунистите да издържи повече от 70 год. Навлязохме вече в 7-та десетилетка на т.н. паметник на “армията-освободителка”. Напоследък се руши интезивно.
Надявам се, че по време на дискусията в общината това немаловажно обстоятелство не е било пренебегнато.
Нищо не налага преустройство на княжеската градина при положение че паметника си остава там. Имам чувството, че цялата идея да се проведе този конкурс е тактически ход за запазване на паметника. Ще се окаже, че този “конкурс” случайно е спечелен от проект, който го запазва и всяка следваща дискусия за съдбата на паметника ще се среща с едно “решение на базата на широк и много свободен конкурс, в който е избрана най-добрата от всички възможности”. Един път – завинаги.
Много хубава статия и коментари към нея! Чета за МОЧА в София и мира не ми дава факта, че бургаският 17-ветров “Альоша” въобще не се обсъжда от общинския съвет и кметската управа. Започва голям проект за реконструкция на площад “Тройката”, но този сталински символ си остава и въобще общината и дума не отваря за някакво обществено обсъждане да го преместим от там. Моля за препоръки какво още може да се направи, за да накараме местната власт да направи това, което се подготвя в София.
Единственото подобаващо място за този паметник, а и за всички подобни е в “летящата чиния”,кацнала на връх Бузлуджа-безспорно най-монументалното комунистическо творение на това болно време.Да си ги наредят там и да си ги показват- паметниците де – на туристите щом толкова са се загрижили за туризма и културата!
Към г-н Инджев, отговор на неговата реплика към мен:
Напълно съм склонен да повярвам, че е възможно на въпросният господин Мисирков МОЧА да не му пречи. Събужда се сутрин г-н Мисирков, отваря широко прозореца, поема дъбоко въздух и, неотклонявайки своя поглед от Монумента, прави утринната си гимнастика под звуците на песните на ЛЮБЕ, идващи от личния му магнетофон. Още малко и ще изкарат Монумента от същия ранг като Айфеловата кула, само дето е малко по-нисък.
Освен това, наскоро четох в една от обявите за продажба на имот в квартал Докторски паметник да има екстра “с чудесен изглед към Паметника на Свободата”. Незаобиколим факт е, че Монументът покачва стойността на имотите, разположени успоредно по бул. Цар Освободител. Пригответе си около 200+ хиляди евро, и Вие ще можете да се наслаждавате на необикновената гледка, докато си пиете сутрин кафето. Наистина, господин Мисирков не е кой да е, 200+ хиляди евро не са малко пари, но все пак в моите очи си е бедняк. Истински финансово заможните хора си купуват имот на ул. Велико Търново. Дочух че там сега май е запазена територия за депутатите от ДПС.
Към всички (от Георги Котев):
Първо искам да поздравя и благодаря на Иво, за отстояване на вече заявената от двама ни позиция в книгата “Ядреналин”!
А след това искам да дам само един (бих могъл и много повече, но да не съм досаден) пример, че проекта за 7-ми блок в Козлодуй никога няма да се реализира. Независимо дали със щатска, руска или никарагуанска технология.
Преди точно 4 дни, в Дома на енергетика, в гр. Козлодуй, се проведе обществено обсъждане на приет от МОСВ Доклад за оценката на въздействието върху околната среда (ОВОС), на бъдещия 7-ми блок. Още в самото начало на доклада е посочено грешно разстоянието от АЕЦ “Козлодуй” до столицата и най-населен български град София. В доклада пише 200 км, а истинското разстояние е 124 км. Имаме изкуствено удължаване на дистанцията от над 60%!!!!
Сами си правете изводите как след това са оценили коректно въздействието на бъдеща авария на новата мощност, над най-гъсто населения район в страната.
Или съзнателно са изкривили целия доклад, за да минимизират последствията, или нарочно не са се старали, защото са наясно, че този проект така или иначе никога няма да се реализира? Решавайте си сами. А иначе този Доклад за ОВОС струва над 2 милиона лева, които всички ние ще платим през сметките си за ток.