Четиво за напредващи ( в осъзнаването на генезиса на т.н. Ислямска държава)

В списвания на руски език сайт Аргумент на 28 ноември 2015 година се появи публикация за произхода на явлението Ислямска държава.

 

Текстът, преведен от Васил Костадинов за ivo.bg, отговаря на въпросите КОЙ, КОГА и ЗАЩО създаде чудовището в Близкия изток. Анализът не спестява критиките към грешките американската политика, но в същото време разбива на пух и прах пропагандните опорни точки на Кремъл за генезиса на явлението. Припомня се например фактът, че още през септември 2007 г. американски командоси откриват при операция в Синджар в Ирак огромно количество файлове, доказващи, че руският клиент Башар Асад е катализирал струпването на терористи в Ирак, пропускани съзнателно от сирийското разузнаване.

И още, и още, и още интересни свидетелства ще намери читателят в този текст- едновременно дълг, но и кратък като описание на рецептата за голямата каша, която е забъркана в Сирия.

 

В приложения линк читателите могат да видят в оригинал текста, илюстриран подробно със снимки, диаграми и карти.( ivo.bg)

 

http://www.argumentua.com/stati/voina-v-sirii-i-irake-chto-nuzhno-znat

Опит зa анализ на същността, причините и взаимовръзката между двата конфликта в Близкия изток: бушуващата пета поредна година война в Сирия, ожесточилата се през 2014 г. война в съседен Ирак, както и поставянето на общ знаменател на тези конфликти – терористичната организация “Ислямска държава”.

 

Идеята за анализ на гражданската война в Сирия и на феномена “Ислямска държава” (по-нататък – ДАЕШ), ме споходи още през лятото, а интересът ми към тези конфликти възникна много преди това.

 

Защо към анализа включих и Ирак? Въпреки спецификата на конфликта в Ирак, неговите елементи са свързани с войната в Сирия толкова, че без анализа им, не може да бъде съставена пълна картина. В допълнение, опитът на Ирак вече е пълен с идеи за разрешаване на конфликтите и в двете страни, а пренебрегването му би било погрешно.

 

Сирия и Ирак имат много прилики: и в двете страни живеят основно араби, има голяма кюрдска общност, и двете страни са упрявлявани от панарабската партия “БААС” (разделена на иракски и сирийски клонове през 1966 г.). В Ирак партията загуби позициите си след падането на режима на Саддам, докато в Сирия още е управляваща.

 

Има и големи разлики: религиозно мнозинство в Сирия са сунитите (74% от населението), докато в Ирак шиитите са малко повече от сунитите (51% към 42%, според данни на изследователския център Pew, 2011 г.). В Сирия, начело на правителството и армията са алауити(малцинствена шиитска секта), а в Ирак, предимно шиитското правителство представлява повече от половината от населението.

 

Но преди да продължим, ви моля да се абстрахирате от участието на Русия в конфликта, с цел максимална обективност и разбиране.

 

Един от най-големите проблеми при съставянето на текста, беше определянето на времевата отправна точка. След дълги размисли беше прието това да е нахлуването на коалицията начело със САЩ в Ирак през 2003 г., защото всичко, което се случи по-късно, е изцяло свързано с падането на режима на Саддам и партията “БААС” в Ирак. Събитията предществащи това имат по-скоро глобална роля, позволявайки само абстрактни изводи за значението им в разпалването на конфликтите в Ирак и Сирия.

 

Свалянето на Саддам Хюсеин: причини и последици

 

През март 2003 г. започва инвазията на коалиционните сили в Ирак. Това става без специално решение на ООН, но операцията се извършва въз основа на Резолюция 1441 на Съвета за сигурност на ООН.

 

Като основна причина за нахлуването са посочени връзката на режима на Хюсеин с международния тероризъм и производството на оръжия за масово поразяване в Ирак. В крайна сметка категорични доказателства за производството на такива оръжия не са намерени.

 

Въпреки бруталното провеждане на цялата операция и нейната непрофесионална дипломатическа подготовка, за региона е по-правилно свалянето на Хюсеин, а не оставането му на власт. Освен това, много експерти, включително Кристофър Хътчинс, смятат за основна грешка в политиката на САЩ към Ирак оставането на Хюсеин на власт след “Войната в залива” през 1991 г., имайки предвид “натрупания стаж” на диктатора, който:

 

• нападна суверенна държава;
• наруши 16 резолюции на Съвета за сигурност на ООН;
• извърши геноцид срещу кюрдското население;
• спонсорира и укрива международни терористи.

 

Ще стане ли Ирак по-малко опасен? Въпросът е безкрайно сложен, но на него може да се отговори моделирайки хипотетична ситуация, при която иракския диктатор не беше свален.

 

На първо място, за първи път от десетилетия, кюрдите живеят в относителна безопасност. Преди събитията от 2003 г., кюрдското население беше сериозно ограничавано в правата и дори беше систематично унищожавано – това водеше до бунтове, и, в крайна сметка, до кюрдската помощ в свалянето на Хюсеин. Кюрдистан отново получи автономия (този път – функционираща), която включва мухафазите(провинции) Дахук, Ербил и Сюлеймания.

 

Много критици на американската инвазия в Ирак дават скандалния затвор Абу Гариб като пример за “гнусен американския империализъм”. Но до март 2003 г. това място е било много по-зловещо. Режима на Саддам беше класически пример за диктаторско репресивно управление, което беше заплаха както за собствените си граждани, така и за съседните страни (особено за Кувейт, окупацията на който през 1991 г. доведе до “Войната в залива”).

 

Оставането на Саддам Хюсеин на власт щеше да бъде, преди всичко, продължаващо потисничеството на кюрдите и другите граждани на Ирак, неудобни на баасистката система, укриване на терористи с цел дестабилизация на региона, икономическа стагнация (до свалянето на Хюсеин, повече от 10 години, Ирак беше под международни санкции ), което със сигурност щеше да доведе Ирак до гражданска война до 2011 г. Опитът на Ирак след Саддам трудно може да се нарече положителен, но той има своите плюсове, особено по отношение на икономическия растеж.

 

Ирак от 2003г. до 2007г.

 

Операцията на коалицията за сваляне на режима завършва на 1-ви май 2003г. Редовната иракска армия е победена, а Саддам Хюсеин бяга и е заловен само след още шест месеца.

 

Въоръжените сили на коалицията започват най-трудната задача – гарантиране сигурността в страната, която преживява преходен период. Тогава изпъкват двете основни грешки на коалицията: стратегията за намаляване на контингента и лустрацията на “БААС”.

 

Ген. Ерик Шинсеки, главнокомандващ сухопътните сили на САЩ, посочва, че за поддържане на реда в страната ще са нужни няколкостотин хиляди души, но министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд категорично отказва.

 

По всяка вероятност, преценката на министъра и неговите съветници се базира на факта, че в началото на нахлуването американските войски са около 192 000 души, но повечето от тях не участват в сраженията. В този момент ръководството на САЩ все още не вижда голяма разлика между войната с редовна армия и опазването на реда в страна с нарастваща партизанска дейност. Ръмсфелд и неговия екип са критикувани и от други генерали, като Джон Абизейд ,който три години по-късно, казва пред Конгреса, че Шинсеки е бил прав.

 

Командващият коалиционните сили генерал Томи Франкс заявява, че до септември 2003 г. в страната ще останат максимиум 30 хиляди американски войници, а около 100 хиляди се подготвят за завръщане у дома.

 

След завършване на основната операция, приемането на решения пада върху плещите на окупационната (цивилна) администрация начело с Пол Бремър. От първия ден, той влиза в противоречие с военните и издава заповед, с която изгонва “БААС” от всички институции. Седмица по-късно, Бремър публикува втора заповед – разпуска бившата иракска армия и службите за сигурност.

 

Това води до първата сериозна атака само след три дни, а последвалата серия от експлозии през август отбелязват началото на партизанската война. Плановете за оттеглянето на повечето подразделения са отменени, а Бремър получава срок до юни 2004 г. да предаде властта на иракчаните.

 

Бившите офицери и войници от иракската армия подновяват войната с коалицията в новосформираните партизански части. Основният им район е така нареченият “сунитския триъгълник”, където преди инвазията живеят повечето сунити, а след това изгонените военни.

 

Ситуацията се влошава на 31 март 2004 г., когато във Фалуджа са убити четирима американци, които работят по договор с частната военна компания Blackwater. Президентът Буш нарежда изпращането на морска пехота в града. Въпреки това, след серия от ожесточени битки, войници получават заповед да обкръжат града.

 

Нови проблеми възникват с появата на шиитската групировка “Армията на Махди”, която е под командването на шейх Муктада Садр. Още през същия месец, тя вдига въстание в Наджаф. Ходът на събитията, с оглед на подготовката за предаване на властта на иракчаните и организирането на изборите, принуждава коалиционните сили да сключат примирие през юни. В началото на август, след опит за задържанена на Садр, сблъсъците са подновени за още три седмици, след което шиитите и преходните власти стигат до компромис.

 

През октомври 2004 г., групата “Джамаат ал-Таухид уал-Джихад” (“Единобожие и джихад”) се заклева във вярност на “Ал-Кайда”. Главатарят и Абу Мусаб аз-Заркауи вече е известен международен терорист, а групата стои зад първите атентати в Ирак след Саддам, включително атаките срещу посолството на Йордания и мисията на ООН през 2003 г. Сменяйки името си на “Организация на базите за джихад в Месопотамия”, групата става клон на “Ал-Кайда” в Ирак, която след няколко години става основа на ДАЕШ.

 

През следващия месец, американските войници започват прочистване на Фалуджа, където е седалището на”Ал-Кайда”. След тежки двуседмични боеве, при които на американските сили противостоят около 4 хиляди сунитски бунтовници, коалицията побеждава.

