На Китай този договор не му беше много необходим, но подписвайки го, “като бонус” получи достъп до сфери на руската икономика, където преди не беше допускан

През април 2014 г. Владимир Путин написа на лидерите на европейските страни писмо, в което заяви, че “Русия през последните четири години е субсидирала Украйна за сметка на занижаване на цените за газа в обем 35.4 млрд. долара”. При това цената на газа за Украйна през 2012 г. е била 410-420 долара за 1000 кубика.

През май 2014 г. същият този Владимир Путин подписа с Китай договор за доставка на руски газ в Китай за 30 години на обща стойност 400 млрд. долара. Цената на договора е “търговска тайна”, но без проблем може да се изчисли, че тя е около 350 долара за 100 кубика.

Обемът на доставките е приблизително еднакъв. 35-40 млрд. куб. м годишно. Въпросът е с колко се е обвързала Русия за 30 години да субсидира икономиката на Китай? Ако се смята “според Путин” – със 100 млрд. долара.

Това обаче не е всичко. Русия доставя газ в Украйна от разработени находища по построени газопроводи. В Китай газът ще се доставя от Иркутското и Чаядинското находища, които още не са проучени, по газопровода “Силата на Сибир”, който още не е построен. Февруарската презентация на “Газпром” за инвеститорите оценяваше стойността на реализиране на Източната Програма – тоест усвояването на двете находища и строителството на газопровода – на 60 млрд. долара. Ако се смята “по Путински” сумата на “субсидията”нараства до 160 млрд. долара.

Действително, цената, която изтъргува Путин от китайците, е разкошна и в пъти превишава средната цена на китайския пазар.

Така, Китай купува втечнен газ от Австралия и Катар по средна цена от 145 долара за 1000 куб. м. Китай също взема газ от Туркмения и Узбекистан за около 100-140 долара за 1000 кубика. Заради това бе построен газопроводът Туркмения – Китай с обща дължина 6.4 хиляди километра. Освен това Китай стремително увеличава добива на шистов газ и към 2020 г. смята да добива 60-100 млрд. куб. м. Едва ли себестойността на китайския шистов газ ще превиши силно себестойността на американския шистов газ, която сега се колебае около 100-120 долара за 1000 куб. м.

Въпрос: можеше ли Русия да продаде на Китай газ по тези цени? Отговор – не. Себестойността на добива на газ в “Газпром” през последните десет години растеше непрекъснато и накрая достигна внушителната сума от 38 долара за 1000 куб. м. Себестойността обаче е само малка част от цената. За да се снабдява Китай с газ, трябва да се усвоят две находища и да се построи тръбопровод с дължина 4 хил. км. Газопроводът “Туркмения – Китай” струваше на китайците 6.5 млрд. долара, тоест по милион долара за километър.

4-те хиляди километра на “Силата на Сибир” ще струват на Русия 30 млрд. долара, тоест 7.5 млн. долара за километър и очевидно това не е крайната цена. В процеса на строежа тя ще расте и бог знае докъде ще стигне: газопроводът “Бованенково – Ухта” струваше на “Газпром” по 18 млн. долара за километър.

Комичността на ситуацията се задълбочава и от това, че Русия няколко пъти обявяваше готовността си да строи газопровода, без да дочака китайския договор. По принцип, “важното е да се заровят парите, нищо, че там трева не расте”.

Всички външнополитически действия на Русия от 2005 г. (когато с Германия беше подписано споразумението за строеж на “Северен Поток”), може да се опише с две аксиоми.

Аксиома първа: външната политика на Русия – е газовата политика. Аксиома втора. Тази газова политика изхожда от невероятно фантастични представи за света.

Впечатлението е, че нашата външна газова политика през всичките тези години се базираше на редица гениални идеи, които идваха в главата на конкретни кремълски другари, но кой знае защо никога не се осъществяваха или се осъществяваха грешно.

Първата идея касаеше газа като енергийно оръжие. Веднага след подписването на “Северен Поток” в Кремъл гордо обявиха новата национална идея: “газът е нашето енергийно свръхоръжие, а Русия – е енергийна свръхдържава. Ние ще въртим всички на нашата газова тръба”. В Европа ужасно се удивиха, тъй като няма спор: в съвременния свят има ситуации, когато икономиката се ползва като оръжие. Но тя се използва изключително като отбранително оръжие: в отговор на външнополитическата агресия, проявявана от страни с тоталитарно управление. Спирайки газа да Украйна (което значи и за Европа) в отговор на “оранжевата революция”, Путин демонстрира готовност да прилага газа за завоевателни цели. Много добре – Европа си направи извод и от 2006 г. насам делът на Русия в газовия баланс на Европа падна от 39% на 25%.

Втората идея засягаше дяловете в европейските газоразпределителни мрежи. Тя е възникнала по следния начин. В Кремъл са погледнали цената и са казали: Ау, цената на нашия газ в сборния пункт в Баумгартен (Австрия – бел. ред.) е 250 долара за 1000 кубика, а на крайния потребител продават на 500. При кого отива разликата? При мрежите. Мрежата е постоянен генератор на кеш. Възникнала е идеята да се изкупят европейските газови мрежи, но – ще позволи ли Европа? И тогава се е родила втората идея: ами ако Европа не позволи на Кремъл да изкупи нейните газови мрежи, тогава Кремъл няма да й позволи на Европа да вложи пари в руските газови находища.

