Провокиран съм да доразкажа нещо, което съм загатвал без имена.
Беше година преди да напусна БТВ, от която се махнах на 9 октомври 2006 във връзка със заплахата от уволнение заради президента Първанов, в чийто антураж неизменно през всичките 10 години властване над България неизменно и по всякакви трибуни се мъдреше набеденият мъдрец Антон Дончев. Първанов си го влачеше навсякъде със себе си. Уж голям интелектуалец, а Дончев се държеше като кебапчийско коте…
В един кебапчийски сайт сега са публикували великолепно препиране на образа на същия Дончев. Един коментатор е написал под хвалебствието вярната констатация, че авторът на текста е по-талантлив от обекта на платеното обожание ( иначе го е написал коментаторът, но аз интерпретирам творчески оценката му).
Авторът е Исак Гозес. Наистина е похвалил не просто от сърце, а с вещина поръчания за похвалване мастит нашенски русофил Дончев, превърнат от лицето на русофилщина у нас Първанов в придворен академик за лична употреба.
Е, малко е попрекалил Гозес с обожествяването на „единствения човек в България, който си е говорил с Бога”. Дано не го уволнят за това своеволие спрямо началника му Славка Бозукова, която от години направо си говори с началника на България, който и да е той и получи орден за тези журналистически подвизи от самия президент Първанов.
Връщам се към обещаната история…
По една случайност- по заместване на Люба Ризова ( шеф на новините и публицистиката в БТВ по онова време) попаднах в журито на т.н. конкурс за журналистически награди „Черноризец храбър”. Много скоро разбрах как се раздават порциите от „академията”, както се величаеше сборът от всякакви величия под крилото на вездесъщия Тошо Тошев, шеф и главен спонсор на безобразието с раздаването на порциите на заслужили пред него и подобията му журналисти.
Като член на журито ми се обади Владо Танев от в. „Стандарт” по онова време. Искаше да гласувам за кандидата за вестникарска публицистична награда от „Стандарт” Исак Гозес. Каза, че ще ми се отблагодарят…
За изумление на „академиците” от журито на Академия Черноризец храбър, изобличих този опит да бъда подкупен, но не споменах вестника и имена. Днес го правя.
Сред възцарилото се мълчание реагира единствено Иван Гарелов, който весело попита колко са ми предложили. С наведена глава, седейки до Тошо Тошев, клюмаше Николай Бареков, който вече се беше произнесъл колко велик е Тошо Тошев , ласкаейки го като „мотора на българската журналистика” ( с надеждата да се облажи при раздаването на порциите с наградата за телевизионна журналистика срещу пет – шест хиляди лева, ако не греша).
Познайте кой спечели въпросната награда за вестникарска журналистика! Познахте.
Гозес се отблагодарява с талантливо хвалебствие с днешна дата за писателя, който бил написал за 41 дни романа, написан май преди него от Фани Мутафова, обявена за „фашистка” ( и репресирана по тази причина) от същата власт, срещу която сега Гозес се опитва да изрисува Дончев като дисидент.
В един неприличен виц (със сръбско възклицание в края) в подобен случай се казваше „Ово е стандарт”. Много пасва на нашенския „Стандарт”, който се е превърнал в нарицателно за слугинаж на властта във всички случаи, когато трябва да се лъже и маже в полза на Петата колона на Русия у нас. Ето как:
41 дни Антон Дончев говори с Бога
Николай Хайтов първи дава рамо на “Време разделно”, критиците го отричат
Публикувано: 18 септ. 2015
Ако в България има човек, който поне за известно време е говорил с Бога, това безспорно е писателят Антон Дончев. Точно преди 52 години, обсебен от някакво божествено вдъхновение, той сътворява “Време разделно”. От написването на първата буква до поставянето на последната точка на романа на живота му изминават точно 41 дни.
Днес, след повече от половин век, “Време разделно” продължава да заема почетно място във всяка обществена и домашна библиотека. През 2002 година във Франция се появи джобно издание, което е разпространявано дори във вестникарските павилиони, по гарите, в метрото, а днес шедьовърът се продава в най-голямата електронна книжарница в света “Амазон”. Цената му е между 104 и 210 долара и купувачи не липсват.