 

В краткосрочен план връщането на Фалуджа под контрола на коалицията е категорична победа, но в дългосрочен – огромна грешка: бягащите от града сунити на принципа “от уста на уста”, разпространяват свидетелства за ужаса настъпил в опустошения град.

 

В резултат, когато през януари 2005 г. се провежддат първите парламентарни избори, около 90% от сунитите ги бойкотират. Това само засилва разделението в страната и подкопава легитимността на новото правителство.

 

Сунитските бунтовници продължават да напомнят за себе си с периодични взривявания на хъмвита, а в края на 2005г. се появява полумитичната фигура на снайпериста Джуба, боец от “Ислямска армия в Ирак”, който убива американски войници. Партизанският фолклор бързо превръща Джуба в символ на съпротивата, и му придава романтичен образ.

 

През януари 2006 г., “Ал-Кайда в Ирак” и още седем сунитски организации създават ” Консултативно събрание на муджахедините в Ирак”, а през следващия месец, бунтовниците провокират нов изблик на насилие, за да посеят още по-голям хаос в страната. Взривяването на шиитска джамия в Самара води до незабавна реакция, а скоро шиитските и сунитските бунтовници превръщат партизанската война в гражданска.

 

Осъзнавайки, че иракското правителство не може да се справи, САЩ започват да търсят решителен лидер, който е в състояние да превърне иракското правителство в работещ механизъм. Изборът пада на Нури ал Малики, който през пролетта на 2006 г. става министър-председател. През юни аз-Заркауи е убит, а лидер на “Ал-Кайда в Ирак” става Абу Аюб ал-Масри. Скоро “Консултативното събрание” става доминираща политическа сила в провинция Анбар, а през октомври организациите-членки обявяват сливането си под името “Ислямска държава в Ирак”.

 

Ако основната организация под контрола на Осама бин Ладен се фокусира върху подготовката на терористични атаки по целия свят, използвайки малки местни клетки, иракския клон избира стратегия на “местното” действие: под новата марка, подчинените на Масри подготвят нова вълна на терор, която поглъща Ирак още през ноември.

 

Ирак от 2007г. до 2011г.

 

След рязкото влошаване на ситуацията, в началото на 2007 г., Джордж Буш обявява увеличаването на американските войски в Ирак, изпратени са още 30 хиляди войници. Тогава назначава нов командващ на коалиционните сили в Ирак – генерал Дейвид Петреъс, който през 2004-2005гг., ръководи подготовката на иракските сили за сигурност.

 

С пристигането си в Ирак, Петреъс предприема редица инициативи за деескалация на конфликта. Той предислоцира струпаните в големи бази воиски по градовете, включва се активно в конфликта между сунити и шиити и възстановява контрола над части от страната, които преди не се контролират нито от коалиционните сили, нито от правителството на Малики.

 

Почти по същото време, администрацията на Буш забелязва, че иракските власти само задълбочават проблемите. В населените със сунити региони не се оказват основни услуги, от армията се гонят сунитските командири. Като цяло, целта на политиката на Багдад е консолидация на шиитската власт, но Буш игнорира мнението на Петреъс и неговите съветници и продължава подкрепата за правителството на Малики.

 

Пред Петреъс е по-важната задача – да се опита да лиши “Ал-Кайда” от подкрепата на сунитите. Първата му стъпка е опит да назначи на “заплата” част от сунитските партизани, много от които се противопоставят на “Ал-Кайда” още от лятото на 2006 г. Сунитите, много от които преди това убиват американски войници, получават 400 милиона долара и обещание да бъдат представени в иракското правителство. На базата на няколко сунитски племена, противници на “Ал-Кайда”, се основава организацията “Синове на Ирак”, състояща се от 100 хиляди бойци.

По принцип спорната идея на Петреъс сработва: насилието намалява с 90%,а в Ирак най-накрая има надежда за мирен живот.

 

През септември 2007 г., близо до Синджар, американски командоси превземат база на “Ал-Кайда” и откриват огромно количество документи и файлове с информация за работата на организацията. Документите показват, че около 90% от чуждестранните бойци (по-голямата част от тях са граждани на Саудитска Арабия и Либия) преминават в Ирак през Сирия, като сирийското разузнаване умишлено не пречи на “Ал-Кайда” да получава попълнения.

 

През декември 2008 г. Джордж Буш посещава Ирак. В този момент, новоизбраният вече президент се подготвя за встъпване в длъжност след по-малко от месец: Барак Обама иска да сложи край на войната възможно най-скоро, като оттеглянето на американските войски от Ирак е един от крайъгълните камъни в предизборната му кампания. Буш, който е притеснен, че всичките му усилия ще се провалят, подписва с Малики споразумение, според което американските войски остават в Ирак до 2011 г.

 

Подписания договор, не позволява на Обама да изтегли войските си до 2011 г., но новоизпечениият президент иска възможно най-бързо да сложи край на иракския проблем. Генерал Петреъс настойчиво призовава в публични речи да не се обявяват конкретни дати за оттегляне на войските, опасявайки се, че подобни стъпки биха подкопали всички опити за нормализиране на ситуацията. Послание от този вид само ще даде на екстремистите да разберат, че трябва единствено да дочакат момента, когато ще спрат да се крият. Но Обама пренебрегва съвета и в една от първите си речи заявява, че войските ще бъдат изтеглени до края на 2011 г.

 

Сменя и посланика в Ирак, стартирайики новата политика на САЩ в региона – вече не искат да участват в развитието на иракската политическа система и не носят отговорност за нея. Нури ал-Малики, оставен без политически надзор, ускорява консолидацията на властта си. Прочистването на армията от сунитите, за което предупредават съветниците на Буш, придобива огромен мащаб.

 

През април 2010 г., по време на съвместна операция в Тикрит, са убити лидерът на “Ал Кайда” в Ирак ал-Масри и неговата “дясна ръка”, бивш военен от армията на Саддам – Абу Омар ал-Багдади. Мнозина смятат “Ислямска държава в Ирак” е обезглавена, но месец по-късно, лидерите на “Ал-Кайда” посочват новия ръководител на своя иракски клон – родения в Самара – Ибрахим Ауад Ибрахим Али ал-Бадри, по-известен като Абу Бакр ал-Багдади. За него се знае много малко: в началото на партизанската война командва малък отряд от 50-100 души, а през февруари 2004 г. е арестуван. През 2005 г. е прехвърлен в затвора Кемп Бука, където прекарва четири години, а след това е предаден на иракските власти.

 

През декември 2011 г. в Ирак все още има 50 хиляди американски войници. Пентагонът моли Обама да остави поне половината, но президентът е непреклонен. След разгорещен дебат, той се съгласява на контингент от 5000 души, но затова трябва да се сключи ново споразумение с Ирак. В преговорите с Малики Обама изисква съдебен имунитет за американските войски, и в крайна сметка страните не постигат споразумение. На 14-ти декември 2011 г. Барак Обама изнася реч по повод изтеглянето на американските войски от Ирак, заявявайки, че операцията е успешна, а след четири дни последният войник напуска страната. Така приключва почти деветгодишното американското присъствие в Ирак, което струва на САЩ 4 хиляди човешки живота и почти 2 трилиона долара.

 

Бягството от отговорност и свързаните с Ирак проблеми, водят Белия дом до една от най-големите грешки в политика му в Близкия изток. В деня след оттеглянето на американцте, Малики “сваля маската” и заповядва ареста на основния си политически опонент – вицепрезидента Тарик ал Хашеми, който е сунит. Хашеми бяга в северната част на страната, където първоначално е скрит от кюрдите, а след това намира убежище в Турция. Той е обвинен в организиране на ескадрони на смъртта и задочно е осъден на смърт. Хашими продължава да отрича обвиненията, като твърди, че случаят е политически мотивиран.

 

Страната навлиза в период наричан от западните анализатори “Иракска криза”. Арестувани са политически опоненти и влиятелни сунити. Малики премахва последните компетентни командири-сунити, назначавайки на мястото им лоялни хора. След това, насочва вниманието си към “Синовете на Ирак”. Правителството на Ирак бързо антагонизира тази група, лишава я от финансиране, някои членове задържа или избива. В сунитските градове започват протести, които са разпръснати със сила. Но вместо консолидация на властта, действията на Малики водят страната към поредния разкол.

 

Арабската пролет и “увертюрата” към гражданската война в Сирия

 

През декември 2010 г. започва Арабската пролет. В повечето страни в Северна Африка и Близкия изток избухват протести, които водят до революция в три държави, малки промени в живота на що-годе стабилни страни, гражданска война в Либия и ще бъдат първата искра в пламналия след това конфликт в Сирия.

 

Много често (особено в руските медии) се среща версията, че всички събития от Арабската пролет и, особено, началото на протестите в Сирия, са хитър план Вашингтон. Несъмнено, Съединените щати носят част от отговорността за регионалната криза, но е голяма грешка да се говори сериозно за умишлена ескалация от страна на Държавния департамент на САЩ на протестите в Близкия Изток и Северна Африка. На първо място, трябва да се съобразим с няколко важни аспекта:

 

• протести ескалираха в сериозен сблъсък едва след прекомерната употреба на насилие от страна на властите в конкретна страна;
• последиците от Арабската пролет във всяка отделна страна бяха практически непредвидими и неконтролируеми;
• Арабската пролет засегна и приятелски за Съединените щати държави;
• САЩ не само не получаиха дивиденти в глобален и регионален план, но претърпяха видими загуби. Особено тежък удар поенесе Държавния департамент на САЩ, когато през септември 2012 г. в Бенгази бяха убити няколко дипломати на САЩ в Либия, включително и посланика Кристофър Стивънс.

