Пиша това, което ( може би ще) четете, за да регистрирам един щрих, който все пак съм провокиран да припомня като личен спомен за 10 ноември. Нищо героично, не се бойте да продължите нататък.
На 9 ноември 1989 г. вкупом плакахме у дома пред кадрите от превръщането на Берлинската стена в крайпътен знак на миналото разделение на Германия и Европа.
Емоционалният голям взрив ме завари в панелното ми жилище в много краен квартал на София. Отсреща пасяха крави.
Днес на мястото на онези тръни има модерни офис сгради, изкуствени езера и фонтани. Кипи младежки, модерен живот. Залесено е така, както майката природа нямаше да има фантазията да украси компенсаторно панелната алтернатива отвъд оградата ( която е нещо като българска Берлинска стена, витрина на разделението между НРБ и РБ). Има луксозен хотел, магазини, кафенета, ресторанти, закусвални. Има Бизнес парк, същински „Западен Берлин” спрямо източната част на града и неговата бетонна сивота, създадена от социализма. Парк, който също е символ на толкова оплювания преход, но със знак плюс, забранен някак си за „рекламиране” на фона на всеобщото днешно мрънкане.
Но да се върна на емоцията на онзи 9 ноември 1989 г. в панелката. Тя се отприщи от реакцията на една германка, баба на моите три деца, дошла на гости. Беше преживяла в невръстна възраст националсоциализма и прогонването от родното й място след неговата катастрофа. При нахлуването на съветския комунизъм в германския изток й се беше случило нещо ужасно като девойка, което нямам право да описвам без нейно лично съгласие. Преживяла беше и ОНОВА. После й се беше паднало да надживее нов тоталитаризъм. За да доживее ТОВА, немислимото, невероятното.
Преспах, за да се събудя от „съзаклятническо” обаждане от БТА по телефона: „идвай, става нещо голямо, май” . Тогава по навик си говорехме по телефона с недомлъвки.
В БТА разбрахме „ с връзки” , че ще си имаме нов пръв партиен и държавен ръководител. Членът на ЦК на БКП, председателят на Съюза на българските журналисти и наш генерален директор Боян Трайков явно беше между посветените за предстоящия преврат. Как разбрахме?
В редакция „Пресфото” нашият директор беше поръчал голям портрет на Петър Младенов още преди той официално да смени Тодор Живков. Това се разчу и всички схванаха за какво става дума в деня на съответния партиен пленум.
Като един от „схватливите” изтичах да търся подобаваща бутилка за празнуване. В най-близкия магазин обаче на празните рафтове с алкохол имаше единствено и само червено ( така наречено) шампанско.
Така, с шупнало червено долнопробно питие, омазахме и без това жалкия мокет на последния етаж на БТА, където се помещаваше Главна редакция „Международна информация на БТА”.
Не си спомням с какво сме бърсали, но не ще да е било с тоалетна хартия. Нямаше такава. Беше голяма ценност. Носехме си я всеки за себе си.
Ако имаше начин да припомня на носталгиците истината за онова време, бих започнал от нулата. Или по-точно, от „двете нули” и от унижението да се дебнем по клозетите кой краде тоалетната хартия, ако изобщо я имаше. А уж нямало престъпност тогава?
Или по-лошо: бих добавил спомена, че от командировка в чужбина си носехме като ценна плячка този атрибут на цивилизацията като трофей от банята в хотелската стая.
Не вярвам някой от напористите днешни реставратори на патоса за миналото да изпадне в депресия от тази импресия, но реших и аз да дам скромния си принос към заливащия ни днес водопад от спомени за онова минало, по което въздишат мнозина без да си дават сметка, че приличат на издишащи балони, надувани от лъжите на пропагандата.
Няма да забравя колко бях шокиран през първото ми отиване в Италия през 1988 като танцьор от фолклорен ансамбъл при влизането ми в магазинчето на една бензиностанция на магистралата от изобилието на шаренийки, сладоледчета и шоколадчета. Няма да забравя и чувството на унижение от невъзможноста да си купя даже едно шоколоадче, защото нашите левчета бяха не сменяеми в обменните бюра, а дори да бяха, една заплата на баща ми нямаше да ми стигне да си купя едни панталонки. Няма да забравя и колко горд бях като се върнах в България със спестени пари от дневните ни възнаграждения на стойност почти годишната заплата на майка ми. Това беше СОЦИАЛИЗЪМА. Не го забравяйте никога!
