Папа Путин гали слуха на българските папагали- повече католици от папата си

Войната кара украинците да възприемат руснаците като врагове

20 Юни 2015

сп. Икономист  

Михаил Забродски, широкоплещестият командир на украинските десантни сили, е израснал в Съветския съюз. След рухването на СССР дори е служил в руската армия. След като се премества да живее в Украйна, не прекъсва контактите си. “Ние всички бяхме приятели”, казва той, поклащайки глава. Когато Русия насочи оръжие срещу Украйна миналата година, Забродски не можел да повярва. И не само той.

Връзките между двете страни, изграждани в продължение на повече от хилядолетие, са дълбоки. Русия и Украйна произхождат от славянски княз, Свети Владимир (или Володимир), който е изобразен върху банкнотите и на двете страни. От столетия царска Русия смята Украйна за свое продължение, наричайки територията “Малорусия”. По времето на Съветския съюз вече се говореше за братство, като комунистите представяха Русия и Украйна за част от неделимото славянско семейство.

Съветският лидер Хрушчов дава Крим на Украйна през 1954 г. по случай 300-ата годишнина от решението на Переславската рада за присъединяване на управляваните от казаците територии (Запорожката Сеч) към Руската империя. През 1982 г. в чест на “обединението на Украйна и Русия” бе издигната сребристата “Арка на дружбата” край Киев върху възвишение на брега на река Днестър.

След като Украйна гласува за независимост през 1991 г., двустранните отношения останаха като цяло сърдечни. Но с анексирането на Крим и войната в югоизточна Украйна президентът на Русия Владимир Путин превърна някогашните братя във врагове.

През последните 18 месеца се стигна до психологическа трансформация, която настрои общественото мнение в Украйна рязко срещу Русия. През септември 2013 г., точно преди революцията на Майдана, 88 на сто от украинците са били положително настроени към Русия според Киевския международен институт по социология.

През май 2015 г. делът им е спаднал до 30 на сто (той би бил много по-нисък, ако бъдат изключени хората от контролирания от бунтовниците югоизток). Както Забродски заключи, “братството вече го няма”. Това ще попречи на усилията на Кремъл да върне Украйна в орбитата на Русия, както успя след “Оранжевата революция”. Путин продължава да говори за руснаците и украинците като за “един народ”, но украинците не виждат нещата по този начин.

Промяната в настроенията личи по улиците в Украйна. Започнала е кампания за бойкотиране на руските стоки: рафтовете в украинските супермаркети са изпъстрени с маркировки “руски стоки”. Надпис в киевския музей на Михаил Булгаков (роден в Киев писател, писал на руски) предупреждава посетителите, които “подкрепят военната окупация на Украйна”, че не са добре дошли.

Недалеч от Арката на дружбата продавачи, които някога предлагаха съветски кичозни изделия, сега продават украински стоки и антируски сувенири. “Подборът се промени спрямо вкуса на хората”, казва Артьом Шумилов, който продава тоалетна хартия с лика на Путин на сергията си на “Андреевски спуск” в Киев.

Колкото повече се проточва войната, толкова по-крайно става общественото мнение. Олександър Шчерба, украински дипломат, се въздържа от участие в протестите на Майдана, определяйки себе си като евроскептик и русофил във Фейсбук страницата си в края на 2013 г. “Бях готов да простя на Русия много неща”, казва Шчерба, който сега е посланик на Украйна в Австрия. “Сега обаче е абсолютно ясно: те са наш враг.” Дори мнозина, които бяха склонни на компромис за Крим, сега приемат Русия различно. През последните три месеца на 2014 г. делът на хората в Източна Украйна, които възприемаха положително Русия, е спаднал от 83 на 51 процента.

Социологическо проучване на Международния републикански институт установи, е мнозинството от украинците в контролираните от правителството територии са за членство в Европейския съюз, а само 13 процента – за присъединяване към митническия съюз на Русия. Украинското правителство започна да строи стена по границата с Русия – символичен жест в съзвучие с настроението в страната. Подкрепата за независимостта на Украйна никога не е била по-висока. “Путин направи повече за обединението на Украйна от всеки друг”, казва служител в президентската администрация в Киев.

Някои обаче се опасяват, че това няма да продължи дълго. Президентът на Украйна предупреждава за възможен “реванш на промосковските политически сили” на предстоящите избори.

Регионалните разделения са дълбоки: въпреки войната мнозина на югоизток симпатизират на Русия. Практически икономически съображения правят скъсването с Русия невъзможно. Ако обещанията от Майдана не бъдат изпълнени, украинците може да останат разочаровани. Но дори търпението към новите украински лидери да се стопи, връщане към руската прегръдка е малко вероятно.