 

Други популярни конспиративни теории, свързани конкретно със Сирия, са основани на хипотетичен газопровод от Катар или Иран, преминаващ през сирийска територия. Но тези версии се оказват неоснователни, тъй като противоречат на икономическата целесъобразност и логика. На руски език, най-ясен и обективен анализ на тези теории, направи Михаил Крутихин в статия за Forbes.

 

В основата на Арабската пролет има много фактори, на първо място, вътрешната политическа и икономическа стагнация в тези страни, както и продовоствената криза. Друга важна причина е демографията: според статистиката на ООН, населението в арабските страни се е удвоило спрямо от 1975 г. до сега, което става много по-бързо от нарастването на броя на работните места. Само в Египет, повече от две трети от населението по това време, е под 30-годишна възраст. Тези фактори, взети заедно, са взривоопасна смес, а Арабската пролет е само въпрос на време.

 

В началото на Арабската пролет, тунизийският лидер Зин ал-Абидин Бен Али, е на власт от 23 години, Хосни Мубарак от 30 години, Муамар Кадафи от 42 години. В Сирия, ситуацията е малко по-заплетена. През 2000 г. в резултат на безалтернативни избори президент става сравнително младият и интелигентен Башар Асад, син на Хафез Асад, управлявал Сирия в продължение на 30 години. Преди това, повече от шест години, Башар се готви за властта, затова прехода минава гладко: освен “старата гвардия” на Хафез, в управляващите кръгове вече са назначени верни на Башар хора, което минимизира риска от вътрешен преврат. Обществеността и международната общност виждат в Башар Асад потенциален реформатор, но в ранните години на управлението му животът в страната изобщо не се променя.

 

Но в сирийското общество постепенно нараства желанието за промяна. През 2005 г. Асад обещава промени, но в крайна сметка, реформата е сведена до няколко рокади в правителството и армията. Подменяйки част от хората служили на баща му с млади и лоялни нему функционери, Башар само консолидира властта си, като заглушава протестните настроения за още шест години.

 

Интересно е, че някои представители на международната общност продължават да определят Асад като реформатор дори след началото на протестите в Сирия. Например, Хилъри Клинтън, през март 2011 г. (все още държавен секретар на САЩ) говори за Асад: “Сирия има друг лидер (Клинтън сравнява Башар с баща му, удавил в кръв въстанието на “Мюсюлмански братя” през 1982 г., в което, по различни оценки, загиват от 20 000 до 80 000 души) … Много конгресмени и от двете партии, посетили Сирия през последните месеци, смятат, че той е реформатор”. Но след няколко дни, тя добавя, че “е говорила не от свое име или от името на администрацията, а само е цитирала мнението на други хора”.

 

Детонатор за началото на Арабската пролет е самозпалването на Мохамед Буазизи в Сиди Бузид, Тунис на 17.12.2010 г. Докаран до отчаяние, продавачът на плодове се полива с бензин пред кметството и се запалва. Историята на Мохамед моментално обикаля страната и започват масови протести. След 18 дни Буазизи умира в болница, а след още 10 дни президентът на Тунис е принудени да подаде оставка.

 

Арабската пролет в Сирия започва доста вяло, а протестите ескалират постепенно. Развитието им е бавно защото от 2007 г. са блокирани множество новинарски сайтове и социални мрежи, включително Facebook, Twitter и YouTube.

 

Отправната точка за събитията в Сирия е протеста на Хасан Али Аклех от ел-Хасака, който е също се самозапалва на 26.01. 2011 г. Това не повлича големи протести, като аналитици и власт се съмняват, че ще последват някакви сериозни събития.

 

“Ако не сте видели нужда от реформи до случилото се в Египет и Тунис, за реформи вече е твърде късно”, – казва Асад на 31.01.2010 г. в интервю за The Wall Street Journal. “Сирия е стабилна. Защо? Защото трябва да се отговаря на очакванията на хората. Това е ключов въпрос. Когато има разминавания … имате вакуум, който създава сътресения”.

 

Първите акции в социалните мрежи, като насрочения за 4-ти февруари “Ден на гнева”, не се провеждат, а властите като символичен жест отменят блокирането на Facebook(по-рано сирийците влизат в социалната мрежа през прокси).

 

Ескалацията започва на 6-ти март, когато в Дераа 15 ученици на възраст между 10 и 15 години са арестувани за графити с думите – “Народът жадува падането на режима” – мотото на Арабската пролет, което те виждат в репортажите от Египет и Тунис.

 

На 18-ти март след петъчните молитви, няколко хиляди жители излизат на улицата с искане за освобождаването на тийнейджърите. Братовчедът на президента, бригаден генерал Атеф Наджиб, ръководител на местния клон на политическата полиция, според слуховете в града, отговаря на бащите им, че вече нямат деца.

 

При разгонването на протеста полицията убива най-малко четирима души, а ранените са стотици. Според свидетели, интервюирани от Human Rights Watch службите използват водни оръдия и сълзотворен газ, но след като не успяват да разгонят хората, откриват стрелба с бойни патрони.

 

На 19-ти март на погребението на убитите се събират около 10 хиляди души с искане за предаване на правосъдието на виновниците за смъртта, както и край на корупцията и отмяна на въведеното през 1963 г. извънредно положение. На следващия ден президентът изпраща делегация, която преговаря с протестиращите, но след като не намират общ език, след нов опит за насилствено разпръскване, хиляди хора протестират в близост до главната джамия на града (основана от сподвижника на Мохамед – халиф Омар I), разбиват седалището на младежкото движение на “БААС”, офиса на фирмата на един от братовчедите на Башар Асад и подпалват сградата на съда.

 

На 20-ти март децата са освободени. Както е записано в доклада на Human Rights Watch и в документалния филм на Би Би Си, по време на ареста те са измъчвани. Скоро почти всички жители на 100-хилядния(без предградията) град получават информацията с подробности за мъчеията над деца от първа и втора ръка.

 

Солидарност с жителите на Дераа изразават в Дамаск, Хомс, Латакия и други градове. До 25-ти март в Дераа вече протестират около сто хиляди души, десетки са убити, а ранените – стотици. Четири дни по-късно, след осем години на поста, премиерът Мохамед Наджи ал-Отари подава оставка.

 

Ситуацията стремително се влошава: тълпата изгаря офиса на “БААС” в Латакия, а в отговор, полицията отговаря още по-жестоко. Променят се и лозунгите: ако до края на април протестиращите искат демократични реформи, усилване на борбата с корупцията и отмяна на почти половинвековното извънредно положение, след това, хората искат свалянето на Асад.

 

Сирийският президент предприема непоследователни стъпки, опитвайки се да загаси различните огнища на недоволство. Например, в северо-източната част на страната, в началото на протестите живеят около 300 000 кюрди, които нямат сирийско гражданство. Сирийските власти и кюрдите са в много напрегнати отношения – освен нарушаването на гражданските им права, кюрдите преживяват депортация, забрана на елементи на култура им и други гонения. През 2004 г., в град Камишли, на футболен мач идват фенове- араби от Дейр-аз-Зор. Техните провокации и обиди към кюрдските лидери и портрети на Саддам Хюсеин разгневенява кюрдите, което води до въстание, а при смазването му са убити 30 кюрди. На 12-ти март 2011 г. (точно седем години след трагичните събития) кюрдите се присъединяват към протестите.

 

За разсейване на протестите в североизточната част на страната, на 7-ми април, Асад дава гражданство на две трети от кюрдите. Но ефектът е незначителен, кюрдите не обръщат внимание на “залъка” и продължават да протестират.

 

През следващите няколко дни вниманието на света приковано към Хомс, където от членове на организацията “Шабиха”(група от проправителствени милиции) и силите за сигурност по протестиращите е открита стрелба.

На 22-ри април протести се провеждат в двадесетина града, а по протестиращите отново се стреля. Това е най-кървавият ден през първата половина на 2011 г., събитията в Сирия започват все повече да приличат на гражданска война.

 

Гражданската война в Сирия до възхода на ислямистите

 

На 25-ти април 2011г. в Дераа пристигат две бронетанкови дивизии и една дивизия със специално предназначение на Сирийската арабска армия(по-нататък – SAA). Започва 11-дневна обсада на града, при която са убити около 200 цивилни и 81 дезертьори, арестувани са няколкостотин души.

 

На 5-ти май SAA се изтегла от града и продължава да блокира основните канали за снабдяване, а режимът обсажда и други градове: на 6-ти май – Хомс(обсадата ще продължи около три години), на 7-ми май – крайбрежния Банияс и на

8-ми май – Тафас. Следват краткосрочни (не повече от една седмица) обсади на Талкалах,Ер-Растан и Тел-Биса. До края на месеца жертвите сред протестиращите са повече от 1000. Организация на Human Rights Watch вдига тревога, класифицирайки действията на лоялните на режима сили като престъпления срещу човечеството, а в началото на юни, Великобритания, Франция, Германия и Португалия предлагат на Съвета за сигурност на ООН да осъди действията на сирийския президент (първият проект за решение ще бъде разгледан едва след пет месеца).

 

Много от военослужещите не одобряват жестоката реакция на президента, и под предлог отказ от използване на насилие срещу цивилните, обикновени войници и офицери масово напускат SAA. През юни 2011 г. група от бегълци решава да създаде организация за сваляне на режима на Башар Асад – наскоро основаната Свободна сирийска армия(по-нататък – FSA) бързо набира поддръжници, а след обединение с подобната на нея организация на Свободното офицерско движение, става една от основните опозиционни сили.

