Антим Първи попита кой ще ни освободи от руснаците- украинците му отговарят с въстанието си

В Украйна се случва реално онова, което протестите не успяват да постигнат в България при цялото си постоянство, поставило световен рекорд по продължителност. Причината за украинската радикализация не е само в потенциала на украинския патриотизъм, засегнат на чест от „големия брат”, но и в подхода на самия дразнител.

Натискът на Путин върху Украйна е открит, пряк, мащабен и брутален като шантаж. Това предизвиква съответния откат сред украинците, които са много, по-близо до руснаците от нас- не сам географски, но и във всяко отношение ( ако не броим разлома между католицизма и православието).

Върху България руският натиск е много по-лицемерен. Поради това той е трудно разпознаваем от мнозина българи. Това създава простор на русофилите да се развихрят по всички фронтове.

Най-отблъскващата „подробност” от руското проникване в България за целите на имперското влияние е фактът, че то се осъществява не от компактна маса руско малцинство, за което е разбираемо да бъде настроено проруски, а от българи.

Схемата за налагане на руското влияние у нас в наше време е подобна на онази, разработена от нацистите в лагерите на смъртта, които назначават в бараките надзиратели от еврейски, полски, чешки и т.н. произход – т.н. капо, грижещи се за подчинението на техните сънародници. И както е известно, нашите капо никак не са капо в тази игра по правилата на все по-пълното задоволяване лакомията на трудещите се олигарси.

Сблъскваме се с модифициран вариант на сценария със съветизацията на България, постигната от петата колона толкова ефективно след 1944-та, че се оказахме единствената сателитна перла в короната на съветската империя, в която не се налагаше респектираща охрана на съветските интереси чрез пряко разполагане на съветски войски ( ако изключим „особения случай” с Румъния на Чаушеско, който напусна Варшавския договор и по подобие на Тито реши да изнудва за облаги едновременно Запада и Изтока, приключвайки земния си път еднакво мразен от всички страни).

Цели 35 години проводник и персонално олицетворение на тази политика на тотална съветизация на България беше Тодор Живков, който ставаше и лягаше с клетви за вярност към СССР. „Вечната дружба” беше негова запазена марка до такава степен, че го беше превърнала в посмешище дори и за останалите подобия на национални лидери в съветския лагер.

Емблема на тази запазена марка беше страстното целуване с Брежнев- може би само Хонекер го конкурираше в ГДР с впиването на устни в устата на съветския вожд, поради което саркастично е увековечен с огромно пано върху остатък от Берлинската стена в тази страстна поза. Така е в Германия днес. У нас тенденцията е с обратна тяга.

Президентът Плевнелиев, провокиран от реверанс на български министър към Живков като към „най-мъдрия” български държавник, изрече на 27-ми ноември истината, че Живков е лъгал своя народ и петата колона се размърда пропагадно.

Един наскоро награден с руски медал за услуги ( за притопляне на пропагандата в полза на „вечната дружба”) български академик заклейми Плевнелиев, че рушал държавността с това свое изказване. И посочи като илюстрация на тезата си тъкмо прословутото целуване на Живков, което било „скъпа целувка”, защото така сме си осигурявали евтин съветски нефт за препродажба на световния пазар.

Вярно е, че проституцията също е професия, при това най-древната. Но рекламирането на точно тази професия със задна дата би трябвало да ядоса поне малко българите.

Щеше, ако бяхме повече украинци и по-малко българи, управлявани от власт, за която любовта към Русия е лакмус за туземния им патриотизъм.

Латентно тази форма на извратен патриотизъм се прояви и вчера. Медии и управляващи празнуваха обилно 125 години от раждането на българския екзарх Антим Първи. Може и да е имало изключение, което не чух, но като правило беше премълчано как, само година след освобождението, когато е била наложена руската окупация на българските земи ( установени като такива благодарание на борбата на възрожденците за независима екзархия) екзархът се е одързостил да попита в Учредителното събрание във Велико Търново руския императорски наместник княз Дондуков (напиращ да става български княз): „Вие хубаво ни освободихте, но от вас кой ще ни освободи”.

Русофилските ни историци подлагат на съмнение думите на Левски „ който ни освободи, той и ще ни зароби”, защото са цитирани от мразения от тях Захарий Стоянов, известен като поборник и хроникьор на освободителната борба както срещу Турция, така и срещу Русия (като нова поробителка). Казаното от Антим Първи обаче не смеят да цензурират, а „само” го премълчаха отново.

Тъжната ирония на актуалната ситуация е такава, че Антим Първи днес би си отговорил на въпроса „кой” би могъл да ни освободи, с една дума: „украинците”. Ако те успеят, нашите шансове за освобождение от руския воденичен камък биха се увеличили. И обратно- ако успеят да удавят ( в кръв) украинското въстание, старата съветска перла България съвсем ще затъне в кафявата субстанция на Перловската река.

А управляващите у нас партиоти стискат палци Путин да победи в Украйна и изстудяват шампанското в очакване да празнуват, както пируваха на „Позитано” 20 в чест на преврата срещу Горбачов през август 1991-ва.