На 14 септември Антон Дончев навърши достолепните 85 години. Преди дни той завършил новия си роман „Сянката на Александър Македонски, който ще отпечати издателството на в. „Стандарт”. „В него се разказва за цар Лезимах, който 40 години е цар на Тракия”, каза авторът пред „ШОУ”.
Антон Дончев е почетен гражданин на седем града, носител на почти всички родни големи и малки отличия, академик, негласно признат за жив класик, а наскоро на многолюден събор в Жеравна бе удостоен с титлата „Апостол на българщината”.
Милиони почитатели го превъзнасят с “Осанна”, малцина съскат “Разпни го”
Гласове от някакъв си институт, назовал се “Помак”, наричат Дончев „бездарен писател” и определят романа му като поръчков. За “Време разделно” “Обзървър ревю” обаче пише, че е „като голяма грубо обработена меча кожа, просната върху огнището, която дъхти на мъченически героизъм и романтика. Това е могъща плът, изтъкана от жестокост, пламтяща смелост, лай на кучета и грандиозни пейзажи”.
В България книгата има 31 издания, преведена е на 32 езика, включително японски и хинди. Общият й тираж е 2,500,000 екземпляра.
Преди да започне да пише първата си книга, Антон Дончев захвърля престижната тога на съдия във Велико Търново с ясното съзнание, че истината е сложно нещо, а съдът не е точното място, където може да бъде намерена. “Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брат му Арон, за синовете му Радомир и Владислав, за старейшината Горазд мъдрия и много други хора” излиза през 1961 година. Ядовете преди раждането й са дълги колкото заглавието. Две години и половина никой не иска да я отпечата. Издателство “Народна младеж” е категорично в оценката си: „Липсват художествени качества”. Остава скрита истинската причина за отричането: Нека не се задяваме с македонците.
Безпомощен, авторът трупа дългове и… болести
За компенсация след излизането си романът печели наградата на Съюза на българските писатели, а Дончев е приет в „богоизбраната” организация без дори да подава молба. Връща борчовете си, но болестите си остават.
Открай време в дома на писателя се съхранява като безценна реликва: едно невзрачно рекламно тефтерче на някогашния туристически колос “Балкантурист”. На датата 15 юли 1963 година е написано: “Днес започнах романа: “Глава си давам, вяра не давам” Седем листа. Пристигането на Караибрахим?”. Мястото е Родопите. Таванска стая в скромна хижа. Легло, маса, стол. Само след няколко месеца авторът ще навърши Христовите 33 години.
Далеч преди това обаче литературно четене го отвежда заедно с още тридесетина колеги в Момчиловци. Салонът на читалището е препълнен и точно в този момент токът угасва. Местните бродят в тъмното, за да подслонят софиянците. Чува се тропот на врати, свиреп кучешки лай оглася селото: „Елице, Елице!”, вика човекът, който води Антон Дончев, пред една от портите. Като че ли дошла от приказките се появява красавица с дълги пуснати коси, облечена в бяла риза. Босите й крака сякаш не стъпват, а летят над тревата. В ръцете й свещта пламти като жива. С тази сцена в съзнанието гостът заспива. На сутринта всичко е различно. В двора някаква баба пече катми върху горещ камък и мърмори:
– Къде е момичето от снощи? – пита писателят.
– Какво момиче? Аз съм Елица, аз те посрещнах – сопва се старицата.
1988 г. Иван Кръстев и Калина Стефанова във филма “Време разделно”
От този ден нататък в главата на Антон Дончев се настанява трайно споменът за Елица и планината. Той все още е съвсем неизвестен. Малко преди това Стефан Дичев, въпреки добрите условия на контракта, отказва да напише роман за помохамеданчването на помаците. Не приема и Емилиян Станев. Със 75-те лева командировъчни Дончев отново се връща в Родопите. Петнадесет дни обикаля. Стига до Триград, Девин, Смолян. Говори с овчари, свещеници, селски летописци… После се затваря в софийската библиотека и чете по десет часа на ден. Попада на книги, които никога преди него не са били отваряни.