Чета текста и виждам там някъде и себе си, на 6-7 години, в една декемврийска вечер. Аз зъзна по пуловер, а майка ми плаче и ме загръща с нейната дреха. Бяхме излезли, за да ми купи ‘канадка’. Канадка не купихме, дет-магът беше омъгьосано празен. А били обещали предишния ден да ги ‘пуснат’.
Аз си мислех, че майка ми плаче, защото автобусът не идва с часове и става тъмно и все по-студено.
За мен най-обърканото нещо беше, че не можех да цапардосам този, дето я разплаква.
Оказа се, че 25 години след 10-ти МОЧА е по-легитимен за БГ институциите от “някакъв” си паметник на “някой” си Емил Димитров
http://plevenzapleven.bg/blog/2014/11/11/%D0%BC%D0%B0%D1%85%D0%BD%D0%B0%D1%85%D0%B0-%D0%BF%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BB-%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%BF%D1%80-49106/
“Американски войници,пияни от Кока Кола,безчинстват във Виетнам!”Тоталитарната пропаганда нищо ново не е научила и нищо старо не е забравила!А българите поумняха ли?А кога ли руснаците са им мислили доброто?
Аз пък няма да забравя колко бях впечатлен от първото си возене в лек автомобил Мерцедес – вратата се отваряше и затваряше като на хладилника у дома (автомобилът беше закупен от Германия на старо и беше поне на 15 години)! Какъв контраст с вратите на “Москвич”-а , произведен от АЗЛК, на само три години!!! Годината беше 1981.
Есента на 1979г. С булката ни “пуснаха” за първи път да откинем на запад. С москвича на наш приятел. Влизаме в първото австрийско село откъм Югославия. Минаваме през центъра някъде към полунощ. И първото което ни се набива е магазин окъпан в светлина на чиято витрина стои последият модел Фолцваген. Шок, та шок.
На мига ме споходи мисълта за наш близък който минаваше за “пръв журналист сред лекарите и пръв лекар сред журналистите”. Нямам право да му казвам името. В редките случаи когато се върнеше от командировка отвъд Калотина, беше последна дупка на кавала в “Разбойническо дело” ни “доверяваше” на ухо, че изпитва огромно желание стъпквайки на родна земя, без извинение, да се изплюе.
На изборите на 13.10. 1991г. стоя на огромна опашка до 3 часа след полунощ за да гласува в синьо.
Та някой, като ми приплаче сега, за “миналото незабравимо” ми идва да го заритам без никакви обяснение.
В 11 ЧАСА ЩЕ СЕ ОТКРИВА ПАМЕТНИКА НА ГЕОРГИ МАРКОВ НА ПЛОЩАД ЖУРНАЛИСТ. ЩЕ БЪДЕ ПРЕДАВАНО И ПО БЪЛГАРСКА НАЦИОНАЛНА ТЕЛЕВИЗИЯ.
Няма да повярвате, но аз научих тази невероятна новина едва на другия ден. Бях на “събиране” у приятелка, прибрах се късно и едва на следващия ден,като отидох на работа, чух, че махнали тодор живков. По онова време също не гледах телевизия, /понеже и днес не гледам българска телевизия/. А хората цяла нощ се поздравявали по телефоните! А когато отидох на първия митинг – хоратя бяха много малко, повечето доста възрастни, а зад тях се бяха подредили милиционерите. Така ме беше страх от милиционерите, не смеех да помръдна, а възрастните хора викаха “долу БКП” и “убийци”, не можех да повярвам, че милиционерите не ни нападат. Беше много студено, краката ми мръзнеха, но възрастните жени около мен бяха обути с много по-лоши обувки от моите и не си тръгваха, и скандираха, и плачеха и не се страхуваха сякаш. Трудно преодолях страха от милиционерите – бяхме призовани да подкрепяме митингите в по-малките градове и така обиколихме доста места, хвърляха по нас камъни,отскубваха ни сините знамена, обиждаха ни, но страхът от партията и милицията беше прогонен от възторга от свободата. И до днес чисто физически чувствам падането на оковите и вдишването на свободата.