“Получихме нож в гърба от собствения си народ”, казва Володимир Паниото, директор на Киевския международен институт по социология. “Веднъж след като хората, които познаваш, са пострадали, възстановяването на отношенията става сложно.”

БТА , e-vestnik

 

Статията на влиятелното списание „Икономист” поражда аналогии и въпроси за България, която има щастието да не може да бъде пряко нападната в буквалния смисъл на думата от Русия, заради членството си в НАТО, но същевременно има нещастието да остава в сянката на руската зависимост без изглед относителното изтрезняване от русофилството след руската агресия срещу Украйна да донесе освобождение на българите от митове, на които мнозина тук робуват след десетилетна пропагандна война за укрепване на съветско-руското влияние в страната ни.

 

Статистиката и в България сочи голям спад на „любовта” към Русия, но не такъв, както това се случи в Украйна. Така страната ни живее в странното положение на брак по сметка със Запада, откъдето идват например спасителните ( и в политическия смисъл за управляващите) еврофондове, но в постоянен режим на повече или по-малко явен флирт с Путин. Изключението , което правят в това отношение няколко министри и най-вече президентът Плевнелиев с ясната си прозападна позиция и с критичната си реторика спрямо Москва само подчертават правилото: на върха на държавата с решаващата си за всичко важно , включително за отношенията с Русия, стои запушалката ББ.

 

Ще ви дам пример, който може да ви стори странен, но за мен е илюстрация на достойната за съжаление конспирация в самото правителство. В него има повече от „осветените” като „русофоби” ( заради дързостта им да противоречат на Кремъл) трима министри Николай Ненчев, Даниел Митов и Христо Иванов. Има (други) министри (поне един със сигурност) в кабинета на Борисов, които дори в частни разговори подкрепят „най-страшното” за Петата колона: преместването на техния съветски тотем от центъра на София в Музея на социалистическото изкуство, както вероломно го нарече техният колега Вежди Рашидов. Тази тяхна позиция обаче е дълбока тайна за широката публика и вероятно за самия Борисов.

 

Представяте ли си за какво става дума в натовска България, след като министри са принудени да крият мнението си срещу символиката на съветската окупация от своя началник, за да не си навлекат гнева му по линия на неговата симпатия към съветското наследство! А моя милост съответно е принуден да спестява имена, когато пише това, за да не пострадат конкретните хора.

 

Ако примерът, който давам, борави с „невидима” величина и поради това може да бъде удобно обявен за недостоверен, то конфигурацията в самия парламент е вън от всяко съмнение от гледна точка на смесицата между руския казачок и залповете на „Аврора” в главите на преобладаващото мнозинство.

 

В ГЕРБ има всякакви настроения, но нито едно от тях не се проявява публично срещу Русия поради факта, че ще се размине с мнението на вожда в тази вождистка партия. Изключение прави евродепутатът Андрей Ковачев, който обаче има думата по въпроса в Европа, но не и тук, в руския заден двор. Другото изключение, доколкото може да бъде свързано с ГЕРБ ( без да е член на партията, но избран с нейната листа), е Методи Андреев.

 

В средите на реформаторите също има различни окраски с преобладаващо нехаресване на руската агресивност, но ( ако не броим споменатите министри, както и лидера на ДСБ Радан Кънев) за позицията им срещу Путин и неговата Пета колона човек може да научи предимно от приятелите си в кръчмата. От реформатора Лукарски например може да чуе най-официално други неща – такива, каквито ги говори и Борисов. Не случайно Лукарски беше даден като пример от руския посланик Исаков в интервюто му за БНТ миналата седмица, изброявайки български важни персони, приемани добре в Москва ( наред със Сидеров и Калфин).

 

Всичко 2 (двама) депутати от реформаторите ( Вили Лилков от ДСБ и Петър Славов от СДС) са употребявали парламентарната трибуна, за да се изправят срещу Петата колона. Ако съм пропуснал някого, моля за извинение…

 

ДПС кокетничи като се самоопределя за „най-проатлантическата партия”, но няма нито една публична проява на съпротива срещу многобройните руски провокации срещу България- за ясна критична позиция спрямо руската агресивност срещу Украйна да не говорим. По този въпрос партията ДПС се е свила на кълбо и съска благо само в хор, когато от ГЕРБ запеят песента: „ ние сме заедно с Брюксел” с поразбиращия се подтекст ” что делать, приходится, няма как”.

 

АБВ и „Атака” не си струва да се коментират. Ако за БСП и ДПС важи частицата „про” свързана с „руски”, то АБВ и „Атака” са си направо руски проекти , отгледани в московска епруветка и наложени инвитро в българското политическо пространство.