На 23 март 1963 година решава, че вече е готов да започне. Планината го посреща със слънце, което обаче за миг изчезва и всичко се покрива с лед и сняг. Вторият опит също е несполучлив. Този път бъбречна криза го връща в София. Чак тогава идва третият опит, споменатите 41 ден и приказките с Бога. “Време разделно” се пише с обикновени моливи, върху бял лист. Няма дори и гума. Авторът работи от десет до два часа всеки ден. После дълго обикаля планината. Напълно обсебен е от работата си. Храни се съвсем скромно.
На 33-тия си рожден ден оставя гостите си и… отива да пише!
На 25 октомври 1963 година, петък, в дневника е отбелязано: “Написах откъса: “Разказът на Венецианеца”. 5 листа. С това завърших романа “Време разделно” 385 листа”. Снопчето остатъци от моливи също се пази за музея заедно с пуловера, който е носил тогава.
Бащата първи чете бъдещата книга. Съветва го да махне една кървава сцена и синът го послушва. Чичо му преписва ръкописа на машина.
Редакторът в издателство “Български писател” Атанас Наковски ревностно защитава романа. Най-после той е по книжарниците, но… това не вълнува никого. Критиците са безразлични: Дончев написал книга – и толкова. Нищо не е станало.
Такава е кратката им оценка. Някои дори тихо го нападат. Тогава изригва мощният глас на Николай Хайтов: “Антон Дончев е създал голяма книга”, пише той. Рецензията му се тиражира многократно. Вдига се шум до небето и логично следва второ издание.
Но всеки успех у нас идва с ядовете си. През 1968 година генералният секретар на Организацията на обединените нации У Тан кани Антон Дончен на вечеря в Ню Йорк. Поканата обаче не стига до адресата си. Същата година Ървин Стоун предлага “Време разделно” да бъде номиниран за исторически роман на годината. За първи път в борбата за този приз се намесва неамериканец. Това е прецедент! И сега поканата е скрита. Този път от Съюза на българските писатели, а авторът оправдава отсъствието си с прекелена заетост. След време, когато се среща с издателя си, янкито отказва да седна на една маса с българския класик. Той не може да проумее защо авторът му не е дошъл тогава. Изчислява колко това би увеличило продажбите. Вини го, че му е съсипал бизнеса. А той издава по 10 000 книги на месец.
След излизането на романа доста новородени момиченца получават името Елица. А авторът съвсем наскоро разбрал цялата истина за жената, която го е вдъхновила, да напише “Време разделно”. Случайно научил, че в онзи край ударението се слага на първата сричка на името, а не като него както той го произнася – на последната. Така или иначе, скоро хората се сетили коя е красавицата от Момчиловци, станала една от най-популярните български литературни героини. Наричат я Йелица. За съжаление писателят нямал късмета да я види повече. Тя е починала преди няколко години.
София Лорен като Севда, Антони Куин – Манол
Големи кинокомпании искат да заснемат шедьовъра
„Фантастична книга, мислите ли да я филмирате?”, пита в писмо до автора на „Време разделно” Петър Увалиев – български писател, отдавна напуснал родината си и заживял в Лондон. Той е получил романа от Цветан Стоянов – друго известно име сред интелектуалния елит на Европа. Пиер Рув /Увалиев/ сам превежда 20 страници от романа на италиански и английски и написва резюме от сценария.
Предлага го на Карло Понти – мастития продуцент, с когото имат общата компанияа “Бридж филм” . Проектът е от 1966 година, спомня си Антон Дончев, режисурата е поверена на Дейвид Лин, вече създал „Доктор Живаго”. Севда ще е съпругата на Понти – София Лорен, а Лоурънс Оливие съобщава по радиото, че иска да е Караибрахим.
За Манол се гласи холивудското величие Антони Куин, вече изиграл Зорба гъркът. Подписват договор. Дончев е съсценарист заедно със създателя на сагата „Октопод” Енио де Кончини. От ЦК на БКП обаче казват „Не!”.