 

Особеност на FSA (която прилагат и много ислямски обединения) е децентрализираната и структура. От самото начало FSA е, по-скоро, обща марка за десетки различни “дивизии”, “бригади” и “армии”(тези термини са условни и не отразяват реалната численост на групите, точно както и “батальон” в конфликта в източна Украйна), чието командване координира действията в регионите, а в хода на конфликта това фрагментиране само се задълочава.

 

Трябва да отбележим изключително важен момент, пренебрегван почти от всички, и, в частност, за умереността и неумереността на определени сили от опозицията.

 

Необходимо е ясно да се разделят политическите сили и военните групи: понякога те наистина са идентични (макар в конфликта единствен пример да е ДАЕШ), но най-често това не е така.

 

Говорейки за режима и лоялните му, политически сили са правителствата на Сирия, Иран, Русия (от скоро), и в по-малка степен на ръководството на ливанската екстремистка организация Хизбаллах, която е в списъка на терористичните организации на САЩ, Израел и някои европейски страни. Към военните сили освен SAA, влизат няколко доброволчески и други паравоенни групи, списъкът на които е в края на текста.

 

За кюрдите, например, е нормално да се разделят военните организации от политическите сили. Отрядите за народна самоотбрана YPG и женската бригада YPJ (по- нататък – YPG / J) са въоръженото крило на кюрдската партия “Демократичен съюз» (Partiya Yekîtiya Demokrat). Когато последните и Кюрдския национален съвет създават през 2012 г. временното правителство на Сирийски Кюрдистан (Рожава), основната политическа сила, на която се подчинява YPG / J, вече е Върховния кюрдски съвет.

 

Най-трудно е запазването на това разбиране в анализа на опозиционните сили. В ранните години на войната, международната общност не разделя бунтовниците, обединявайки всички воюващи срещу Асад сили, с изключение на кюрдите. Това разделение се усложнява през втория етап на войната(през 2013 г.), когато ИД се отделя от “Ал-Кайда”, а опозицията се разцепва на светско, радикално (“Джабхат ан-Нусра” и др.) и междинно крило. Но всичко е още по-объркващо, когато става въпрос за политическите сили на опозицията.

 

Първата политическа сила на опозиционната е Сирийският национален съвет. Основан през август 2011 г., СНС е политическа “витрина” за по-голямата част от опозицията (включително подкрепяните от Турция и Катар “Мюсюлмански братя”). Основната цел на СНС е установяване на диалог между командирите на FSA и местни политически организации в Сирия, от една страна, и с международната общност, от друга. Но с течение на времето, провала на тези опити и отдалечеността на СНС от местните политически сили през ноември 2012 г.,води до създаването на друга структура – Сирийската националната коалиция. СНК става мета-структура, в която са представени както СНС, така и редица други сили, включително Кюрдския национален съвет (от 2013 г.).

 

В този момент, FSA вече се разделя на части, като някои бойци преминават или към “ан-Нусра”, или се отделят в независими ислямистки групировки. От военна гледна точка това означава отслабване, но от политическа – възстановяване. В резултат, скоро след това, повечето страни смятат СНК или за легитимен, или за единствен законен представител на сирийския народ, фактор от който се нуждаят САЩ, европейските страни и Лигата на арабските държави (които дори дават мястото на режима в организацията на СНК). През март 2013 г. СНК създава преходно правителство.

 

Но за сирийците СНК остава външнополитическа “витрина”, която има минимално влияние върху процесите, които продължават да се развиват в страната. Този вакуум се запълва в по-голямата си част от раздробените локални сили (над 120 от които подкрепящи СНС) с подкрепата на FSA.

 

Що се отнася до последната – технически на FSA са присъщи политически аспекти (но те се свеждат до вътрешнополитически административни въпроси, както и правото да назначава министъра на отбраната в СНК).

 

Затова FSA не трябва да се бърка с оперативните стаи, които ще се появят след това, представляващи само регионални военно-тактически съюзи. Форматът на оперативните стаи изключва политическо сътрудничество и запазва пълна независимост на техните съставни групи, докато влизащите в FSA групи са обединени и от обща политическа цел, делегирайки част от “суверенитета” на ръководството на FSA.

 

От политическа гледна точка, за опозицията основна цел е сваляне на режима на Асад. Има и изключения, като например създаденият през септември 2011 г. Национален координационен комитет за демократични промени, чиито членове са за ненасилствена промяна чрез диалог. Но въпреки факта, че НККДП по-късно дори признава FSA, останалата част от опозицията смята, че тази организацията е марионетна (още повече, че НККДП е със седалище Дамаск, който е под контрола на режима).

 

В първата фаза на войната в Сирия се обособяват три страни в конфликта: режимът, опозицията и кюрдите.

 

При това, ако сблъсъците между опозицията и режима започват много преди останалия свят да определи конфликта като граждански, кюрдите не предприемат никакви действия до юли 2012 г., запазвайки неутралитет.

 

През цялото лято и есента на 2011 г. силите на опозицията водят схватки със SAA, концентрирайки се в големите градове, а дейността им прилича на партизанска война. През октомври Турция решава да подкрепи FSA, като и разрешава да разположи команден център на своя територия.

 

През същия месец, европейските страни поставят за разглеждане първата резолюция на ООН за Сирия, осъждаща режима на Асад за действията довели до смъртта на близо 3000 души.

 

Това предложение (и няколко последващи) е блокирано от Русия и Китай. По това време много експерти предполагат, че зад тази загриженост стои възможно повторение на “либийския сценарий”, който се отразява негативно на икономическите им интереси: свалянето на режима на Кадафи, само по действащи тогава договори, струва на руския ВПК 4 милиарда, а щетите за китайските компании са около 18 милиарда долара.

 

Гражданската война в Либия по оценки на преходното правителството коства 30 хиляди човешки живота, но след година разследване показва много по-малък брой жертви – около 4700 и около 2100 безследно изчезнали.

 

В конфликта в Сирия до началото на 2015 г. загиват над 220 000 души (според ООН).

 

След няколко години обяснението на ситуацията ще се окаже по-сложно: закономерната ескалация на конфликта в Сирия “сковава” САЩ и западните страни така, както и Афганистан и Ирак. Този фактор позволява на Русия “да си възвърне” Крим (това не означава, че такъв конкретен сценарий е бил предвиден през 2011 г.), а Китай да започне действия за установяване на контрол над Южнокитайско море.

 

През декември 2011 г. Русия предлага своя версия на резолюция, обвиняваща за конфликта в еднаква степен както режима на Асад, така силите, които му се противопоставят, а официални руски представители обещават да блокират всяко решение, което предполага оставката на Башар Асад.

 

Осъзнавайки, че през Съвета за сигурност на ООН проблема няма да се реши, САЩ, Европа, Турция и Арабската лига обединяват дипломатическите си усилия срещу режима на Башар Асад. През февруари 2012 г. Никола Саркози и Барак Обама инициират създаването на дипломатическата групата “Приятели на Сирия”, която за първи път се събира в края на същия месец в Тунис. Почти веднага “Приятели на Сирия” решава да подкрепи FSA, помощ за която ще бъде предоставяна, както чрез СНК, така и директно. ООН и Арабската лига назначават бившия генерален секретар на ООН Кофи Анан за свой специален пратеник , под чието ръководство се разработва първия мирен план (известен също като “Планът Анан”).

 

В същото време, конфликта в Сирия се разраства – избухват боеве в района на Хомс, Идлиб и Дамаск. Ескалацията продължава до 12 април, когато страните в конфликта се съгласяват на примирие по плана на Анан. Но примирието е крехко и още през май планът се проваля. Точка поставя клането в Хула, предградие на Хомс, по време на което бойците на “Шабиха” убиват 108 цивилни, включително 34 жени и 49 деца. След това FSA оявява подновяване на отбранителните действия, Асад се заклева да съкруши противниците си, а на 12 юни 2012 г. представители на Организацията на обединените нации за първи път наричат случващото се в Сирия гражданска война.

 

През юли 2012 г., в страната се приема нов закон за борба с тероризма, който поставя извън закона предоставянето на медицинска помощ на бунтовниците, а SAA започва прочистване на болници.

 

Тези мерки водят до масово ягство на здравни работници от страната (например, в Алепо, през юли 2013 г. има около 6000 лекари, а в началото на 2015 г. – не повече от 250), което е и причината страната с една от най-напредналите здравни системи в арабския свят да се окаже беззащитна срещу избухването на сезонни и обострянето на хронични заболявания сред населението. Според някои оценки, липсата на навременна и професионална помощ в условията на въоръжен конфликт, водят до най-малко 200 хиляди смъртни случаи (до началото на 2015 г.).

 

През същия месец в конфликта се включват и кюрдите. След много опити политическите сили на Сирийски Кюрдистан стигат до консенсус за ролята на кюрдите в конфликта. В опит да поемат контрола на териториите, където живеят кюрди, на 22-ри юли 2012 г., те отправят ултиматум на режима. Асад предава района на кюрдите и изтегля войската необходима за потушаване на огнищата на съпротива, а Рожава запазва относителен неутралитет до май 2013 г., придържайки се към стратегия за отбрана.

 

През юли се водят две основни битки – в покрайнините на Дамаск и Алепо. След повече от двуседмични боеве, режимът печели временна победа за столицата, докато битката за контрол на Алепо, най-големия град на страната, продължава и до днес.

 

Но през есента SAA губи редица градове, включително Дума (най-голямото предградие на Дамаск) и разположеният на стратегически важната магистрала M5 Маарет ан-Нуман (провинция Идлиб). Инициативата е на страната на FSA, и опозицията се готви да започне офанзива през ноември 2012 г. Но по това време в редиците и вече има сериозен разкол.

 

Гражданската война в Сирия до 30 септември 2015 г.

