Сервират ни обилна соцпропаганда с изтекъл срок на гадност

Запазих си нарочно един коментар за деня, в който по презумпция се очаква да бъда мразен по-малко. Рождество Христово е. Предполага се, че нивото на мразостерона в най-агресивната му форма е в най-ниската си точка поради характерното за този празник смирение в рамките на християнската традиция, приета и по нашите земи.

 

По празниците не стават телевизионни чудеса. Въртят ни чудесата, произведени в чудното ни минало. Лесно, бързо и вкусно за всяка мързелива телевизия, която иска да се хареса на масите, насядали край масите.

 

Това е нещо като бързо хранене с носталгия от конвейра на соцпропагандата, прокарвана волно или не от тази несметна по количество залежала продукция, щедро финансира от онзи „строй”, белязан от мисълта на Ленин за киното като най-важното изкуство (за възпитаване на масите).

 

Ако има по-сигурен начин в България да бъдеш намразен от избора да оспориш езика на омразата срещу чернокожите ни съотечественици, това е да отрониш кривата дума по отношение на захаросаните соцфилми.

 

Населението ги обожава- обича да му показват алтернативата на ужасите на демокрацията с цялата й сложнотия и противоречивост. Телевизиите знаят това и нямат нищо против да бъдат обожавани. Не е само БНТ, която с всяко идване на БСП на власт вади от архивите „На всеки километър” и го навира отново и отново в домовете на и без това дебалансираните от криволиците на прекалената днешна слободия българи. Друго си е да припомниш ( почти документално), че имаше ред, дисциплина, йерархия, чистота и Държава, която да се грижи да не мислиш за друго, освен за битовите си проблемчета.

 

Това, че старите филми подклаждат в домашно котле въздишките по чистичкото, подреденото, нискоконфликтното, разграфеното и предсказуемото минало на Н.В. Държавата, поставена на пиедестал върху главата на негово нищожество Човека, май на никого не му идва на ум сред умниците, определящи тази „редакционна политика”. А и да му идва на ум- ако народът иска това, защо да не му го дадат? Особено щом се кльопа ( повече от турски сериал) и носи рекламна кльопачка!

 

Нацистката пропаганда в Германия има не просто постижения в киното, а направо гениални успехи в документалното кино със знаменитите акценти на черно-бялото снимане от онова време (например около олимпиадата в Берлин в разгара на хитлеризма). Само че на никой в демократичния свят не му идва на ум да подхожда към това наследство безкритично, давайки си сметка, че и в днешно време ще се намерят мнозина възхитени от „техническата” страна на въпроса зрители.

 

Мръсният националсоциализъм загуби войната през 1945 година, докато социализмът в чистия му съветски вариант я загуби много по-късно и безкръвно, поради което се смята едва ли не вече за добър вкус да бъде възкресяван и (поне косвено ) възхваляван- при това не само под формата на хипертрофираната истина за антифашизма на комунизма.

 

Ако „На всеки километър” е все пак разпознаваема чугунена пропаганда на ръба на гротеската ( „Другари, аз предлагам да нападнем”, напъва се непрекъснато в кадър един от инфантилно изглеждащите герои), то не така просто стои въпросът с много, много други филми от онова време, които не са правени непременно с чисто пропагандна цел и мисъл. Но ефектът от тях днес е далеч по-маслен за огъня на носталгията по сигурното, добро старо минало, в който те се изливат.

 

Творците, създали някогашните соцфилми, не са обект на този упрек с днешна дата. С по-малки или по-ортодоксални отклонения от тогавашния канон да не се напуска рамката на допустимата критичност , те просто са го следвали. Не е имало друг начин произведението им да види бял свят в тъмен салон

 

И не думите- изречените, недоизказаните или премълчаните, са главното в тази безкритичност.

 

В битката на езоповия език срещу соццензурата имаше епизодични постижения, заради които имаше и отделни спрени от екран филми. Основното, което се пробутва като далекобоен ефект на цензурата и автоцензурата днес е в постигнатия ефект на безоблачното обобщение. Той е в цялостното усещане за една ведра, слънчева, чистичка, добре изгладена и най-вече добруваща в скромни, но достъпна за ВСИЧКИ действителност на щастливия живот. В него няма място за престъпност и крайна нищета, циганите са скрити в гетата ( освен като фон от голи дечица в калта по весел сценарий от селски сюжет), хората се карат на дребно, но никога не роптаят срещу Държавата и Партията.

 

Чудна, жизнерадостна, направо естрадна ( както се наричаше тогава т.н. „лека” музика ) музикална канава придружава кадрите на соцблагополучието, а актьорите…са млади и красиви, а не стари и сбръчкани, каквито са същите днес.

 

На всички, които подскачат сега от яд, когато четат тези редове, повтаряйки мантрата за несъществуващата бедност ( защото във филмите тя не се вижда, нали), трябва да напомня някои нещица.

 

Най-важното от тях е, че огромната част от българите без достъп до високи постове или до материално обогатяване по „втория начин” ( „ до чекмеджето”, както още се казваше тогава) бяха точно толкова бедни, колкото малкият Бойко Борисов с неговите скъсани гуменки, за които той ни уведоми в опит да се подмаже на днешното население за „тежкото” си минало.

 

За всяко „обикновено” дете по онова време един чифт скъсани в края на лятото гуменки беше част от обичайния стандарт, включително и за пишещия тези редове, който никога не се е чувствал нещастен от това. Че имаше много по-висок стандарт другаде, на например на същия континент, ни беше смътно известно, но отчаяно недостъпно като идея, надежда или мечта.