 

Най-странно е положението на раздвоението в Патриотичния фронт. В него Валери Симеонов, с когото наскоро за първи път разговарях ( относително дълго и по негова инициатива) е първият български политик от националистическия спектър, който преодоля русофилските нагласи и се обяви срещу руските мегаломански проекти в енергетиката.

 

Не харесвам позицията му срещу „популацията” ( както скандално нарече цял един етнос), но горният факт не може да се отрече. Как обаче се съчетава това с яростното русофилство на коалиционните му партньори от ВМРО, които са сред най-шумните клакьори на същите тези руски енергийни проекти ( особено на АЕЦ „Белене”), те си знаят.

 

За да затворя скобата за политическата дисекция на твърде символичното противопоставяне на руския натиск в България, предлагам да се замислите над самия факт, че политическите субекти на тази рядка порода критици на Кремъл у нас могат да бъдат назовани поименно в един кратък текст. И толкоз!

 

Ако политиците ни могат да бъдат подозирани лично и общопартийно в користна пристрастност спрямо руското влияние, подслаждано „ по втория начин”, то как да си обясним отказът на бедните български русофили да признаят онова, което всички виждат и не могат да отрекат: че Русия не е притегателен практически пример за подражание – не е страна, в която биха отишли да учат, живеят и работят и най-влюбените в нея нашенци. Дори и те прагматично избират западната посока- както впрочем правят също милиони руснаци, включително като избират България, за да си вложат парите в стотици хиляди имоти.

 

Уж е бедна и страдаща от европейското иго ( според официалната руска пропаганда) държавица, но България е все така привлекателна за руснаците, както и в най-мракобесните съветски времена, когато рускините бяха петимни да избягат от СССР чрез брак с българин. И не ми казвайте, че е само многобройните слънчеви дни привличат руснака тук- защото руската империя си има предостатъчно слънчеви покрайнини, но към тях московчаните с достатъчно дебели портфейли не проявяват никакъв инвеститорски интерес в пристъп на руски хедонизъм ( а не на мазохизъм).

 

Да сте чували някой българин да си е купил дача край „северната Венеция” Санкт Петербург от едната любов към Русия и нейната велика култура – при положение, че доста туземни „бизнесмени” са забогатели от послушанието си пред Москва и имат достатъчно пари да си го позволят? Може и да има такъв екзотичен екземпляр, но ще да е изключение, за което самият той не иска да се разчува, за да не попадне в хрониката на любопитните новини, заедно с козата с две глави, която се родила нейде в резултат на радиацията от атомна авария.

 

Ок, Ленинград е на север, там е неуютно за слънцелюбивия българския русофил, нищо че много обича да се прехласва пред великата руска култура, на която би могъл да се наслаждава в Ермитажа в родината на Имперския балет. Ами в Крим? Защо нашенските русофили, които ръкопляскат на руската окупация на черноморския полуостров, не отидат поне на почивка там, ако не и да се заселят, за да се насладят на високия руски стандарт на живот, обещан от Путин?

В насилственото заселване на българи точно в южната част руската империя има вековни традиции. Ето че днес и без да бъде гонен от казашките камшици всеки българин би могъл да потегли с имуществото си доброволно към любимата си Русия, но нещо не го тегли натам.

 

Това „нещо” се нарича инстинкт за оцеляване- същият, който е изневерил веднъж на българската комунистическа емиграция, опитала масово от концлагерите на СССР и мазетата за инквизиции на „братушките”.

 

Стратезите на руското проникване ( а в Русия с такава „научна дейност” се занимават цели институти) са наясно, че ако не се броят подкупите ( на които московците наблягат тук здраво), руската действителност няма с какво да привлече българите. Ето защо Кремъл инвестира в митовете за дружбата като единствено доказан успешен фундамент на своето влияние тук.

Папа Путин гали (д)ушите на русофилите със своята пропаганда и папагалите тук му отвръщат с любвеобилността на повече католици от папата си.

 

България е единствената страна в света, в която Русия се рекламира като носител на свободата. За цяла Източна Европа и изобщо за свободолюбивите личности по света (които, като нормални човешки същества, са абсолютното мнозинство сред хората на тази земя), Русия, СССР и пак Русия днес са символ на деспотизъм, потисничество на собствения и чужди народи, но у нас пропагандата воюва да затвърди образа на руския освободител и благодетел на България. Или както се изрази откровено ( най-после) известната представителка на проруската историография в България Искра Баева „ за нас Червената армия е окупационна, но за Европа е освободителка”. На пръв поглед тя казва обратното на онова, което пиша в предишното изречение, но всъщност в думите на Баева се съдържа цялата перверзност на внушението, че тук трябва да почитаме светската окупация като форма на свобода, макар тя да не е такава.