Анонимна статия в „Дума”„краси” днес заклеймяващо властолюбието, промиването на мозъците и други и подобни пороци на реабилитираните като врагове на БСП гербери. Но най-вече анонимката, в която с половин уста се признава за ”тактиката” на БСП да се посниши временно в имитирането на диалогичност, громи омразните „платени наемници” от „поръчковите протести”, „реинкарнирани политици” , представители на „посърналите в последните години седесари”.

Статията не би трябвало да заслужава внимание поради липсата на самоуважение от страна на самия автор. Той пише в първо лице, но не се подписва с името си- самоотрицание, достойно за всеки срамуващ се от себе си, макар и на подсъзнателно ниво.

И все пак: анонимката е сигнал за край на края на конфронтацията, към който пак в същия орган призоваха на 14 октомври в стила на Сталин, който се сприятелява през август 1939 г. с Хитлер и нарежда на пропагандата си да обясни позитивно дружбата с фашистите като класови другари по оръжие (идеологическо, но и в буквалния смисъл за цели две години, белязани от поделяне на Полша, общи болшевишко-нацистки паради на съветска територия, изпитания на германски оръжия в СССР и обучаване на Вермахта по суша и въздух в съветските простори).

Призивът на „Дума” от 14 октомври не беше анонимен. Беше възложен емблематично на младия кариерист Александър Симов. Публикуван беше на другия ден след началото на консултациите между БСП и ГЕРБ. Столетницата точеше лиги за споделяне на властта с нейния Бойко и постоянният кандидат за депутат ( което значи и за власт, не само за едната депутатска заплата) от БСП Симов написа:

„Време е политиката на остра конфронтация да остане в историята. Досега действаше принципът – “вашите решения не струват, нашите са по-добри”. Сега е време да се даде подкрепа на всяко решение на опонента, което отговаря на твоите ценности”.

Инструктажът му към другарките и другарите читатели беше озаглавен „Смяна на климата”.

 

Днес метеоролозите от „Позитано” набързо отново смениха климата. Другарят Сталин се напъваше да обърне течението на реките. Колко му е на сталинчетата ( така ги нарича Георги Марков в своите „Задочни репортажи”) тук да обърнат някакъв си политически климат за няколко седмици.

Този път указанието е с обратен знак. Пропагандата на БСП си връща ролята на злъчен критик. Анонимният сигнал на вестника е озаглавен „Зор за власт”!

Човек може да си помисли, че анонимката отразява мнението на партия, която в името на властта не само не е управлявала под различни етикети и в разни комбини ( с цар, с турци, с фашизоиди), но и никога, ама абсолютно никога не се е подписвала с кървави доказателства от практиката си под девиза „власт с кръв се взима и с кръв се дава”.
 