 

Втората фаза на войната е свързана с така нареченото “открадване” на революцията от ислямистите. Но подобна формулировка на описаните по-долу събития е много неточна, а появата на ислямистки групи сред опозицията е един от най-сложните и малко известни събития от конфликта.

 

Корените на сирийския ислямизъм са в политиката режима. През втората година от войната започват да дават плодове действията на Асад, предприети още в началот на конфликта, за дестабилизация на опозицията. Първото е освобождаването в края на март 2011 г. на няколко десетки затворници (според различни оценки – от 70 до 260 души), повечето от които (според източници на BBC и The Washington Post) са ислямисти. Oсвобождаването на политическите затворници е едно от основните искания на протестиращите, но става дума за задържаните учасници в протестите. Вероятно, по този начин, режима иска да дискредитира опозицията, но в този момента ефектът от това е нулев.

 

След няколко месеца, Асад се решава по-рискована стъпка, обявява обща амнистия.

 

От затвора Сайедная заедно с всички други са освободени и авторитетни ислямисти. Сред освободените са Захран Алуш (който през същата година създава “Джейш ал-Ислам”), основателите на групировката “Ахрар аш-Шам”, Ахмед Абу Иса (един от основателите на бригадата “Соколите на Левант”, която през март 2015 г. е погълната от “Ахрар аш-Шам) и много други.

 

Любопитен факт е, че от 2003 до 2008гг., в Сирия, някои от затворниците в Саедная за изпратени във военни тренировъчни лагери, откъдето затворниците са прехвърляни в Ирак, за да подхранват партизанската война на страната на “Ал-Кайда”. От тези, които по-късно се завръщат в Сирия, една част са изпратени обратно в затвора, други остават на свобода под контрола на режима, а трети са пренасочени към Ливан. Практиката е прекратена след бунт в затвора.

 

През август 2011 г. ръководителят на иракския клон на “Ал-Кайда” Абу Бакр ал Багдади изпраща в Сирия един от най-добрите си хора за организиране на регионално крило. Абу Мохамед ал-Джулани с малка група преминава границата за да вербува бивши затворници на Сайедная, а също и да наеме редови бойци. Създаването на групировката е обявено през януари 2012 г., а ал-Джулани оглавява “Фронт за помощ на народа на Шам”, станал известен като “Джабхат ан-Нусра” (или “Фронт ан-Нусра”). Първоначално, “Джабхат ан-Нусра” е част от FSA, както и другите ислямистки групировки. Но централизирането на организацията и стабилното финансиране започват да привличат не само други ислямисти, но и светската опозиция. Лошият пример, както може да се досетите, е заразен: част от бунтовниците застават на страната на “ан-Нусра” или определят своите “бригади” като ислямистки на първо място заради по-доброто материално осигуряване, а революцията номинално (но не и в действителност) започва да губи светския си характер.

 

Малко отклонение. Говорейки за ислямистките организации в Сирия, е необходимо да ги разделим на групи въз основа на техните отношения с умерената опозиция в политически и военен аспект, както и степента на радикализация на тези групи.

 

Първата категория – най-умерените ислямисти, включени към днешна дата в “Ислямски фронт” (ИФ), а именно “бригада ат-Таухид” (известна като “Лива ат-Таухид”), “Ахрар аш-Шам”, “Ансар аш-Шам “и” Джейш ал-Ислам”.

 

Тази и другите категории ислямисти не желаат да работят със Сирийския националния съвет и Сирийската национална коалиция, но връзките с FSA са съвсем друг въпрос. За ислямистите от първата категория FSA безусловно е приятелска формация. Паралелно с това организацията “Ислямски фронт” е в относителна симбиоза с “Джабхат ан-Нусра”, докато “Ахрар аш-Шам” (най-голямата организации в ИФ) заедно с “ан-Нусра” е във военната коалиция “Джейш ал-Фатх” (“Армия на завоеванието”). Ислямистите от тази и другите категории са във враждебни отношения с кюрдите (с изключение на бригадата “Ахрар аш-Шам” и други бригади от ИФ от района на Алепо и включени в оперативната стая “Фронт на Леванта”, които през февруари 2015 г., подписват споразумение за сътрудничество с YPG).

 

Втората категория включва приятелските на FSA и “Ислямски фронт” групи, които са най-малко в обтегнати отношения с “ан-Нусра”. Основната формация в тази категория са “Сирийските туркменски бригади”. Спонсорирана от Турция, организацията е ключов инструмент за разширяване на влиянието на Анкара в региона, поставяща си за основна цел получаването на представителство на туркмените във властта в постасадовска Сирия.

 

Третата категория – “Джабхат ан-Нусра” и другите радикални ислямисти, включително ” Туркестанска ислямска партия” (произлизаща от китайските уйгури) и бригадата “Гураб аш-Шам”. Тези организации се основават на идеите на радикалния салафитски джихадизъм и използват типични за клоновете на “Ал Кайда” терористични тактики като самоубийствените атентати, потисничество на несунитското населението и така нататък. Основната разлика от ДАЕШ е в приоритетите: ДАЕШ поставя на първо място създаването на ислямски халифат, а за бойците на ал-Джулани и за другите организации, приоритет е свалянето на Башар Асад. В тази връзка, “Джабхат ан-Нусра” показва известна гъвкавост в отношенията си с другите организации.

 

Отначало много радикали, включително “ан-Нусра” воюва на страната на FSA под “марката” на тази мета-група. През ноември 2012 г. The Washington Post дори нарича “ан-Нусра” най-успешната сила в FSA, но след 10 дни САЩ включват “ан-Нусра” в списъка на терористичните организации.

 

Към четвъртата категория можем да включим ДАЕШ. Ако някои анализатори причисляват ислямистите от третата категория към опозицията, ДАЕШ “стои встрани”, като през последните две години се бие срещу всички други страни в конфликта. Важно е да се отбележи, че до края на 2013 г. ДАЕШ помага предимно материално на “ан-Нусра”, а понякога изпраща малка част бойци (като превземането на Рака през март 2013). Това се вижда перфектно на картата на активността на бунтовници на ал-Багдади, като огромната част от атаките до 2014 г. са концентрирани в Ирак.

 

Има и организации, които трудно могат да бъдат причислени към определена категория (като “Легион Шам”, която едновременно е в съюз и със “Сирийските туркменските бригади”, и със “ан-Нусра” и “Ахрар аш-Шам” от “Армията на завоеванието”), но техният брой и ролята им във военно и политическо значение не са големи.

 

В първата категория връзките между различните фракции са много сложни, а опитите да се смесват всички в един кюп са некоректни, което се прави от руски официални лица и СМИ след включването на Русия в конфликта през септември 2015 г.

 

За организациите от ИФ това е удобно, защото получават финансиране и оръжие от Саудитска Арабия и Турция, оставайки в добри отношения и с FSA, и с “ан-Нусра”, като запазват своята независимост. За FSA подобна категоризация е удобно “филтриране” на враждебните отношения с “ан-Нусра “, покривайки тила си с бригадите на ИФ, а също и за използване на тактическите придобивки на “ан-Нусра” за собствени цели. В стратегически план “умерените ислямисти” предпазват FSA от разпада, при който радикалните ислямисти привличаха на своя страна цели бригади.

 

Говорейки за причините за преминаването на част от бунтовниците от FSA към ислямистите, трябва много ясно да разделяме мотивацията на организационно и лично ниво. Бригадите и дивизиите, които напускат FSA в края на

2012 г. имат най-вече прагматични мотиви. За новосформираните или сменилите идеологията бригади са достъпни средствата постъпващи от Саудитска Арабия, Катар и Турция.

 

По отношение на личната мотивация показателни са серия от изследвания на “Гласът на Сирия”. Според анализа извършените проучвания сред цивилното население, бойците от FSA и ислямистите, е ясно, че в някои аспекти, като например отношението към Асад, сред различни групи има пълно единодушие.

 

Според повечето експерти, наблюдаващи ислямските групировки в Сирия, религиозните и идеологическите причини за преминаването им в друг лагер са факт, но те не са на първо място.

 

Най-важният фактор, водещ до радикализация и повече хаос е политиката на режима за институционално извършване на военни престъпления. Десетките случаи на използване на химическо оръжие срещу бунтовници и цивилни, използването на касетъчни бомби, сексуалното насилие над жени (и не само) и изтезания на деца, са само върхът на айсберга.

 

През 2013 г. дезертира бивш служител от военната полиция на Асад. Известен е с псевдонима “Цезар”. Преди бягството си документира транспортирането на телата на арестувани от режима хора, които след смъртта им са превозени от затвори и други обекти във военни болници (номер 601 и номер 607). Цезар носи около 55 000 снимки, които е направил от март 2011г. до бягствотоси. За изучаването им са привлечени водещи адвокати и съдебномедицински експерти с опит в разследването на военни престъпления в Международните трибунали за бивша Югославия и Сиера Леоне. Докладът въз основа на техния анализ заключава, че снимките са най-малко на 11 хиляда различни тела, предимно на млади мъже. Много от тях са изключително изтощени и със следи от мъчения, рани, кръвонасядания, задушаване и електрошок, накои са без очи.

 

Някои функционери на режима, заснети на снимките, също бягат в Европа и за по-нататъшното разследване могат да бъдат обвиненияеми или поне свидетели.

 

Силите на режима са отговорни за по-голяма част от цивилните жертви. Директно атакуват училища, болници и пазари. По данни на организацията Syrian Network for Human Rights, през декември 2014 г., загиват 1328 мирни жители, от които 1049 (включително 203 деца и 105 жени) са убити от силите лоялни на Асад. Бойците на ДАЕШ през същия период убиват 72 цивилни. Това съотношение доста ясно илюстрира, защо желанието за отмъщение на режима е един от основните фактори подтикващ хората да се присъединят към бригадите на FSA и ислямистките организации.

