Една кратка читателска реплика, публикувана в сайта на в. “Дневник”, провокира в мен желание за дуплика, но не като опонент, а като свидетел.
Катастрофия
“Кръстовището на столичните бул. “Васил Левски” и ул. “Искър” по своему напомня земетръсен разлом – от онези, в които ежедневно се случват несмъртоносни (докога ли?), но изобилни сътресения… между МПС”. ( Дневник)Непознатият за мен читател, който основателно е ударил камбаната, едва ли е запознат с предисторията на това лобно място…
Ще се получи малко автобиографично, но няма да е самоцелно да кажа, че съм живял през първите си (почти) 18 години тъкмо на това място. Роден съм на бул. “Патриарх Евтимий” в София, но преди казармата ( след което съдбата ме лашна другаде) съм отглеждан в жилищна сграда на въпросното кръстовище.
Да, това няма никакво значение за когото и каквото и да било, освен като допълнение към читателския сигнал в сайта на “Дневник” със задна дата.
Бедни ми съвременни читателю: нямаш представа какви кървави мелета са ставали на същото място ( не две минути разходка от паметника на Левски в столицата ни)!
Не минаваше седмица без “отнето предимство” или каквото и да било да причини връхлитане на коли върху коли, коли върху пешеходци, камион срещу кола – всякакви комбинации на скоростната отсечка от бул. “Дондуков” надолу по бул. “Волгоград” ( бивш “Сталин” и днешен “Левски”)!
Ние, неволните наблюдатели на тази скотобойна, се бяхме научили да разпознаваме по звуковата картина поредната трагедия. Тя беше основанието, на което родителите на нашия братски триумвират отказаха да ни купят велосипеди ( отделно на ръка, че тогава балканчетата, единствените налични в магазините колела, струваха колкото една месечна заплата- умножено по три …).
“Нямам излишни деца”, беше стандартният отговор на майка ми при поредното повдигане на въпроса за велосипеда.
Ние, децата “наблюдатели” на пътната обстановка, си имахме класация за най–страховитата катастрофа, на която сме станали свидетели. Първото място дълго държеше един самосвал “Зис”, който видимо беше помел няколко коли и неизвестно колко човешки живота.
Народната власт обаче се грижеше по своему да намали проблема (но не и скоростта на спускане на превозните средства- тъкмо напротив се получи!). За целта затвори ул. “Стара планина” и задъни “Чаталджа”, за да не пресичат бул. “Волгоград” и така колизиите между спускащите се надолу тролеи и други возила да бъдат избегнати с изскачащите от тези две малки улички конкуренти за място на пътя.
Ефектът, явно и с днешна дата, е ускорено състезание за светофара в края на стръмното след “Дондуков” на ъгъла с “Искър”.
Ако вече се питате защо ви занимавам със спомени за такова квартално дребнотемие, отговарям веднага:
ЗАЩОТО НИКОГА НИТО ЕДНО ОТ ОНЕЗИ МНОГОБРОЙНИ УБИЙСТВА, състояли се пред очите ми\ни по онова време, не беше съобщено , коментирано или анализирано в т.н. средства за масова информация по времето на комунизма. Той се рекламира днес като светло минало без тъмни петна от засъхнала кръв по софийските тротоари.
Както разбирам, отзвукът от онова прегазено гражданско право на информация рефлектира и днес като проблем в София. Търпим и се озъртаме да спасим кожата в самия център на самата столица.
А в периферията, в покрайнините и в провинцията ?!
Така си беше. Всичко негативно ( а то беше преобладаващо ) се укриваше и се превъзнасяха измислени успехи на социализЪма. Затова и се настройват някои носталгично, забравяйки собствените си наблюдения от онова време. Някои жалят и отминалата си младост, без да мислят какво им беше забранено да правят или да видят.
Друго такова място е кръстовището между ул. Г.С. Раковски и бул. Васил Левски, където имаше катастрофи по няколко пъти на ден. Сигурно още е така, както преди 15 години. Грозно и тревожно място. Доста комунистически души населяваха сградите там и се усещаше контрол по навик непрекъснато през шпионките. Собственикът на апартамента, където живеех беше без съмнение ‘червен в червата си’, както казва баба ми. Когато получаваше пощенски плик с наем и написани сума и съответен месец той безцеремонно разкъсваше плика пред мен, пъхаше парите във вътрешния си джоб си и ми връщаше разкъсания плик. Приказката е за генетично устойчиви на етикет индивиди.
Как да го обясниш на онази част от българите(ако са такива),че нямаше информация и затова всичко беше “розово”.А трябва да ви кажа,че по селата живеят все още много голяма част от тези носталгици и са като бетон.
Жалят за младостта си тези, които си “спомнят” светлият (им) съциализЪм. Лошото е, че по-голямата част от хората, които не искаме социалзЪма им отидоха в онази част на света, която ненавиждат жалещите по младостта си в светлото им бъдеще. Затова и толкова оглушителни станаха жалбите (им) болшевишки по младост(та им).
РЕКОРД:
ЗИС 5 – София – Варна без основен ремонт!