Плевнелиев има потенциала на допише “Под игото” с “Над егото”

Българската политика напомня поне в едно отношение на конфликта в Близкия изток: всички говорят за необходимостта от мир, но никой не знае как да се постигне помирението с възможно най-малко поражения за собствената кожа. „И така, до края света” (както се пее в любимия филм на носталгиците по комунизма „На всеки километър”, реабилитиран с показване до втръсване по БНТ по време на монархо-социализма при тройната коалиция).

 

Краят света чрез световно братоубийство върху руините на „стария свят”, както пък се пее в „Интернационала”, не само не състоя, но и се оказа обратното- самият комунизъм се сгромоляса. Това обаче стана не за сметка неговите вождове и издигнатите от тях през десетилетията кланове: цената платиха пак същите тези „народни маси”, върху чиято наивност и дресирана на принципа на моркова и тоягата лоялност към лоясалата „народна власт”, лоясалите си живееха царски и при най-гладните години на военния комунизъм, деклариращ аскетизъм от трибуната на мавзолея.

 

Към днешна дата „близкоизточният конфликт” в българската политика си изясни поне една величина: международната ( която пък в самия Близък изток се усложни след разместването на пластовете по линията Техеран-Тел Авив- Вашингтон).

 

Тук формално всички, с изключение на парламентарно промъкналата се зо пореден път руска „Атака”, са за европейско развитие на България. Но де факто заиграването с Москва е ключът към разбирането на „странната” ситуация, при която на България негласно се гледа в ЕС и в НАТО като на втора ръка партньор.

 

И ето че по този най-важен въпрос за националната сигурност, икономиката и развитието на страната ни се открои един важен фактор, който не криволичи, не лицемерничи и говори на евроатлантически език в синхрон с онези гласове с Брюксел, които дават тон в най-богатия икономически клуб на света.

 

Става дума за „фактора Плевнелиев”, който Петата колона до такава степен не може да понася, че насъсква срещу него цялата си машинария, градена, перестроена при перестройката и пренастроена отново по путински за същите цели: за нуждите на съветско – руското влияние в една откъснала се ( по документи) от съветския колониализъм съветска колония.

 

За ужас на Петата колона същият този доста самотен фактор, зад който не стои управляващата партия именно по темата за скъсването с руския натиск, успя да наложи омразната на Петата колона идея да има референдум, на който да могат да гласуват българите, избрали с краката си Запада. Да сте чували за български гласоподаватели, избрали да живеят, учат и работят в Русия?

 

Този личен успех на президента обаче беше представен като … голям провал. И защо? Ами защото не бил постигнал същото и по трите въпроса от предложения от него референдум.

 

И това го твърдят или маргинални придатъци на Петата клона, като Татяна Дончева, приз(о)вана да обира определена периферия от гласове, или самият Борисов, който е стълбът на Петата колона с неговата трудна за прикриване сервилност към Путин.

 

Разликата е само в това, че в този случай ( и комай за първи път) Борисов лицемерно брани президента и жали театрално за отпадналите ( не без съучастието на самия Борисов и депутатите му) въпроси за задължителното и мажоритарното гласуване. В същото време всички останали от отбора на Петата колона се борят да скарат колкото се може по този повод Плевнелиев с реформаторите заради тяхното партийно пасуване по темата за същите два въпроса.

 

Сякаш някой от хорчето на другарската жалейка на чуждите гробища може да се похвали със 100 процентни постижения в политиката, та иска от обсадения отвсякъде президент да постигне такъв подвиг сам срещу всички! Иначе същите тези хористи, когато им изнася, стават и лягат с оправдание за провалите си с максимата, че не може да се иска максимумът ( тъкмо от тях), защото така е пожелал суверенът ( народът), а политиката е изкуство на възможното.

 

Пътьом никой от тях „не забелязва”, че си противоречи по една от основните опорни точки, по които досега срещу Плевнелиев се градеше руската атака за българска консумация- че бил в конспиративна връзка с реформаторите и с „кръга Капитал” . В „Дневник”, по презумпция свързан с този „кръг”, се появи критичен редакционен коментар, който скастри реформаторите по въпроса). Ако този сигнал се връзва с внушението за спойката на Плевнелиев с „кръга”, то как се изчислява квадратурата на тази конспиративна теория по отношение на единството на кръга с президента и реформаторите? Как изобщо изненадата с гласуването на реформаторите се съотнася към брадата пропагандна лъжа за сговора на държавния глава с тях, обръсната мигом с този осъзнат акт на същите тези „съзаклятници” с него?