Планът се провяля, но не и опитите на световните кинаджии да заснемат прочутия роман. Две години по-късно на софийското летище каца самолет на киногиганта “Парамаунт” и от него слиза маститият шеф на компанията Дино де Лорентис. Идва заради „Време разделно”. Тръгва си разочарован от отказа. Докато са в Рим, той предлага на Дончев: „Плащам ти хонорара за сценария, купуваш тук пет апартамента, в един живееш, останалите даваш под наем и животът ти е осигурен”. Дончев се засмива. Това е неговият отговор.
Американците също са готови да снимат романа. От руска страна мерак има самият Сергей Бондарчук. Напразно.
Антон Дончев само веднаж се среща с Тодор Живков. От краткия разговор с него донякъде разбира защо книгата му няма да стане международна киноепопея. „Дончев – казва му Първият. – Против теб е Съюзът на писателите, а след това и киноматографистите, защото искат български режисьори на нашите филми.
После са актьорите, на тях пък им се играе с големи продукции. Против са и от Държавна сигурност, защото международните продукции ще доведат десетки чужденци у нас. Всички мислят, че каквото искам аз, това става. Сега ти ще видиш – ще свикам Политбюро, ще излезе с решение, ще го пуснем и нищо няма да произтече”, завършва Живков. И наистина нищо не става.
Най-после започват снимките на българското „Време разделно”. Преди това сценарият на Антон Дончев е отхвърлен. Новият е написан от режисьора Людмил Стайков, редактора Михаил Кирков, оператора Радослав Спасов и писателя Георги Данаилов. Когато го вижда, авторът казва: „Това не е моят филм!”.
Наскоро „Време разделно” бе обявен за най-добрия наш филм по повод столетието на българското кино. Този факт авторът на романа прие с мълчание.
Исак ГОЗЕС
Един съвременен задочен репортаж за малко известна на хората и комунистите история за една книга, поне два сценария и един филм , а би могло да са няколко.Написана по времето на строителството на комунизма.
Много обидно е авторът на такава книга-шедьовър да е близък на комунистическите среди, особено днес.Щом като е доверен палаш на една голяма и известна комунистическа смрад като Гео Пър,значи Антон Дончев е автентичен комунист.
Което изключва възможността един комунист са разговаря с Бога.Впрочем може би писателя е проявил уникална интуиция, че един ден комунистите ще станат религиозни.
Авторът на статията Исак Гозес явно не знае, че Господ-Бог е “българин”, който факт бе открит от един спортен журналист преди двайсетина години, иначе щеше да каже просто, че двама българи са разговаряли.Но пък с прецизна точност посочва времетраенето на разговора-41 дни.
Досега в световната история, киноизкуство, литература и пр., никой не е посочил с такава точност поне един разговор на Бога(българин) с писател , сценарист, режисьор или артист, или филмов продуцент.
Както никой не се опита да оспори етническия произход на Всевишния, така и сега не бива никой да очаква, че някой ще се опита да коригира времетраенето на посочения разговор преди “малко повече от половин век”(И.Г.)
И трето-нито един българин няма да оспори глуповатото откритие, че “и ние сме дали нещо на света…”
Очаква се обаче, че ще продължаваме са даваме…..
Заспиването и събуждането на целокупния български народ със символите на съветската агресия е период, по-дълъг от този , когато е написана книгата , та до днес.Поне с десет години…..
Откритията в стил “Божидар Димитров” продължават.
Драги Иво,
що не минеш някоя вечер около “Японския” хотел, днес обител на свитата на Вълчо и Маринка , да видиш и чуеш как нищо живо не може да заспи? Ей така да разбереш как тракийския пир се е пренесъл в София?
Сега чета статия за подлеците на нашето съвремие. Уважаван автор с чужд труд…участва в натъманяване на друг заслужаван автор..’Баси! Творбата е добра и заслужава живот, а майката е щастлива дори и в мъката си, вероятно защото знае, че истината винаги излиза свят и чиста, каквато и да е тя.