На тези, които жалят за миналото, само ще им припомня , че социализма просто ФАЛИРА.Няма страна от соц.лагера , която да не е била на кредити, но и те не са безкрайни.Помните ли мораториума за плащане на външен дълг от Луканов и празните магазини.Е, това е резултата от социализма.А ще им напомня, че социализъм е нахлуването на Путин в Украйна и присъединяване на части от нея.Така беше и в Полша, Унгария, Чехия.Какъв социализъм, какви пет лева – това чудо си е диктатура и нормален човек, няма как да съжалява за него.
“Възродителен процес” – Менье са ма на джипа вързували и двайси киломьетра по пъта тътрали… – Така си спомня “възродителния процес” бай Ахметь (бай Метко), арматурист, бивш миньор, българин – мохамеданин от село Кочан, Гоцеделчевско.
– Тъй бьеши, нали та намьерихме ни жив, ни умрял, на пъта – важьето са бьеши претрило, та си останал ей тъй – на пъта, да си умрьеш кату кучи – тъжно додава неговия “побратим” (т.е. човек, спасил му живота), бай Георги.
– Цалият в синини бьеши, в овчи кожи го льекувахми, дойдье у сазнание на другиа день, а фелшерчето го е страх, страх, страх да помогне, – ша ма накажат, вика, не ти е работа…
– махва с ръка другият “побратим” – бай Мурадь и с напевния родопски говор заговарят за други работи …
Към Николай Влаеско:
Драги Николай,думата Мерцедес отдавна вече е нарицателно за много неща!
А акронима “АЗЛК” в разгърнат вид означава – “Ах,Защо Ли Те Купих”!!!
Поздрави!
И още един спомен, свързан с безценната по време на „соца” тоалетна хартия. Беше 1982 г.Съпровождах група чужденци по бул.”Витоша”. На едно място спряхме, защото тротоарът беше задръстен от нещо като днешен протестен митинг на „Атака”. Хората възбудено ръкомахаха, блъскаха се, караха се, а двама милиционери се опитваха да въдворят някакъв ред с променлив успех. От време на време от магазина излизаше с поглед на победител по някои изпотен, зачервен и раздърпан другар (или другарка), целият нанизан с гирлянди от ролки тоалетна хартия, и с едва прикрито чувство на превъзходство поглеждаше към чакащата тълпа. После бодро се отдалечаваше с походката на гладиатор след битка.
Чужденците гледаха с изумление този спектакъл, не можеха да повярват ,че битката е за ролки тоалетна хартия, не издържаха и попитаха накрая какво е това? Засрамена и унижена отговорих, че това наистина е тоалетна хартия. Измислих си, че единствената фабрика за тоалетна хартия у нас е била дълго време в ремонт и затова хората се запасяват. За всеки случай. Не знам дали повярваха, но доста време гледаха удивено тълпата около витрината. Един даже засне събитието. Представям си как са се смели у дома разказвайки за българските „ценности”.
За реда при социализма
На 10 ноември попитах мой млад колега Какво знае за соицализма. Отговорът му беше – Имало е ред при социализма.
Попитах го отново какво е ставало с хората, които не са били в реда при социализма. Той не можа да ми отговори на този въпрос.
Да ред имаше . Този ред не допускаше да има различни . Имаше идеал за чокека . Както при един друг социълизъм това бе арийска раса , то при нашия социализиъм това беше първо примерното чавдарче, след това пионерче , комсомолче и накрая партийният член в комунистическата партия. Всички други не бяха в ред.
За тези ,които не бяха в реда бяха предвидени богата гама от социалистически мероприятия:
– В началото след 1944 година бяха убивани физически, защото просто нямаше верме за превъзпитание.
– През 50 –те бяха отделяни в лагери за превъзпитание. Някой не понесоха това превъзпитание ;
– През 60 –те всички които не съвпадаха с идеала на социализма биваха отделяни от редиците с цел превъзпитание. Някой от тях си останаха отделени до пенсиониране.
– През 70 и 80-те превъзпитанието продължи на всички равнища. Оказа се обаче ,че децата на възпитатателите се бяха научили на други неща ,коите не бяха редни и се роди „малката и голямата правда”. За редовия социалстически човек се полагаше голямата правда, а за децата на възпитатателите – малаката правда. Както се оказа в последствие тази малка правда направи децата на възпитателите в богаташите днес.