 

Сложните въпроси не са любими на онези, които любят вожда, произнесъл в предишния си премиерски мандат знаменития цинизъм пред група бедни миньори, за да им се хареса ( и на тях): „ и аз съм прост, и вие сте прости, значи ще се разберем”. Съответно такива въпроси не задават и добре дресираните по законите на автоцензурата медийни звезди, чието най-звездно качество е умението да не питат когото и каквото трябва, за да греят колкото се може по дълго на екраните на телевизорите.

 

Ето за ужас на Петата колона един стряскаш съня й един такъв въпрос: ами ако митичната партия на негласуващите ( или поне на онези от тях, които се наситиха да гледат и дори да подкрепят с пасивността си заешките подскоци наляво и надясно на Борисов) бъде консолидирана тъкмо от Плевнелиев? С или без капитала на „Капитал”, реформаторите и т.н, а просто с потенциала на разочарованите, които определено са най-голямата партия в България?

 

Първанов е обратното на Плевнелиев като интелект, технократско, конвертируемо навсякъде по света образование, партийна необвързаност, доказана способност в частния мениджмънт и в управлението на държавата като министър, свободна езикова лична комуникация със западния свят и т.н. Приет е сред западните лидери по лични заслуги и с личните му качества, а не поради неизбежността да си общуват с един колега.

 

На нискочелия партиен строител Първанов беше позволено да си направи партия и да лъже многократно, че това нямало да е партия. Направи я с държавни средства под формата на президентски обиколки из страната. Беше му нужна за продължаване на политическия му живот в отвъдното след края на мандатите му – защото за партийните строители няма живот отвъд политиката.

 

Защо да не може Плевнелиев да зачене партия на разочарованите привърженици на прозападното развитие на България – при това без да шикалкави и лъготи като предшественика си?

 

Първанов имаше съмнителното предимство на длъжностната характеристика на партиен продукт със срок на годност, подновяван с московски печат. Плевнелиев се появи в политиката със стартовата позиция „само” на строител на най-големия Бизнес парк в България, избран за тази роля от немски корпоративен гигант ( и на германския гигант ли му „дърпат конците” от един български вестник, както гласи опорната точна на Москва, разпространявана тук в буламачните медии?).

 

Нали обаче тук се кълнем в немската експертиза! Показа го и статистиката, според която Германия води класацията в умовете и сърцата на българите като държава, която е пример за подражание. Така мислят цели 52 процента от българите. В същото време Русия се влачи на опашката на тази класация с някакви 6 на сто в тази мисловна подредба на приоритетите.

 

Да, политиката е изкуство на възможното. Тук е страната на неограничените възможности, в която царят става премиер, а после и портиерът му също. Този ценен опит поне веднъж би могъл да бъде използван за позитивни цели в осъществяването на привидно невъзможни задачи.

 

Който и да се заеме с проект за обединяване на разочарованите от приковаването на България на европейското дъно с руски енергийно-корупционни вериги, той трябва да заяви ясно евроатлантическата ориентация на страната ни като обединителна платформа. Хитруването с празни приказки за просперитет по принцип, без да се посочва ясно посоката, избрана от милион и половина сънародници в западна посока, само ще вкопае руската котва по-дълбоко в неподвижните пясъци на българския демократичен застой.

 

Електронното гласуване, при всичките рискове да бъде манипулирано от хакерството, характерно за на(х)аканите от самодоволство кремълски (ш)пионки у нас, е крачка напред към консолидирането на борещите се за глътка цивилизованост българи в България с онези сънародници чужбина, които вече са се откъснали сами от това постколониално иго.

 

Вярно е, е че това би вбесило Петата колона и също може да я консолидира още повече. Но е дошло време с техните камъни, по техните глави- нещо като „храчка назад, две крачки напред”.

 

Плевнелиев със сигурност си има свое его и сам ще решава дали да се заеме с такава трудна задача. Но има потенциала да се запише в историята ни като автор на нова глава от „Под игото” с работно заглавие „Над егото”.