Путин е ученик на българските си слуги по реваншистка пропаганда

Нобеловата награда за литература беше присъдена вчера на писателката от Беларус Светлана Алексиевич, която има остро критична позиция на постсъветския свят, в който живее.

 

За отвлечената в Русия украинка Надежда Савченко тя казва:

 

– Обичам тази жена! Спомням си първото интервюто с Hадежда, колко честно говореше за всичко, което и се е случило. Тя е човек с възгледи, човек със собствено мнение. Тя е воин, който си е вършел работата – да защитава родината си. Аз вярвам, че украинската армия защитава своята родина. Савченко е пленена с измама и е отвлечена в Русия, а прокуратурата не разполага с никакви доказателства срещу нея, тя има алиби. Когато подписах текста на писмото „В защита на Савченко”, си спомних известната снимка, на която Путин е на кон – полугол, с мускулесто тяло. И си помислих: добре, как може един мачо да воюва с жена? С такава силна и интересна жена? Тогава беше ясно, че съвсем малко остава Надя да умре от глад. В най-ужасните войни е прието да се уважава волята и издръжливостта на противника, дори и нацистите по време на Втората световна война, го правеха. Но по някаква причина руските власти не са способни на това.

 

За Русия и Беларус Алексиевич произнася следната присъда:

 

– Русия и Беларус са един отминал свят. По улиците се движат нови автомобили, сградите са с нова архитектура, хората носят нови костюми, но това е отминал свят, свят на старите понятия, който започва последната си съветска битка. Не за върховна справедливост, която може да се научи от съветския опит с многото сталински предателства, но все пак в началото имаше много романтични надежди, които претърпяха пълна катастрофа. Всичко завърши с кръвопролития, както казва един от моите герои: “Останаха късове месо и морета от кръв, така завършва цялата ни история …”

 

Това ще бъде много дълга борба, мисля, че ще се проточи няколко десетилетия. Но колкото и да се престарават путинисти и лукашенковисти, днешната закостенялост ще отмре, защото светът все още се движи, а ние не можем да седим в кулоарите, което не е реално дори и само заради новите технологии. За известно време могат да забавят процеса, може и за дълго време (в края на краищата имат опита на Северна Корея), но въпреки това човечеството се движи към по-нормален живот, при който човешкият дух не е унизен, човешките ценности не са смазани. Това се отнася за цялото ни миналото – не само войната, но и Гулаг, който също се оказа спорно понятие. Така например, музея „Перм-36” – вече не е музей на жертвите на Гулаг, а музей на служителите в Гулаг. Ще се прекланяме пред палачите, ще четем как са се потили, докато изтезават жертвите си…

 

www.svoboda.org

 

Макар и фрагментарно, публикувам оценките на Светлана Алексиевич ( в превод за ivo.bg от Васил Костадинов) не само по принцип, а и заради финалния пример с музея за жертвите на ГУЛАГ в Русия, който тя дава.

 

Та това е „упражнение”, което вече беше проиграно тук през 2011 г. Правителството на Бойко Борисов и незаменимия му „културен” министър Вежди Рашидов направиха същото с вероломното преименуване ( в последния момент ) на музея, обявен предварително като музей на тоталитарното изкуство. Прекръстиха го на в Музей на социалистическото изкуство. Така на практика смениха като с вълшебна милиционерска палка смисъла на начинанието, превръщайки го от заклеймяващо, в утвърждаващо упражнение по история.

 

Прав е бил убитият писател Георги Марков, че по отношение на йезуитщината в пропагандата съветските другари имат какво да научат от българските си слуги.

 

Припомням пасажа за автоцензурата от есето му „Компромисът”, публикуван в ivo.bg на 8 май 2014 г. по друг повод ( пак свързан с това, че в Русия „дишат пушилката” на българските си събратя по комунистическа пропгандна):

 

„Мисля, че българската комунистическата идеология дължи голям паметник на онзи зъл гений, който измисли премахването на официалната цензура в България. Това е една от най-ярките демонстрации на черна далновидност, с която българските идеолози превъзхождат колегите си от СССР и другите комунистически страни. За какво ти трябва да цензурираш официално литературата, когато можеш да накараш всеки писател или журналист да се цензурира далеч по-строго, отколкото и най-строгият външен цензор би постигнал. Отгоре на всичко автоцензурата работи на три или четири сита. Писателят се самоцензурира, редакторът се самоцензурира, съответно рекламата и критиката се самоцензурират. Ако едно от ситата пропусне нещо, няма начин другите да не го задържат. Магията става още по-смайваща, като се знае, че никое от ситата на автоцензурата не действа по инструкции, нито следва правилници, нито пък някъде е написано какво може и какво не може. Всичко това е оставено на свободно тълкуване от всяко отделно сито. Свободата в случая е правото да отгатнеш какво се иска от тебе, какво ти е позволено да кажеш и какво не. След като имаш свободата сам да осакатиш собственото си произведение, да измениш основния замисъл или да го напълниш с необходимата партийна бутафория. Моторът, който стои зад тази свобода, принадлежи на страха. Страха, че може да сбъркаш , че едно- или двегодишен труд може да отиде на вятъра, че с един замах можеш да сринеш цялото си положение, без да постигнеш какъвто и да е ефект. Страха, че можеш да се разделиш с щедрото заплащане, на което междувременно си свикнал.

Много пъти в разговор с колеги сме стигали до заключението, че можем само да завиждаме на страните, в които има официални цензори. Официалният цензор опростява цялата картина, като прави нещата ясни. Най-напред той е външно лице, той е противник, враг, с когото писателят трябва да се пребори, а винаги е по-лесно да се бориш с друг човек, отколкото със себе си. След това официалният цензор се занимава само с крайния, завършения авторски продукт. При него произведението пристига в цялостна форма, докато автоцензорът е онзи, който не реже готовото произведение, а го осакатява още от самото начало, още при раждането му, още с развитието на всеки образ, и твърде често авторът така обърква понятията, че не знае кой вътре в него е творецът, кой е цензорът…

Разбира се, всички ние имахме своите най-обосновани оправдания. Колко често човек можеше да чуе: „Абе изчуках това за малко пари, та да мога да седна да пиша моето…” Но за съжаление „моето” никога не се появяваше на бял свят. Друго популярно оправдание беше: „ Виж какво, едно за тях, едно за мен, така сме се разбрали”. Бедата беше, че май нямаше разлика това „за тях” и това „ за мене”.

Всичко беше такава каша от искреност и неискреност, от хитрост и наивност, от лъжи и самоизмами, че когато някой полугласно се самоотричаше от това, което бе написал, човек не знаеше да вярва или да не вярва, толкова повече че сам би използвал същите грехове”.

( Георги Марков, „Задочни репортажи за България”, изд. Гутенберг, 2005 г. , София, стр. 270,271,272,275,276)

Жизнеутвърждаващи усмивки имаше на 19 септември 2011 г. при откриването на музея в София, обещан като Музей на тоталитарното изкуство, но претърпял “възродителен процес” и преименуван две седмици по-рано в Музей на социалистическото изкуство. Вече 4 години няма кой да попита възродителя Рашидов за обещания от него финансов ефект от продажба на билетчета- любимото му мерило за успех във всяко начинание на върха на българската култура, яздена от него по волята на началника му вече втори мандат.