 

С отделянето на ДАЕШ от “Ал-Кайда” и началото на войната срещу всички (подробности по-долу), Асад вижда възможност да контролира баланса, насъсквайки опозиция едни срещу други. Самостоятелна ДАЕШ става неофициален съюзник на режима (отношенията им най-добре описва английската дума «frenemies»), и те предпочитат да избягват евентуални сблъсъци помежду си.

 

Илюстрация за това е анализа на Jane’s Terrorism & Insurgency Centre, който показва, че от 982 контратерористически операции на режима през 2014 г. само 6% са пряко срещу ДАЕШ. На свой ред, нападенията на ДАЕШ срещу силите на режима и обекти в същия период са само 13%. Въпреки отричането на такава симбиоза и от двете страни, между тях са установени дори икономически връзки, и ако от ИД петрол купуват всички, режимът дори продължава да обслужва добиващите компании през частни посредници като HESCO.

 

В момента има четири основни контрабандни канала, един от които дава възможност за износ на петрол от Сирия и Ирак през Сирия (за Турция и за режима на Асад), а останалите три – директно от Ирак (за Турция, Иран и Йордания).

 

В резултат на тази търговия, почти всички воюващи страни получават средства, тъй като всеки има дял или в препродажбата или в транспортирането на петрол през своята територия. Изключение не правят дори непримиримите противници на ДАЕШ – иракските кюрди.Някои корумпирани командири на “Пешмерга” купуват петрол на цена два пъти по-ниска от пазарната за препродажба с голяма надценка в Иран или Турция.

 

Стратегически ДАЕШ играе много важна роля за запазване режима на Асад, защото след значително отслабване на опозицията, изборът за бъдеща Сирия ще бъде само между Башар Асад и Абу Бакр ал-Багдади.

 

И въпреки факта, че първият е отговорен за много повече жертви, за световната общност номинално Асад ще бъде “по-малкото зло”.

 

Да се върнем към опозицията и нейното разцепление. Към края на 2012 г. една от основните сили в сирийската опозиция е “Джабхат ан-Нусра”. Първоначално бойците на организацията си осигуряват уважението на опозицията заради дисциплината и професионализма на своите бойци, които и позволяват да излезе на “преден план”. Но заедно с това, “ан-Нусра” е първата организация, поела отговорност за атентати, жертви на които са и цивилни.

 

Това отблъсква командирите и бригадите на FSA от “ан-Нусра”. Останалите в редиците на светските бригади бунтовници открито осъждат методите на хората на ал-Джулани, налагащи шариата в териториите под техен контрол. Но раздора с “ан-Нусра” не настъпва веднага.

 

През цялата 2012 г., FSA приема статуквото, като разглежда принудителния съюз с радикалните ислямисти като единствен шанс за оцеляване и победа над Асад. Но за мнозина е ясно, че конфронтация между FSA и “ан-Нусра” е само въпрос на време. Решението на тази трудна дилема се появява през септември 2012 г., когато “разкъсващите се” между FSA и “ан-Нусра” ислямисти (от първата категория), създават първата коалиция – “Сирийски ислямски освободителен фронт”, в която влизат “Бригада ат-Таухид”, “Соколи на Леванта” и “Джейш ал-Ислам”. След няколко месеца, с началото на първата мащабна офанзива на опозицията, се появява “Сирийски ислямски фронт”, в който съвместна дейност започват “Ахрар аш-Шам”, “Ансар аш-Шам” и “Лива ал-Хак”. Тези коалиции, станали основа за възникналия след година “Ислямски фронт”, позволяват на FSA да се подготви за бойни действия срещу “ан-Нусра” и ДАЕШ, с които откритата вражда започва през май 2013 г.

 

През същия месец, във войната активно се включват и кюрдите, които до този момент са против FSA и ислямистите. Между тях е имало леки сблъсъци, но ако през 2012 г. разногласията са решавани доста бързо, сега това е невъзможно – кюрдите са не само срещу FSA, но и срещу много бригади и организации, открито враждебни към тях. Кюрдите ще трябва да се бият с джихадистите от “ан-Нусра” и с други ислямистки организации, а след това те ще спрат една от най-интензивните атаки на ДАЕШ в Сирия. Кюрдите стигат до консенсус с FSA през 2014 г., дори сформират обща оперативна стая “Ефратски вулкан” с цел – провеждане на съвместни операции срещу радикалните ислямисти.

 

В същото време започва друг много важен процес – отделянето на ДАЕШ от “Ал-Кайда”. Преди това ДАЕШ е все още “Ислямска държава в Ирак” и изпълнява функциите на регионален клон, докато ал-Багдади е “наместник” – прилага идеите на ръководството на организацията в поверения му регион, без собствена политическа независимост. Неговото нежелание да се примирява с това положение и ограничената му в рамките на географските граници на Ирак власт (особено като се има предвид, че неговите хора създават и координират “Джабхат ан-Нусра”), се проявява открито през април 2013 г.

 

Тогава той пуска аудио-запис с реч, в която заявява за организацията, спонсорството и подкрепата за “ан-Нусра”, и че двете групи се обединяват под името “Ислямска държава в Ирак и Леванта”. Този ход е изненада както за лидера на “Джабхат ан-Нусра” Абу Мохамед ал-Джулани, така и за ръководителя на “Ал-Кайда” Айман аз-Зауахири. В отговор ал-Джулани отрича сливането, добавяйки, че с никой от ръководството на “ан-Нусра” не са водени консултации по този въпрос.

 

След няколко месеца, аз-Зауахири пише писма на двамата регионални лидери, обяснявайки своето категорично несъгласие със сливането и назначава посредник между ал-Джулани и ал-Багдади за разрешаване на споровете. Последният играе ва-банк, като обявява отказ да се подчинява на аз-Зауахири, както и продължаване на сливането.

 

Следващите шест месеца ал Багдади увеличава силата си. През юли 2013 г. бойците на ДАЕШ освобождават петстотин затворници от иракските затвори Абу Грейб и Таджи, много от които са ветерани от партизанската войната срещу коалицията. ДАЕШ прекратява и материалната помощ за “ан-Нусра”, а през септември атакува FSA, изтласквайки я от Азаз (на 30км. Северно от Алепо). В мрежата се появяват деморализиращи агитационни фото- и видеоматериали, присъствието на ДАЕШ в интернет непрекъснато се увеличава.

 

След това ДАЕШ обвинява “ан-Нусра” в предателство на революцията и оказване помощ на режима, като на практика обявява война на ал-Джулани. До края на 2013 г. по-голямата част от чуждестранните бойци на “ан-Нусра” минават на страната на ДАЕШ, която също получава по-голямата част от завоеванията на “ан-Нусра” в източна Сирия, включително Рака, която скоро става столица на тяхната квази-държава. Ал-Багдади се готви за настъпление, но първо обръща внимание на Ирак.

 

За две години политиката на Малики за постепенно “затягане на гайките”, деградацията на армията и подтисничеството на сунитите в Ирак, се превръща в благодатна почва за нова война. Бившият клон на “Ал-Кайда” в Ирак значително се усилва в резултат на завоеванията в Сирия, както и с привличането на бивши баасисти и сунити (включително и бивши членове на “Синовете на Ирак”). Много от тях (по ирония на съдбата) понякога нямат друг избор, освен да се присъединят към новата сила, предшественика на която са гонили доскоро.

 

Групата напредва бързо без да среща сериозна съпротива. През януари 2014 г. превзема Фалуджа и Рамади. ДАЕШ настъпва успешно в Ирак и Сирия, принуждавайки света да обсъждяановата ужасяваща сила, от зверствата на която се отрича дори “Ал-Кайда”, която през февруари 2014 г. официално скъсва всички връзки с ДАЕШ, а след неуспешен опит за примирие през май същата година прекратява всички опити да си върне контрола над “блудната дъщеря”.

 

На 10.06. бойците на ал-Багдади превземат вторият по големина град в Ирак Мосул. Трезорите на банките в Мосул (с над 400 милиона щатски долара) и огромен брой оръжия (включително американски) захвърлени от отстъпващата панически иракска армия, са достатъчни за промяна на баланса в Сирия, където след стремителна атака, ДАЕШ превзема богатата на полезни изкопаеми провинция Дейр-аз-Зор.

 

Скоро излиза видео-послание на ал-Багдади, в което обявявява създаването на световен халифат, а себе си провъзгласява за халиф. Организацията вече се нарича “Ислямска държава” и започва подготовка за създаването на филиали в други азиатски и африкански страни.

 

В отговор Съединените щати изпращат над 300 военни съветници в Ирак и инициират създаването на международна коалиция (американска коалиция), чиято цел става ДАЕШ. На 8.08.2014 г. ВВС на САЩ нанасят първия си удар по бойците на ал-Багдади в Ирак в отговор на нападението над позициите на кюрдските милиция до Ербил. На свой ред ИДИЛ публикува видео с екзекуцията на отвлечения американски журналист Джеймс Фоули, убит от Мухамад Емвази, известен като “Джихади Джон”.

 

През същия месец се случва друго важно събитие – след изборите през юли 2014 г. Нури ал-Малики бързо губи политически позиции. Новият президент е Фуад Масум (кюрд), председател на парламента – Салим Джаури (сунит). Малики е приканен да подаде оставка, а Масум предлага за премиер Хайдер ал-Абади. Малики не иска да предаде властта и изпраща лоялните му силоваци по улиците на Багдад, които блокират правителствения квартал. Но под натиска на международната общност Нури ал-Малики се оттегля без кръвопролития.