„ЗОР ЗА ВЛАСТ

Дума

4 ноември 2014

Гледам опънатите от нерви физиономии на преговарящите за властта ГЕРБ-ери и все повече се убеждавам в пировата изборна победа на тази партия. Защо им трябваше на баир лозе, когато кохортата от избраници около Борисов при всяка конфигурация защитаваше личния си икономически интерес. Пък каквото и да приказват, съществуването в опозиция за партии с ограничен експертен капацитет е далеч по-безметежно, отколкото под светлината на прожекторите в опосканата от разнородни видове пирани държава. На всичко отгоре така планомерно и поръчково омаскаряваното управление на Орешарски все пак постигна относителен баланс между заинтересованите страни, пък и даде глътка въздух за бизнеса и социално най-застрашените слоеве от населението. Така че, мисля си, припряността за наместване във властта с активизирането на протестиращи платени наемници и стимулирането на предателство в предишната коалиция, едва ли донесоха очаквания резултат. А изглежда, че и европейските ментори на ГЕРБ, пък и не само, изпаднаха в тежко недоумение и поохладиха първоначалния си ентусиазъм за широко дясно управление. В замяна на това родни кандидати за министерски кресла вече полетяха с мечтите си в новите кабинети, загърбвайки при това традиционни принципи при подобни ситуации като коалиционна култура и приличие.
Като безспорен и стръвен лидер в борбата за власт се очертава Реформаторският блок. Този забъркан в син шейкър не без намесата на Костов политически коктейл, отдавна дава признаци за експлозивна смес. При изненадващо появилата се възможност за реална власт обаче, апетитите на реинкарнираните политици станаха безмерни и дори на зор започнаха и да си говорят. Не е чудно и публично да се разцелуват в един момент пред перспективата да яхнат управлението, съпроводено за разкош с някакво ново издание на “синята метла”, гарнирано с поредна порция предателство, разбирай досиета. Дали това ще донесе радост на съвсем посърналите през последните години автентични седесари, е друг въпрос. Доста се съмнявам, че Кунева (най-вече!?), Кънев и Лукарски са любимите образи на хората от първите големи митинги. За тези, които тогава са се появили на бял свят обаче, предводителите едва ли имат толкова голямо значение. По-важното за немалка част от поколението с методично промивани мозъци, но и за техните по-възрастни наставници, повечето бивши активисти на БКП, е “комунистите” (разбирай БСП) да се изтласкат от властта и ако е възможно”…изобщо да ги няма”. А че по този начин се открива пътят единствено пред властитутките, прикриващи болната си амбиция с приоритети и програмни цели, е още по-друг въпрос.
Вероятно тук е мястото да спомена и за избраната тактика от БСП. Според мен дистанцирането от политическите крамоли в последно време е единствено правилната в създалата се ситуация позиция. Някак си с резерв споменавам определението тактика, защото то е доста ангажиращо. Но дори и да приемем въздържането от преки ангажименти в управлението единствено като моментна позиция, то само тя е работеща в условията на дясно настъпление с външна подкрепа. Така че предлаганата от ГЕРБ формула, която в превод означава “елате да се давим заедно”, може и да е работеща за маргинали, които искат да запишат в биографиите си и министерски пост. Но за стогодишната партия това е вариант не на споделената отговорност, а на споделения провал. При това за никой не е тайна, че съществуването на БСП извън властта е добра възможност за катарзис, включително и кадрови, за да може с възраждане на изворните си идейни принципи да влезе в синхрон с времето и… доверието на хората.
Струва ми се, че вече и за непосветените в крамолите на управлението е пределно ясен краткият хоризонт на оформящата се власт. Може би и инстинктът на Борисов работи в тази посока, за да пусне онзи пробен балон с вероятността Кънев да оглави правителството. Очевидно целта на генерала е по-висока и ориентирана към друг светъл хоризонт – президентските избори. Пък дотогава, както е тръгнало, можем да подкараме един италиански сценарий с верижни правителствени опити и оставки, което наистина може да докара държавата до ефективен фалит и естествен нагон за “силна ръка”. Но не си мислете, че по примера с Гърция европейската солидарност ще ни измъкне от блатото. За нас, само на книга макроикономически стабилните и прогнозируемите, с най-мизерстващото население в ЕС, остава утехата, че винаги сме “за”, или както ни кажат от Брюксел и Вашингтон.
Дали пък наистина не станахме за смях с тази наша неоправност, кариеризъм, корупция и подлизурство пред силните на деня? И на какво отгоре да ни уважават, когато ние сами не се уважаваме.
Докога?”

В заключение на безкрайната тема за безкрайното лицемерие на столетницата, трябва да добавя нещо от името на всички, които не желаят да се лишат от своята критичност и към новата власт само и само, за да не бъдат изцапани от нежеланата прегръдка с опозиционността на БСП.

 

Имунизацията борави с антитела, дозирани така, че да впръскват достатъчно отрова с цел да се бори с отравянето на организма ( от властолюбие например).

 

Разликата между имунизирането и отровителството е в дозировката.

 

Една власт има нужда от критика и сатиризиране, а дали тя ще прерасне в сатанизиране, това е въпрос на мярка и цел.

 

Червената опозиционност е зле прикрита лакомия за ново преяждане с власт при първа възможност. Нищо подобно не движи като мотив критичността на отделния публицист, който се бори за правото си да бъде несъгласен с властта. И с това се различава от любимия на мнозина Бойко, който „изведнъж” удобно забрави как кълнеше както стара бабичка столетницата за всички грехове, с изключение на русофилските.

 

Едно е критиката на публицистиката, зад която стои единствено личното мнение на един автор, друго е отровителството на една столетница, която претендира да участва в кампания по имунизиране на обществения организъм от еболата, която самата тя е заложила с дългогодишното разпространяване на вируса на безнаказаността за своите русофилско-олигархични деяния срещу интересите на България и българите.

 

Ако има нещо, което е по-лошо от проявата на „зор за власт”, това е (по)зорът на консумираната власт, на който многократно сме ставали свидетели всеки пък, когато след кратка почивка столетницата е поемала отново юздите на руския троянски кон в Европа.

 

Червените лакомници бяха на път да олигавят техния Бойко от милувки, но след като изпаднаха от ложето му сега се правят на преродени девственици. Явно разчитат на нечия къса памет. Въпреки опозиционната им поза, критичността на независимата журналистика няма да им бъде спестена, колкото и да се крият зад прозрачния параван на врагове на статуквото, създадено най-вече пак от тях.

 

Казано иначе в лично качество, понеже разбирам, че в сайта на „Движение русофили” въпросният Симов изразил нещо като очакване моя милост да се самоубие ( заради някакъв хипотетичен успех на „Южен поток”, какъвто корупционерите тук и в други страни сънуват): нека не се надяват сам да свърша тяхната работа.

 

Никога не съм пожелавал смърт другиму, за разлика от Симов ( да им е честит на телевизионните продуценти, които се скъсват да го канят да се прави на благ червен проповедник от телевизионния екран). И през ум не ми минава да се самоубивам, но на вас, които сте прочели този текст, предлагам да се замислите докога ще търпим да ни разиграват хора с престъпен манталитет, готови да минават през трупове.