… докато не прочетох, че “Време разделно може да е написано от Фани Мутафова”, която го била дала на Антон Дончев…Извинете, но дори и да е поръчков романа, за което изпитвам съмнения, защото знам, че ДС са правили такива поръчки, романът е добър. Впоследствие е добре екранизиран. Другата страна на нещата е, че с чужд труд говорим за живот на творбата на Фани Мутафова и пълното себеотрицание на истинския автор. Такъв въпрос според мен е не по- малко важен от изобличението на Х от “Правителствен вестник” или вестникът на “Барби”, в който не плашат на журналистите заплатите с месеци. Изобличението даже не е за учудване, но показва как хиляди наивници бяха съсипвани по конкурси и довеждани до поклон пред силните на деня. Дори и при соц-а имаше глад за работа и някои не я получаваха, а силните на деня държаха и хляба, и ножа, и нарочеха ли някого, този човек не можеше на работа да се задържи. Моята баба я гонеха, защото мъжът ‘и е бил в лагер. Никак не е весело да гледаш това, което пише Иво Инджев, защото тези хора буквално съсипаха дните на милиони хора и създадоха един голяяям кашон, който се спихна от първия дъжд, веднага щом се вдигна похлупака. Техният нагласен живот е един фарс изпълнен с клишета, но продължават да казват кое е правилно и кое не и най- вече как трябва да живеем! Антон Дончев се е понатамънил, но няма качествата на академик. Или? Точно желаните качества за академик има! Знаете вий! В Уикипедия пише за него, че е близък до БКП. ДС са /”му”/ издали книгата на Фани Мутафова и са помогнали за разпространението ‘и, а славата е за “героя- академик”. Но е възможно той да е оценил романа и да е помогнал на забранената авторка, но така или иначе е въпрос на чест да каже истината, което не е по- малко важно и вероятно много ще му отдадат повече почит за смелостта в края на живота.
“Попада на книги, които никога преди него не са били отваряни…” Брей, че велик откривател!.. Ама как така неотваряни, бе, джанъм, нали поне тези, които са ги писали, са ги поотворили малко! Карай да върви!… Ако оставим настрана доста вероятните версии с плагиатството от непубликуван ръкопис на Фани Попова-Мутафова, истината е следната. Живата академична мумия на соцреализма под “патриотичен” байрак попада на летописа на поп Методи Драгинов, който си е доказан фалшификат. Преди 3 години пък мумията призна, че сцената с дръвника е взета от история, случила се уж в Босна. Изобщо, целият роман изглежда като мегаплагиатство от Иво Андрич. Косвено доказателство- въпреки десетината тома след “Време разделно”, някой сеща ли се за нещо друго, написано от Антон Дончев? Никой не се сеща за нищо. Обяснението е следното. Гениалната, божествената, великата творческа натура на живата соцреалистка мумия няма време да се прояви напълно и в целия си блясък поради кисненето му по всякакви червени русофилски форуми и облизанщината покрай гоцэ и подобни нему.
http://www.blitz.bg/article/28086
След Девети Мутафова е осъдена на 7 години затвор за „великобългарски шовинизъм”. В протокола на Съюза на българските писатели за изключване на 29-те „фашисти“ – негови членове, тя е поставена на четвърто място само защото догмата не позволява да е преди бившия премиер проф. Богдан Филов.
Големият поет Кирил Христов казва за нея: „Най-високият връх, достигнат от българската жена, който напълно я изравнява с мъжа, този шеметен връх се казва Фани Попова-Мутафова. Нейните исторически романи я поставят на нивото на най-големите писатели в този жанр в световната литература.”
“…Дълго време се колебаех, преди да я навестя в жилището й. Когато събрах смелост и прекрачих прага на дома й, щях да припадна – Фани лежеше в едно допотопно легло с метални тръби, изпаднала на дъното като клошарка.”
“…По-ужасяващото беше, че последните написани от нея неща излязоха под друго име. Нека новите им “автори” да си носят кръста.”
писател-дисидент Йордан Вълчев. Там е записано следното: „29 ноември 1977 г. Фани Попова–Мутафова била направила завещателен плик, отваряем три месеца след смъртта й. В плика имало друг плик, адресиран до Пантелей Зарев. В него известявала, че понеже след 9 септември 1944 г. била преследвана и не могла да издава книги, а написала два романа, дала ги на млади хора, за да излязат под тяхно име – само и само да излязат. Тези млади хора били Стефан Дичев /”За свободата”/ и Антон Дончев /”Време разделно”/. Повече нищо – нито претендира за пари, нито пише каквото и да било.