 

Мечтата за западния висок стандарт се сбъдваше за онези с достъп до западните блага. В училището „цар” в класа беше онзи, който имаше западен, а не съветски магнетофон. Той определяше дали, кога и къде- в чий дом да се състои така жадувания от нас, тогавашните младежи „терен” с танци на загасени лампи ( моя милост се беше изхитрил от рано да се бута в навалицата за привличане на вниманието с китара).

 

Да не обобщавам с лошо, но по принцип притежателите на вълшебни западни неща бяха поначало деца на т.н. висша номенклатура- преди хиляди българи да хукнат по „третия свят” да робуват на българската държава с отчисленията от лекарските и инженерските си заплати заради валутата и Н.В. Кореком, където българите сбъдваха мечтите си за западния лукс не само по Коледа.

 

 

В соцфилмите няма да видите циганските коптори, които в София биваха ограждани с огромни метални тараби покрай трамвайните линии, за да не развалят гледката, която трябваше да бъде „като на кино”. „Като на кино” беше стандартен израз за напудрената лъжа още преди тя да се масовизира и мултиплицира като безплатен сапун за мозъци по домовете на хората в епохата на телевизионната соцпропаганда.

 

Малко след автопреврата от ноември 1989 г. колеги от БТ си направиха шегата на един ведомствен празник в „Клуба на телевизионера” да покажат цензурирани кадри от репортажи, снимани по време на „соца”. Голям смях падна от поредицата беззъби физиономии на смачкани от живота хорица по разни събрания, които се оказаха сред най-забранените компромати за показване по онова време ( други компромати не са били снимани целенасочено- беззъбите трудещи се са попадали случайно в обектива, в „тълпата”).

 

В днешно време БНТ разказва друга история (за себе си): опакова миналото си от времето на НРБ в рамките на кампанията си под надслов „ 55 години БНТ”, украсявана от многобройни хвалебствия на публични лица, мобилизирани за целта със средствата на данъкоплатците с най-различни политически убеждения. Така историята на тази институцията изплува пред очите ни като ( единствената !) успешно реализирана част от соцмантрата за непрестанния възход – без никакво споменаване за вината на телевизионната идеологическа пералня, командвана от зетя на диктатора Живков.

 

Когато неотдавна си позволих да оспоря безкритичния ретропоглед на обществената ни телевизия в наши дни, си заслужих още презрение от някои днешни трудещи се в БНТ- колеги, с които се срещам, вече се правят, че не ме познават!

 

Дори само фактът, че в началото да 90-те години имаше самокритичен разказ в средите на „телевизионните работници”, а днес той е невъзможен и е напълно кастриран, илюстрира тезата ми за поощряването на носталгията и реваншизма, видно от малкия екран с голямото влияние върху общественото съзнание.

 

В соцфилмите може да се насладите на прилични битови условия на живот и нищо по-малко от това. Може фабулата да е някаква критика за отношенията между хората ( обикновено това са „еснафите”, боричкащи се за някакви блага, мръсниците). Дори и някой навъсен авторски поглед към отделен партиен секретар можеше да се долови нейде зад кадър ( макар в края винаги да побеждава Правдата) . Но кадър, показващ тогавашната действителност с цялата бедност на българското соцобщество (приключило на европейската опашка по бедност по статистиките на ООН в края на 1989 г.), няма да видите. Цензурата и автоцензурата следеше фанатично за „обстановката”.

 

Тази „обстановка” днес продават в целофана на „златното кино” от „златния фон на киното” на зрителите – включително на онези, които няма как да знаят истината от първо лице. Картинката е като пощенска картичка от студио с нагласен фон, като от умрял писмо, в което покойникът обяснява колко добре се чувства в гроба по времето, когато ни учеха да бъдем гробокопачи на гнилия капитализъм.

 

Гнилият капитализъм, глупав до отчайваща тъпота в пропагандата на фона лисичия комунистически маниер по замитане на следите, бълваше самокритични филми. Те получаваха специалните овации на българската цензура, която посмъртно не би показала нищо подобно от българската действителност, но канеше пред екраните българите да зяпат колко бедно живеят в Неапол италианците. В епохата на телевизията тези разгромяващи гнилия капитализъм филми бяха придружавани от беседи на мастити критици, които ни подготвяха с похвали за страхотиите на поредното произведение на „неореализма” ( както биваше наричана откровеността за недъзите на обществото в западното левичарско изкуство), избрано да ни осведоми за тежкия живот на Запад.

 

И какво сега, пак ли да има беседи, но с обратен знак?

 

Никой не ме пита и съвети не давам. Но знам, че безнаказаната пропаганда е подъл начин за печелене на идеологически симпатии към интелектуалната продукция с доказано изтекъл срок на гадност. Режимът, който караше творците да му служат ( подкупвайки послушните и наказвайки непокорните) е заклеймен със закон в днешна България. Но това не пречи консервите на консервирания комунизъм да ни бъдат пробутвани отново и отново като годна храна на трапезата на осъвременената пропаганда втора употреба.

 

Справка: сниманият през 50-те години на миналия век филм за опълченците на Шипка, сервиран и днес за безкритична консумация, който завършва с пъплещи съветски танкове по билото на „Стара планина” ( с устно обещание пак да ни „освобождават”), населявана по онова време все още от недоубити българи от въоръжената съпротива на Горяните срещу комунизма.

 

Горяните са избити междувременно до крак, неоплакани, забравени и нефилмирани. Но плачът по комунизма и времето, белязано от веригите на съветските танкове, се оказва не просто легитимна, но направо задължителна част от днешното телевизионно шоу, което ни бомбардира с програмираната програмна политика на свършените факти.