 

На18.09.2014 г., сенатът на САЩ подкрепя програмата за въоръжаване и обучение на умерените сирийски бунтовници срещу ДАЕШ, а след по-малко от седмица САЩ за пръв път нанасят удари по обекти на организацията на сирийска територия. До този момент от година е в ход програма за закупуване и доставка на неамерикански оръжия за FSA.

 

Основната задача на кураторите от ЦРУ е закупеното от американците оръжие да не достига до “ан-Нусра” и до други радикали. Тези усилия обаче не са много ефективни, имайки предвид, че бойците на “ан-Нусра” просто атакуват бившите си съюзници от FSA, като взимат оръжията като трофеи или го получават от дезертьори.

 

През същия месец ДАЕШ започва обсада на близкия до турската граница град Кобани. Повечето жители (около 130 000 души) бягат в Турция, а градът отбраняват YPG / J. Авиацията на американската коалиция оказва огромна подкрепа, но тя не е достатъчна – озовали се в бедствено положение, сирийските кюрди търсят помощ от иракските си събратя. Лидерът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани, въпреки политическите различия и битката с ДАЕШ в Ирак, отговаря на призива и изпраща през Турция малка група бойци от “Пешмерга”.

 

По същото време, в опасност се оказват язидите, членове на кюрдската етнорелигиозна група. Язидите, както алауитите и друзите, са религиозно малцинство, което не дава възможност за смяна на вярата (язид може да си само по рождение). Техните вярвания са недостатъчно изучени, но като цяло съчетават елементи на зороастризма, християнството и исляма. Първоначално, язиди са били почти всички кюрди, а разделението на язиди-староверци и кюрди-сунити се формира под влияние на Османската империя, която в продължение на векове, се опитва да се отървете от “еретическите учения”. Най-голямата общност (около 650 000 души) живее в Ирак. С настъплението на ДАЕШ над тях надвисва угрозата от унищожение – много са убити, други взети в робство, а трети са принудени да бягат в планините. ООН обявява действията на ДАЕШ като геноцид над язидите.

 

През декември 2014 г., ситуацията се променя. Бойците на “Пешмерга”, прикриващи до този момент отстъплението на християни и язиди от северозападните райони на Ирак, успяват с подкрепата на авиацията на САЩ да изтласкат ДАЕШ от района на Синджар. След това идва обратът в Кобани, където в края на януари 2015 г. ДАЕШ търпи унизително поражение.

 

Митът за непобедимостта на “халифата” е развенчан, което може да се превърне в голям проблем за ДАЕШ, която използва военните си победи, като един от основните инструменти за агитация и привличане на бойци от цял ​​свят. Оказала се “картонен тигър”, организацията отвръща с безпрецедентна терористична кампания. Тактиката е успешна – съвсем скоро светът вече коментира видеото с изгарянето на йордански пилот, чийто самолет е свален от бунтовници над Рака или обезглавяването на 21 египетски копти в Либия.

 

ДАЕШ се фокусира и върху разпространението на своя “франчайзинг”, приема клетва за вярност от голям брой ислямски организации в Северна Африка, Близкия изток и Централна Азия, включително египетската “Ансар Бейт ал-Макдис”, нигерийската “Боко Харам” и много други. Устройва терористични атаки в Тунис и Йемен, а екстремисти, които и симпатизират, от есента на 2014 г. извършват нападения в Канада, Франция, Дания и други страни.

 

В средата на май в сирийската провинция Дейр-аз-Зор е изпратен малък отряд на американски специални части. Тяхна цел е ликвидирането на Абу ал-Саяф, един от лейтенантите на ал-Багдади, отговарящ за сделките с петрол и газ в “халифата”. Заедно с ал-Саяф са ликвидирани и 31 бойци, като това е първият и единствен засега прецедент с използване на сухопътни войски от ръководената от САЩ коалиция в Сирия.

 

След няколко дни ДАЕШ превзема легендарната Палмира, където унищожава хилядолетни исторически паметници, както вече постъпвала в Мосул и други завзети градове.

 

Но настъпление на ДАЕШ през лятото на 2015 г. е спряно, съвместните действия на YPG / J и FSA на север и нанасят серия поражения. Кюрдите и бунтовниците прочистват граничните региони от бойците на ал-Багдади, като до днес това най-успешната операция срещу ДАЕШ през целия конфликт. До края на юни съюзницитете поемат контрола над град Айн Иса, разположен на 50 км от столицата Рака.

 

ДАЕШ се опитва да промени ситуацията и започва серия от “рамазански” атаки и терористични актове, към които в аудиосъобщение призовава един от командирите на групировката Абу Мохамед ал-Аднани. На 25 юни следва втора атака над Кобани, за която ДАЕШ изпраща стотина бойци преоблечени като бойци на FSA и YPG. Заедно с оставените след януарското отстъпление “спящи” агенти убиват няколкостотин цивилни и 30 бойци на YPG/J, но още в същия ден кюрдите отблъскват атаката. Веднага след това следват атаките в Ел-Хасака, Тунис, Кувейт и Франция.

 

Единственото направление, в което до есента ДАЕШ води някакви успешни действия е района на Палмира, където през август превзема Ел-Каратейн. Ако 2014 г. се характеризира като период на експанзия на ДАЕШ, след поражението от кюрдите през януари 2015 г. влиянието и върху хода на събитията рязко намалява. Това позволява на бунтовниците и ислямистите да проведат серия от успешни операции срещу режима. Най-ефективна е офанзивата на “ан-Нусра” и “Ислямски фронт” в Идлиб, победата в която оказва деморализиращо въздействие на силите на режима.

 

Изместеният през лятото баланс на силите дава втора надежда за преговори за съдбата на следвоенна Сирия. С оглед на голямата фрагментираност на почти всички страни в конфликта, повечето експерти са на мнение, че Сирия ще последва съдбата на Югославия, и ще се разпадне на няколко държави. А във възможността Асад да остане на власт, дори и в една от бъдещите отделни държави (вероятно на базата на Тартус и Латакия, където живеят мнозинството от алауитите), престават да вярват дори съюзниците му сред иранския елит.

 

В този критичен за Башар Асад момент в конфликта се включва нов играч, който променя всички възможни сценарии. Поне от края на август Русия оказва директна помощ на режима. Активисти занимаващи се с OSINT (Open source intelligence), разкриват това от видео на верни на Асад сили, биещи се около Латакия, където се чува руска реч и се вижда редкия БТР-82А. Подробно разследване показва, че още тогава започна подготовка по разполагане на руска база в региона. След месец, Русия официално се включва в сирийския конфликт.

 

Конфликтите в Сирия и в Ирак днес

 

Сирийският конфликт (по преценка на автора) може да се характеризира като гражданска война, в която воюват пет и половина страни, усложнена от религиозна съставна. С течение на времето тя все повече прилича на прокси (косвена) война за влияние между регионалните сили (Иран, Саудитска Арабия и Турция), а през последните седмици се усложнява от конфронтацията между западните страни и Русия. Но какъв е текущият баланс на силите, и какви са интересите на другите страни в Сирия?

 

Режимът

 

Силите на режима и неговите съюзници:

 

• Сирийската арабска армия (SAA) – въоръжените сили на Сирия;
• Национални сили за отбрана (НСО) – създадени от сирийското правителство в края на 2012 г. паравоенни части, съставени основно от доброволци и използвани най-вече като резервни пехотни сили;
• “Шабиха” – военизирана проправителствена организация, използвана за разгонване на протестите в началото на конфликта, а по-късно почти напълно интегрирана в НСО, както и редица малки групи (военните крила на “БААС” и Сирийската социална националистическа партия и “Армията на монотеистите”);
• иракските шиитски паравоенни организации (“Асаиб Ахл ал-Хакк”, бригадата “Ал-Абас” и др.);
• военното крило на “Хизбаллах” – шиитските милиции от Ливан, съдействащи на силите на режима включително и при настъпателни операции;
• военните организации на Иран: “Ислямска революционна гвардия” (по-нататък – КСИР) и специалното подраделение на КСИР “Кудс”, както и доброволческата милиция “Басидж”;
• въоръжените сили на Руската Федерация.

 

Целта на режима, контролиращ по-малко от 20% от страната, е самосъхранението, шансовете за което стават все по-малки с всяка година. Дипломатическо решение на този проблем е почти невъзможно след отказа на режима за установяване на диалог (като през пролетта на 2012 г.), както и практиката на режима за унищожаване на цивилни цели и мирно население, което води до непримиримост срещу Асад сред всичките му опоненти. Затова за сирийския президент е жизнено необходима помощта на други страни.

 

Първата страна – Иран, е стратегически партньор на Сирия повече от 30 години. Малък контингент на КСИР се намира на територията на Сирия още преди началото на войната: ирански военни специалисти са ангажирани с обучението на сирийската армия и службите за сигурност. От началото на конфликта Иран увеличава своята помощ, като изпраща в Сирия оръжия и пари, и помага в обучението на останалите лоялни групировки като НСО.

 

Едновременно в конфликта се включва финансираната от Техеран “Хизбаллах”. Иранското военно участие в ранните етапи на войната е минимално, а данни за иранско участие в боевете започват да постъпват едва през втората година. Основните цели на Иран са запазване ролята му в Сирия и противопоставяне на влиянието на Анкара, Рияд и Вашингтон в региона. Това струва на Техеран около 35 милиарда долара годишно. В същото време, иранските власти много внимателно разширяват присъствието си в Сирия, тъй като участието им в конфликта се приема хладно от населението.