Браво, Стамбо!
И от Гумата замириса на комунизъм,”при соца имало глад за работа…”
Хайде сега някой да обясни какво е това българско комунистическо чудо.
Кога почва “глада за работа” и кога свършва. Щом като е имало “соц”, значи и той има начало и край, същото важи и за “социалистическия реализъм”.Досега нито комунистите, нито хората са посочили нито едно начало и нито един край, има “соц”, но няма начало и край….има глад, но никой не посочва поне края му.
Това е то Българийката днес-комунизма беше спрян, но социалистическите глупости продължават да се тиражират.
Даваме ли нещо ние българчетата на света? -даваме и още как, спиране няма да има скоро.
Добре би било поне младите да не вярват в соц-глупостите, нашата се видя…..
Колкото Михаил Шолохов е написал “Тихият Дон”, толкова и Антон Дончев “Време разделно”. Някой да припомни тяхна творба която в наше време е преиздадена.
Исак Гозес е изключително талантлив поръчков журналист на опуси като горният.
Ако не иде реч за едни пари, просто става дума за много.
Нищо старо не е забавено и нищо ново не е научено…След 1989та съм участвал в 2 литературни конкурса-и 2 двата пъти дори не ми върнаха ръкописите-за мнение да не говорим. Нищо не се е променило-и преди, и сега в литературата най-често печели конкурси този с ДЕБЕЛИТЕ връзки. А ако на някой му се чете нещо от човек непечелил конкурси-да каже….
Фелиск Едмундович, ей ма на, дет казваше един приятел. И както сподели един коментатор тук преди известно време: “Чете ми се хора, чете ми се”. Визирайки, няма как да бъде другояче, творби които са в стила и духа на БЛОГА.
А сега малко актуалност. Темата е прясно коментирана, самият Стопанин на БЛОГА онзи ден накара русофилите да получат “сърцетуп”, това по любимата тъща по една от телевизиите.
Сейчас беседовал с одним человеком из медведевского пула, времен когда тот был президентом. Работал этот человек в области внешней политики, и имел перманентный доступ к телу. Ему удалось уйти на покой (что очень непросто, учитывая то, с кем он работал), сейчас живет неподалеку, периодически встречаемся.
Он не особо в курсе того, что там творится сейчас в России наверху, когда люди уходят оттуда, связи рвут болезненно и резко. Но он хорошо осведомлен о внутренней кухне и технологиях внешней политики, и то, что для многих выглядит нелогичным и непонятным, для него прозрачно и естественно.
Иногда его замечания и ремарки — как холодный душ. Вот сейчас говорим о потоке мигрантов из Сирии в Европу. Я осторожно замечаю, что с моей точки зрения проблема как-то странно раздувается и преувеличивается. Он, чуть ли не зевая, отмахивается, дескать это все вообще не о том…
Прошу пояснить.
— Конечно, Сирийские мигранты, — ерунда, — зевает он. — Это, если Сирийские. А вот если это будет поток беженцев из России, который случится, если Путина дожмут, то это будет уже не ерунда, а ***. И кто-то очень-очень стремиться донести эту мысль до европейцев.
оригинал — https://www.facebook.com/a.m.shipilov/posts/933173626753266
автор — Андрей Шипилов
Такива като Гозес е имало и ще има. Един такъв е бил съветският журналист Радек:
‘Он представлял собой необыкновенную смесь безнравственности, цинизма и стихийной оценки идей, книг, музыки, людей. Точно так же, как есть люди не различающие цвета, Радек не воспринимал моральные ценности. В политике он менял свою точку зрения очень быстро, присваивая себе самые противоречивые лозунги. Это его качество при его быстром уме, едком юморе, разносторонности и широком круге чтения и было, вероятно, ключом к его успеху как журналиста. Его приспособляемость сделала его очень полезным Ленину, который при этом никогда не воспринимал его всерьёз и не считал его надежным человеком. Как выдающийся журналист Советской страны, Радек получал распоряжения писать определённые вещи, которые якобы исходили не от правительства или Ленина, Троцкого или Чичерина, чтобы посмотреть, какова будет дипломатическая и общественная реакция в Европе. Если реакция была неблагоприятная, от статей официально отрекались. Более того, сам Радек отрекался от них…
…его не смущало то, как с ним обращаются другие люди. Я видела, как он пытается общаться с людьми, которые отказывались сидеть с ним за одним столом, или даже ставить свои подписи на документе рядом с его подписью, или здороваться с ним за руку. Он был рад, если мог просто развлечь этих людей одним из своих бесчисленных анекдотов. Хоть он и сам был евреем, его анекдоты были почти исключительно про евреев, в которых они выставлялись в смешном и унизительном виде. …
В России на Радека смотрели как на аутсайдера, иностранца, …[10]
— Балабанова А. И. Моя жизнь — борьба. Мемуары русской социалистки 1897—1938. — С. 258-259.