Сега 25 години след този период отново от телевизионните екрани се поканват „личности” които да ни превъзпитават Личности, чиито родители и и те самите ни пропагандираха ”голяма правда” , а в същото време консумираха „малката правда”.
Знам ,че много от журналистите от медиите четат блога на Иво Индежв, затова е и моят апел към тях- Моля Ви не канете „възпитателите” от този социалистически ред , поканете тези които през този период устояха на тяхното превъзпитание.
за “миналото незабравимо” по мои наблюдения плачат онези, които искат да консумират без да предлагат никакъв продукт от себе си – нито искат да се научат на нещо, нито желаят да работят. онези, които мечтаят да са “някой”, защото роднините им били “някои” и са (а и сега се надяват)се надявали да бъдат лансирани и обгрижвани без никакво усилие от тяхна страна. всъщност няма голяма разлика от времето на соца в някои сектори, най-вече в бюджетните. а повечето от тъгуващите за ОНОВА време са си останали ментално в ОНОВА време. чакащи “някой” да благоволи да ги “оправи”. другата истина е, че и преди 10.11.89 голямата част от народонаселението се интересуваше предимно как да “оправи” себе си с “връзки и познанства” при всеки проблем и този манталитет не се е променил. правилата са за “глупците”, останалите се оправят на стария соц.принцип на “мой човек”
моите спомени от ОНОВА време свързвам с първото ми посещение на бар в студентските години. била съм вероятно втори курс и решихме да отпразнуваме рождения ден на съквартирантката ми в “луксозната обстановка” на най-големия хотел във Варна. вероатно поради факта, че бяхме сами на масата, младежи от съседните маси се съревноваваха да ни канят на дансинга. особено настоятелни бяха двама, говорещи нелесно български – единият с вид на че гевара, другият – напълно тъмнокож. представиха се за еквадорски моряци, но не отговориха на въпросите ни от къде знаят български. когато преценихме, че вече ни е време да си вървим, те ни последваха навън,опитвайки се да ни убедят да ни изпратят, докато ние отказвахме да им го позволим. докато се разправяхме на улицата, внезапно ни заобиколиха 4-мата младежи, които седяха на съседната маса в бара и с които също бяхме танцували. екзалтирани, въодушевени и горди, размахваха някакви карти на сътрудници на “родната милиция”, заблъскаха “иностранните младежи” с думи като “марш обратно в хотела черна маймуно” и др.подобни и докато се разправяха с тях, ние със съквартирантката ми потресени и разстроени избягахме към квартирата ни. но младите надъхани господа,тогава “другари” ни последваха и започнаха настойчиво да звънят и тропат на вратата на апартамента, където живеехме(за протокола, било е след 1-2 часа след полунощ). добре, че хазяите бяха възрастни хора и възглухички,иначе на знам какво щяхме да им обясняваме. другарите “сътрудници” на място започнаха да ни обвиняват от една страна в лъжа(не сме били никакви студентки, та трябваше да им показваме студентските си книжки), от друга – че сме проститутки, обслужващи чужденците в хотела. в крайна сметка и след дълги разправи и кавги на прага, тези господа се изметоха, но омерзението в нас остана. а най-тъпото в края на краищата се оказа фактът,че “иностранните моряци”, се оказаха колеги, “дорогие кубинские друзья”, които смятаха(както обясниха самите те след няколко дни, когато започнахме да ги срещаме из коридорите на института, в който учехме), че е по-престижно да се представят за еквадорци(все пак страна извън “лагера”). толкоз за МИЛИТЕ спомениот ТОГАЗ.
Не е по темата,ама…
http://www.kavkazcenter.com/russ/content/2014/11/08/106823.shtml
На един от първите митинги срещнах свой съученик, за който знаех,че е към “номенклатурата”. Изненадано го попитах защо е дошъл, а той ми отговори, че е по поръчение и добави ” И не съм предполагал колко много ни мразят”. Те бяха изненадани от “всенародната любов”, както и ние бяхме изненадани от резултатите после.
Дано вече да няма изненади и да се освободим наистина.