През 2005-2006 г. Путин на всяка среща с европейските лидери произнасяше мантрата: “вие на нас – мрежите, ние на вас – находищата”. Проблемът е, че европейците изобщо не можеха да разберат с какво ги плашат. Защото обикновено важен е този, който дава парите, а не този, който ги търси. И от страна на държава, която е доказала своята готовност да използва газа като завоевателно оръжие, и то по всякакъв повод, формулата : “ако искате да ни дадете пари, трябва да ни дадете мрежите”, звучеше някак странно.

Трето – когато натрапчивата идея “мрежите в замяна на находищата” в края на краищата умря, се появи идеята “газов ОПЕК”. През 2007 г. руските медии с огромна помпозност заговориха, че сега ние отново ще поставим Запада на колене, но вече не като изкупим мрежите, а създавайки картел на страните производителки на газ и Путин тържествено замина да го създава в Доха, столицата на Катар, най-големият производител на втечнен газ в света. (Точно тогава, сигурно, в Кремъл са съжалили, че навремето очистиха чеченския сепаратист Яндарбиев – личен гост на емира на Катар). Уви, “газовият ОПЕК” също излезе ялов, само че за разлика от европейците, които направо казваха “не”, вежливите араби казваха:  “Да-да” и нищо не правеха.

И, накрая, четвъртата идея, която дойде да смени “ще преклоним Европа, купувайки мрежите й” и “ще подчиним Европа, създавайки газов ОПЕК”, звучи така: “Ако тази проклета Европа не престане да ни прави забележки за това, че се оригваме на масата, ние ще накажем тази проклета Европа, продавайки газ в Китай”.

И я наказаха. Въпросът обаче е – кого?

Преговорите за газовия договор с Китай продължиха точно десет години. През всичките тези десет години Китай не се съгласяваше с руската цена. През това време стана “шистовата революция”, Китай построи туркменския газопровод, а Русия се превърна от продуктов придатък на Европа в страна, която явно ще изместват от европейския пазар. Руския искаше да подпише договор на всяка цена, през всичките тези три дни Китай притискаше цената и я доведе по-ниско от перваза на пода.

Достатъчно е да се каже, че Путин като последен отчаян жест, занули таксата за добиване на полезни изкопаеми за разработваните от Китай находища. Грубо казано, руският бюджет няма да получи нищо от този газ. Ще получи “Газпром”, ще получат подизпълнителите, които ще строят газопровода. Още по-грубо – Русия подписа с Китай договор за 30 години, за да може да усвои кинти от строителството на газопровода. В замяна на това Путин подписа в Китай цяла купчина договори, които правят Русия колония на Китай за суровини и предават на Китай върхово руско ноу-хау.

При това Китай всъщност е къде-къде по-опасен партньор от Запада.

За разлика от Запада, който не е способен на ефективно стратегическо планиране и геополитическо подчинение на съседни страни – всъщност Западът заменя това планиране с високоморално извиване на ръцете – Китай изхожда от стратегията и геополитиката. Той смята в хилядолетия. А Кремъл – в долари и измислени обиди.

Ако Западът не купува руските опозиционери – каквато параноя тресе Кремъл, то Китай ще купува нашите чиновници. Ако САЩ не “ни правят мръсно” в Украйна и Грузия, отново според параноята по тази тема на Кремъл, то Китай наистина измества Русия от нейните сфери на влияние: спомнете си прекрасната история със задържането на руския траулер “Олег Найденов” до бреговете на Сенегал. Нищо лично: просто китайците като направиха  африканските води свое риболовно езеро изместват оттам – чрез корумпирани министри и полезни екологически идиоти, както законопослушните европейци, така и бракониерстващите руснаци.

В Кремъл винаги са знаели това. И там винаги са били нащрек по отношение на Китай. Заявленията на САЩ за борба с хартиения тигър бяха гръмки, обаче негласното ембарго за каквато и да било колонизация на Русия от страна на Китай – беше негласно, но това не значи по-малко категорично.

Например, през 2008 г. Алишер Усманов купи Удокан, очевидно разчитайки да го препродаде на китайците. Проектът имаше смисъл единствено във връзка с Китай и като източник на медна руда за Китай. Но за продажбата на дял на китайците от Кремъл наложиха вето. Сега, в хода на пътуването на Путин, това вето е свалено: Удокан ще се усвоява, и то именно с китайско участие.

В заключение – ние продадохме газ на Китай формално, за да “дадем на Европа да се разбере”, а всъщност – натикани в ъгъла, за цена, от която се отказвахме десет години, за да могат подизпълнителите да започнат усвояването на пари за строежа на газопроводи. Цената на този газ е значително по-висока от пазарната за Китай, но нерентабилна за Русия, което косвено свидетелства за космическите мащаби на руското крадене. За да свали цената, Путин даже занули доходите за бюджета от добиването на този газ. А тъй като разликата въпреки това оставаше, се наложи да се разреши на Китай участие в тези проекти, които Русия винаги  панически забраняваше.