Медийната опашка на гнилата круша, която не пада по-далеч от НРБ

Опитах се да пренебрегна темата за онези 300 наградени от Путин руски журналисти, отличени  толкова очаквано банално в рамките на една фалшива демокрация заради това, че си били свършили работата обективно по отразяването на „събитията” в Крим- с други думи са похвалени за това, че по стандартите на Кремъл не са излъгали. Което е все едно да наградиш милиционери, че съвестно са пердашили гражданите, които са си позволили да не са съгласни с властта.

 

Обаче ще рискувам пак- тъкмо бях „повъзкръснал” като коментатор в медии, които с години ме водеха за леко умрял и май пак ще си изпрося некролога с моите обобщения…

 

А обобщението ми е следното: бедни ми, ми бедни Володя- дишаш пушилката ти на българските другари в манипулирането, задирянето, калибрирането и сортирането на българските журналисти на принципа „всекиму според заслуженото”.

 

У нас подкупването на журналисти на подиума на славата с грамоти и почести е въведено като норма отдавна. В корупционната схема участват всякакви състезатели- местна власт, министерства и отделни бизнесмени, но най-вече в челните редици са самите работодатели с техните съюзи, журита и наградни фондове.

 

Не казвам, че всеки от получаващите подкупи журналисти е непременно слаб професионалист. По-скоро е обратното: подкупващите се целят в журналисти с качества. Бездарниците не струват пукната пара.

 

Поради добре отработената схема обаче практически няма случай някой да е отказал да вземе публичния подкуп- някак си не е прието, не е любезно и дори би изглеждало леко налудничаво – „всички взимат, само аз ли да се дърпам”. Това е впрочем моралната база на ширещата се корупция в държавата изобщо.

 

Да вземем например т.н. ресорни награди на отделните министерства. Те буквално си отглеждат приближени репортери, на които „снасят” информация – понякога с цел контролирано изтичане на желани от самия източник данни, които няма как да бъдат оповестени официално, понякога направо  пробутват готови манипулации с надежда да не бъдат разкрити, но винаги с един и същ подтекст: „само на теб казваме”. Благодарният журналист блясва с познанията си, прочува се и накрая веригата се затваря с една годишна награда за най-добър ресорен репортер от името на министерството. Останалите гледат, събират слюнки и се нахъсват за състезанието.

 

За абсурди, като годишните награди на медийните работодатели, отпускащи по някоя допълнителна пачка за добре проявилите се (по техните критерии) журналисти, изобщо да не говорим- писал съм за срамотните сценки, на които съм бил свидетел като еднократен участник в журито на „Черноризец храбър”. При това журито в онзи случай поне не беше хонорувано (доколкото знам). Докато в други случаи отделни бизнесмени плащат на именити лица, за да ги използват като „безпристрастни” оценители на журналистическото майсторство в рамките на бутафорни церемонии по награждаване сред луксозна курортна обстановка.

 

Тази „крушка” си има опашка в годините на комунизма. Нека се отдалеча от личната оценка и да дам думата на покойния писател Георги Марков с цитат от есето му „Компромисът”- един от неговите „задочни репортажи”, заради които плати с живота си в емиграция.

 

„Мисля, че българската комунистическата идеология дължи голям паметник на онзи зъл гений, който измисли премахването на официалната цензура в България. Това е една от най-ярките демонстрации на черна далновидност, с която българските идеолози превъзхождат колегите си от СССР и другите комунистически страни. За какво ти трябва да цензурираш официално литературата, когато можеш да накараш всеки писател или журналист да се цензурира далеч по-строго, отколкото и най-строгият външен цензор би постигнал. Отгоре на всичко автоцензурата работи на три или четири сита. Писателят се самоцензурира, редакторът се самоцензурира, съответно рекламата и критиката се самоцензурират. Ако едно от ситата пропусне нещо, няма начин другите да не го задържат. Магията става още по-смайваща, като се знае, че никое от ситата на автоцензурата не действа по инструкции, нито следва правилници, нито пък някъде е написано какво може и какво не може. Всичко това е оставено на свободно тълкуване от всяко отделно сито. Свободата в случая е правото да отгатнеш какво се иска от тебе, какво ти е позволено да кажеш и какво не. След като имаш свободата сам да осакатиш собственото си произведение, да измениш основния замисъл или да го напълниш с необходимата партийна бутафория. Моторът, който стои зад тази свобода, принадлежи на страха. Страха, че може да сбъркаш , че едно- или двегодишен труд може да отиде на вятъра, че с един замах можеш да сринеш цялото си положение, без да постигнеш какъвто и да е ефект. Страха, че можеш да се разделиш с щедрото заплащане, на което междувременно си свикнал.

Много пъти в разговор с колеги сме стигали до заключението, че можем само да завиждаме на страните, в които има официални цензори. Официалният цензор опростява цялата картина, като прави нещата ясни. Най-напред той е външно лице, той е противник, враг, с когото писателят трябва да се пребори, а винаги е по-лесно да се бориш с друг човек, отколкото със себе си. След това официалният цензор се занимава само с крайния, завършения авторски продукт. При него произведението пристига в цялостна форма, докато автоцензорът е онзи, който не реже готовото произведение, а го осакатява още от самото начало, още при раждането му, още с развитието на всеки образ, и твърде често авторът така обърква понятията, че не знае кой вътре в него е творецът, кой е цензорът…

Разбира се, всички ние имахме своите най-обосновани оправдания. Колко често човек можеше да чуе: „Абе изчуках това за малко пари, та да мога да седна да пиша моето…” Но за съжаление „моето” никога не се появяваше на бял свят. Друго популярно оправдание беше: „ Виж какво, едно за тях, едно за мен, така сме се разбрали”. Бедата беше, че май нямаше разлика това „за тях” и това „ за мене”.

Всичко беше такава каша от искреност и неискреност, от хитрост и наивност, от лъжи и самоизмами, че когато някой полугласно се самоотричаше от това, което бе написал, човек не знаеше да вярва или да не вярва, толкова повече че сам би използвал същите грехове”.

( Георги Марков, „Задочни репортажи за България”, изд. Гутенберг, 2005 г. , София, стр. 270,271,272,275,276)