Bulgarska rabota….
Naskoro(1) sluchaino chuh razgovor, vkoito(za poreden put) amerikancite biaha oharakterizirani kato “tupite”. Stavashe duma za(edinstvenia) svalen “nevidim”samolet “Stelt” po vreme na udarite v Ugoslavia
Da zapochnem ottam, che svaleniat “Stelt” sus sigurnost e bil svalen vizualno(poradi greshka na pilota). Ot druga strana tehnologiata mu e razrabotena v USA, a ne v Bulgaria. Izliza, che modrene samolet e izobretenie na glupaci. Sushtite tezi glupaci izpolzvat bokluka si za dobiv na metan, koito izpolzvat za otoplenie. Grad Sofia(BG) vse oshte niama zavod za bokluk vupreki nekolkoratnite “purvi korki”.
Ne sum amerikanofil-mnogo neshta shtatskata politika ne mi haresvat. No za sujalenie ne moga da se setia za edno neshto, koeto da haresvam v bulgarskata politika.
Drugade sum pisal za edin ot devizite na tamoshnata morska pehota-“Live for others so others may live”. Da se seshtate za pone edna institutcia s podobno moto v Bulgaria? Za kolko vreme pristiga lineika v New York i za kolko v Sofia? No produljavame na narichame amerikancite “tupi”. Da popitam i drugo-kude v sveta inteligentnite i mojeshti hora(osven v BG) ne poluchvat uvajenie i podkrepa? U nas umeem da nalivame kolosalni sumi losho raboteshti organizacii i v sushtoto vreme ne smeem da ustoiavame tvurdo dori edna kauza-nezavisimo dali e dobra ili losha. Da, lesno e da se nalivat po 750,000 euro na godina v PSS, vurpreki, che otdavna e PPS(2). no ne mogat da se likvidirat posledsviata ot slabo zemetresenie ili ot negolianmo navodnenie.
Pitam se shto za narod sme. Ne, ne sme narod. Na bolshinstvoto ot horata v Bulgaria im lipsva cennostna sistema. I nie ne mrazim tochno amerikancite, a dobroto u tiah(a i u normalnite hora) do koeto ne mojem da se dokopame(3) Zashtoto cennostna sistema ne se kupuva, a se suzdava. I v zakluchnie mi idna na um zaglavieto na edin sbornik s feiletoni i razkazi na Gencho Uzunov-“Da ni vzemat diavolite”. Sofia 12 septemvri 2014 godina 21:35h
(1)11 septemvri 2014 godina
(2)Planinska pianska slujba
(3)Citat ot “Na iztok ot raia”na John Stainbek
Rossen Ivanov
Росене, по тази кака -Анжелика Балабанова – Мусолини въздиша цял живот в скъпи спомени, но по-интересното е, че Радек е и най-гласовитият радетел за дружба и сътрудничество между болшевиките току-що появилите се националсоциалисти в Германия- даже към 1922-23 ходи на крака при тях, доколкото се сещам, за “обмяна на опит”.