Към пам: Тя темата за тоалетната хартия като символ на унижението от онова време, е дълга като руло тоалетна хартия и снадено с още много други…
Понеже некои другаре много обичат да говорят за чест, включително за честта на пагона, в София ( а какво остава за по-малките гарнизони от соцлагера ни)беше обичайно да видиш бързащи да занесат трофеите си у дома полковници, препасани по диагонал през гърдите като “опълченци” с нанизани на хартиена връв ролки тоалетна хартия. В други страни подобно унижение би накарало някой офицер да се гръмне ( или да направи преврат), но у нас цялата машина на подбор, мозъчно промиване и постигане на пълно послушание не позволяваше подобни волности.
Вечна памет за жертвите на престъпния комунистически режим! На откриването на паметника на големия ГЕОРГИ МАРКОВ присъстваха трима президенти на България, липсваше четвъртият – гоце- ето го:
http://www.livenews.bg/video/georgi-pyrvanov-podnese-cvetq-na-pametnika-na-syvetskata-armiq-5051.html
Г-н DOBREV, не “ред”, произвол е, ТОТАЛен!
Във всяка нормална държава има ред, законен!
Ако можете обосновете логическите и юридическите основания , на които се е крепял большевишкият “ред”, още повече , че той не е получил нито легитимно властта , за да установи какъвто и да е ред. Това прави този “ред”, априори престъпен, което се подсилва и от тоталната му зависимост от чужда “държава”-СССР, която е най-престъпната от всички съществували някога!
Което прави този “ред” не само престъпен, но и ПРЕДАТЕЛски!
Ленин е казал:два свята-единият е излишен! Само не е уточнил кой,ама то вече стана ясно!За съжаление май само за част от нас.Все още е по-голямата част,но както прогресивно оглупява народа-докога?
Бях на 18, когато се случи 10.11.1987. Няма да забравя деня, няма да забравя и тези години, изкарани в Социалистическа България, по която сега така безумно въздишат мнозина млади Българи. Няма да забравя как на 15 г. ме изпратиха в поправителен лагер в Южна България, на часове път отдалечен от каквато и да било цивилизация. Изпратиха ме, защото като комсомолски секретар на класа (на което положение ме избраха съучениците ми, защото съм бил устат), си позволих съвсем искрено и честно да кажа пред цялото училище, пред строя, че не искам да лъжа че вярвам в “светлото комунистическо бъдеще”. Бях само на 15, идеалист, научен от родителите си, че най-лошото нещо на света е да се лъже. Да, комунистите ми показаха колко лошо е да не може човек да лъже и да не иска да лъже. Бой, спане на дървени дъски, кожна инфекция (поради мръсотията) и всякакви такива “радости”, за да се “поправя”. За да кажа, че вярвам в нещо, в което не вярвам. А се съмнявам, че и тези, които ми причиняваха това вярваха… Няма да забравя майка ми, която като дойдоха да ме приберат от лагера стъписана ме попита съвсем тихо: сега ще се научиш ли да отговаряш “правилно”? Много “хубави” спомени имам от НРБ. Никога не съм се бил в гърдите, нито съм си мислел, че съм бил репресиран. Когато дойде 10.11.1989, някак се зарадвах, защото си мислех, че няма да ми се налага да лъжа повече за “вярата” си в “комунистическото светло бъдеще”. Е така, простичко си се радвах. За дълбоко съжаление, обаче, лъжата хич не си отиде. От “светло бъдеще”, премина в популистки обещания на ояли се “държавници”, раздавани обикновено всред тълпи от хора, които още не искат да се научат да не вярват на лъжи. И така, докато и аз, а и мнозина като мен, не си тръгнахме от България. Далеч от географската България, да си пазим в сърцата оная България, в която няма лъжци и малки хора, няма “светло бъдеще”, и всички българи са наистина братя и сестри така, щото да не се изяждат един другиму. И тоя идеал не вярвам да отмре, защото,някак си, по-истински изглежда от това, което се случва в България сега. В България на не-българите, имам предвид.
Поздрави,
Тодоров
MUN4O, това са думи на ужасния комунистически поет Смирненски, но всъщност няма значение, важното е да се впишеш в мейнстрийма. Хубаво е все пак да се ограмотиш малко, че излагаш демокрацията с това невежество, ще ти дърпат ушите. Я сега цитирай някоя мисъл на Ленин, ама от неговите.