Трагична безпомощност – пак извадиха Ванга от кремълските долапи. От лъскане доизтъняха артикулите:
http://www.ntv.ru/novosti/1530396/?fb
Със закъснение откривам това откровение, но пък ме развесели жалният вой на продънилия се любовен проект ‘НЕЛЮБВИ К ЗАПАДУ И ЛЮБВИ К РОССИИ’:
“… БСП как общеболгарская партия, созданная по образу и подобию КПРФ, объединяющая левых и правых на почве традиционализма, консерватизма, нелюбви к Западу и любви к России, больше не существует.”
http://riss.ru/events/20257/
Еveryone else точно насочи към кремълските долапи. От тях тези дни сме ощастливени с много перфиден артикул. Не без любезно българско съдействие, има си хас!, а много вероятно – и по българска инициатива. Става дума за сериала “Синът на бащата на народите”. Перфектен, направо лабораторен пример за путинска пропаганда. Изгледах един епизод и отвращението ми е по-голямо от перестроечната диария “Децата на Арбат”- и като роман, и като филм. И тъй- накратко- за “Бащата…”- Эх, какво велико государство е СССР под желязната ръка на бащата на народите, как го разсипаха после! Эх, как летят сталинские соколи! Как се жертват за Родину, за Сталина! Вярно, има някои ошибки и извращения, за тях са виновни само Ягода, Ежов, Берия. Но прав е пътят, по който ни води Йосиф Висарионович, този строг, но справедлив вожд с толкова човешки черти. Победа будет за нами! Само дето на Василий не му върви в живота, чашката, жените, панимаете… Но, какво да се прави, тъжна съдба, не е леко да си син на такъв отец. Обективен съм – всичко това е изпипано с добра камера и с точни детайли от епохата, доста пара е хвърлена. Пропагандният замисъл и цел на сериала е да внуши, че сталинизмът е епоха като епоха в историята на Русия, но и не съвсем. Няма защо, товарищи, да се отказваме от тази велика епоха, напротив- можем да се гордеем с постигнатото тогава!
И ако това има значение за тотално манипулираната руска ТВпублика, колко сме платили с данъците си ние, в Задунайката, за поредния Данайски дар от Кремъл?
Във връзка с поста на РОСЕН ЙОРДАНОВ за Радек, моята реплика за сталинския сериал по БНТ и пак в името на обективността – ето от какъв вселенски и паневропейски УРОД е очистил земята строгият, но справедлив татко на нещастния Василий…
https://en.wikipedia.org/wiki/Karl_Radek
Като споменахте сношаващия се с всички дяволи Радек. Валтер Кривицки (S. Ginsberg) описва няколко любопитни епизода с него в ‘Аз бях агент на Сталин’:
http://www.e-reading.club/chapter.php/1009605/8/Krivickiy_-_Ya_byl_agentom_Stalina.html
Стамбо, още заглавието на този сериал ме зашемети – кой? как? на бащата на народите синът.
Сещам се за блондинката, дето питала: ‘А прощавайте, мумията каква му се пада на фараона?’
Поради такива писания, журналистическата професия се оприличава на най-древната.
Този пасквил освен идеология не съдържа нищо друго.
Само при болшевишко-комунистическата диктатура е възможно Шолохов да “напише” “Тихият Дон”, а Дончев – “Време разделно”. А иначе лакейският текст на неизвестния ми “журналист” Исак Гозес /не съм пропуснала нищо, изглежда/ е изцяло в духа на “Работническо дело от 60-е/
Има нещо вярно в текста на Исак Гозес -книгата я има в amazon ,на английски $34.57 ,а на български $19.54
Нормалните хора, когато видят, че наближава краят на земния им път, обикновено се изповядват, съжаляват горко за допуснатите грехове, най-искрено желаят да се представят колкото може по-чисти пред Бога, а този жалък измамник съвсем се е самозабравил. И да не мислите, че само А Дончев е така безсрамен и нагъл? Че то има ли червен цървул, който не е извършил и 10-те гряха? Самият шеф на писателите Хайтов поставям на първо място, дори мисля, че е и замесен в смъртта на на авторката на “Левски”, такъв е и случаят и с една пловдивска “легенда”, о, греховете им нямат край. Направо ужасно вони около тези “писатели”.
Като оставим сериозните коментари за комунистическата наглост и безсрамие,
попадението ” Кебапчийско коте” истински ме разсмя!
Истинско попадение в ” Десятката”
Браво Иво!