 

Целите на Иран се разминават с целите на Асад – Техеран е има интерес не толкова от оставането на сирийския лидер на власт, колкото от запазване влияние в най-важните части на Сирия (предимно в населените с алауити провинции Латакия и Тартус). Както беше отбелязано по-горе, от лятото на тази година, пълзят слухове, че Иран няма да се противопостави на сценарий за разпадане на Сирия на наколко по-малки държави. Окло 30-ти септември, слуховете започват да се потвърждават от думите на иранските генерали в Сирия. Например, загиналият на 9.10.2015 г. до Алепо генерал Хамедани, команващ КСИР и “Кудс” в Сирия, открито заявява негативното си отношение към режима на Асад (с уговорката, че Башар има по-малка вина, отколкото построената от баща му система) и към прекалено жестоката реакция на протестите през 2011 г. Някои експерти смятат, че такава позиция на иранските високопоставени лица принуждава Асад да потърси помощ от Москва, целите на която са по-близки до тези на режима.

 

Тревожно е и, че за последните седмици са убити няколко лидери на “Хизбаллах” в страната. Смъртта на такъв брой ирански агенти в толкова кратък период, значително отслабва политическото и военно влияние на Иран в Сирия. Според някои предположения, зад убийствата стои режима, опитващ се да обезопаси положението на лидера си. Техеран едва ли е готов да се откаже от ролята си, като на 13.10. 2015 г. изпраща генерал Касем Сулеймани и няколко хиляди ирански войници за участие в битките за Алепо. В допълнение, за разлика от режима и Русия, за Иран ДАЕШ е приоритетна цел, макар основните усилия за борба с “халифата” иранците да полагат (както пряко, така и чрез финансиране на шиитските милиции) в Ирак, а не в Сирия.

 

Друг ключов съюзник на режима е Руската федерация. Независимо от факта, че страната официално влиза във войната на 30.09.2015 г., реално това става няколко седмици по-рано. Руски граждани се появяват още по-рано – над хиляда руски граждани бият на страната на ДАЕШ, а за Асад през есента на 2013 г. се сражавава “Славянският корпус”, от който повече от 250 наемници се връщат у дома след първата битка, но са задържани от ФСБ. Съдбата води някои войници в частната военна компания на Вагнер, отличила се във “връщането” на Крим и сраженията в източната част на Украйна, а според неотдавнашно проучване на “Фонтанка.ру”, някои от тези наемници, от края на лятото, отново се бият в Сирия.

 

Русия е много по-заинтересовани от Иран в оставането на власт на Башар Асад, но вместо управляемата балканизация, дългосрочна цел е възстановяване властта на режима в цялата страна.

 

Москва оказва дипломатическа подкрепа на Башар Асад от началото на конфликта, а прекратяване на помоща за сирийския режим би било проява на непоследователност. Русия има интерес и от запазване на присъствието си в Тартус, където се намира действаща база на руския флот.

 

Някои анализатори още в началото на септември предполагат, че стратегическа цел на Кремъл е “шахматна рокада”, при която руските власти са готови да се откажат от участие в конфликта на страната на Асад, а в замяна западните страни вдигат икономическите санкции и признават Крим за руска територия. Но дори данните (според автора – доста съмнителни) да са близо до истината, към днешна дата, отчитайки позицията на западните страни за руската интервенция в Крим и намесата в Сирия, планът е провален.

 

Целта на Русия в Сирия, вероятно, е унищожаване на всяка жизнеспособна опозиция, което ще постави световната общност пред избор между Асад и ДАЕШ. Това се потвърждава от факта, че около 80% от руските въздушни удари не са били по цели на ДАЕШ, както твърди Министерството на отбраната, а по обекти на FSА и ИФ.

 

Важно е да отбележим, че от първия ден на операцията, официалните съобщения за активността на руската авиация в Сирия имат противоречив характер. Повечето цели, по които са нанесени удари, са на стотици километри от контролираните от ДАЕШ обекти. От събраните от Institute for the Study of War данни, след сравнение с докладите на Министерството на отбраната, основните зони на дейност през първите три седмици за “чувалът” в Растан и долината Ел Габ (разположена на границата на провинциите Идлиб, Хама и Латакия), където от 7-ми октомври се разгръща основната офанзива на режима на териториите контролирани от опозицията. Руските ВВС нанасят удари и по обекти на ДАЕЩ в Рака и Дейр-азЗор. В резултат, всички нови съобщения на Министерството на отбраната в региона се проверяват от OSINT и анализатори на водещите световни издания.

 

Много експерти, оценявайки как изобщо е възможно възстановяване на властта на Асад над цялата страна, по-голяма част от която го мрази, правят паралели с “чеченския сценарий”, появил се след края на Втората чеченска война. Не е случайно, че в реториката на Москва (и не само) терористи са всички противопоставящи се на Асад сили (с изключение на кюрдите). Дисонанс с това е и фактът, че въпреки битуващата в медиите и социалните мрежи официална легенда за борба с ДАЕШ, Русия, както и режима, почти не се занимава с бойците на ал-Багдади.

 

В дългосрочен план участието на Русия в конфликта може да доведе до значителни загуби за режима на Путин. Неслучайно много експерти припомнят съветската война в Афганистан, плашещи паралели с която има и конфликта в Сирия.

 

Друга сравнително приятелска за сирийския режим страна е Ирак. В основата на сирийско-иракското сътрудничество е общия враг ДАЕШ и топлите отношения с Иран.

 

Основната военниа задача на режима и неговите съюзници е връщането на контрола върху стратегически важната магистрала M5, свързваща Дамаск, Хомс, Хама и Алепо. За изпълнението и на 7.10.2015 г. SAA започна офанзива в Хама и Идлиб с подкрепата на руските ВВС. Но напредването на армията на режима дори с помоща на Русия и Иран е незначително – FSA и ислямистите оказват ожесточена съпротива на SAA, унищожават танкове и друга техника, и си връщат контрола на превзети села.

 

На 9-ти октомври, на десетия ден след началото на руските въздушни и на третия ден от началото на широкомащабната операция на SAA, ДАЕШ за първи път от много време премина в настъпление и завзе около 100 квадратни километра северно от Алепо.

 

Борбата срещу ДАЕШ на практика е второстепенен въпрос, защото за унищожаване на политическата и военната опозиция, за режима и неговите съюзници ще бъде от полза да продължават да игнорират тази групировка. Този подход позволява отделянето на много по-малко жива сила, материални ресурси и време за връщане на контрола над страната.

 

Говорейки за приоритизиране на задачите, режимът и РФ заявяват, че всякакви преговори за политическото бъдеще на страната за възможни само след победа над тероризма. Иронията на този подход се крие във факта, че те смятат за терористи, всички които се борят срещу властите, и че днешният сирийски екстремизъм е единствено симптом на болест, която се задълбочава именно за сметка на действията на режима.

 

Опозицията

 

Повечето специалисти причисляват към опозицията светските бригади на FSA, организацията “Ислямски Фронт”, както и радикалния “Джабхат ан-Нусра”. Въз основа на целите, приоритетите и методите на всяка структура, по-правилно би било да бъде разделена на две и половина – FSA, “ан-Нусра” и играещият буфер “Ислямски фронт”. Умерената част от опозицията е подкрепяна от САЩ, европейските страни, Турция и Арабската лига.

Целта на FSA е свалянето на Башар Асад и създаването на условия за преход на страната към демокрация. “Джабхат ан-Нусра” споделя свалянето на Асад, но бъдещето на Сирия, според тази организация, прилича много повече на това, което се опитва да наложи ДАЕШ на териториите под свой контрол. Идеологически “Ислямски фронт” е позициониран между FSA и “ан-Нусра”, като смята, че шариата в Сирия трябва да бъде подкрепен от мнозинството сирийци, и затова бойците на ИФ не насаждат ислямските закони насилствено на териториите под техен контрол.

 

Основната опасност за FSA е радикализацията на опозицията като цяло, което стана възможно благодарение на влизането на Русия във войната. Намиращите се в “чувала” в Растан бригади на FSA дори бяха принудени да сключат временно примирие с бунтовниците от “ан-Нусра” и създадоха съвместна оперативната стая. В дългосрочен план необходимостта от сътрудничество в името на оцеляването може да доведе до увеличаване на политическата тежест на “ан-Нусра”, което ще позволи на тази организация да се превърне в доминираща фракция в рамките на цялата опозиция.

 

FSA може да избегне такъв сценарий с помощ от западните страни и със създаването на политическа противотежест. Такава стъпка е обявеното създаване на “Демократични сили на Сирия” (по-нататък – SDF), които включват кюрдите от YPG / J, някои бригади на FSA, християните- асирийци и сирийските туркмени. Този ход бе подкрепен и от Вашингтон, който обяви SDF за ключов партньор в новата си стратегия за борба с ДАЕШ.

 

Целите на САЩ и американската коалиция са унищожаването ДАЕШ, сваляне на Асад и неутрализация на другите радикални ислямисти. Ако преди 12 години тези цели биха довели до наземна операция, сега САЩ и техните съюзници са много по-предпазливи, имайки предвид опита си от Ирак.

 

За решаването на първия проблем западните страни повече от година нанасят въздушни удари по цели на ДАЕШ в Ирак и Сирия. Убити са около 10 хиляди бойци, но техните редици се възстановяват от чуждестранни попълнения.

 

Действията на авиацията коалицията не могат да се нарекат високоефективни, но не са лишени от смисъл, защото без тези мерки живата сила на ДАЕШ щеше бъде много повече, а без нуждата от разпръскване и укриване от въздушните удари, активността им едва ли би била подкопана, както след януари 2015 г.

 

Друга мярка е въоръжаването и обучението на бунтовниците и кюрдите. Ако Вашингтон е смятал доставката на въоръжение за успешно решение, реализацията е пълен провал, а на 9 октомври 2015 г, САЩ прекратиха експеримента. Със създаването на SDF американците обещаха да увеличат доставките на оръжие за включилите се в тази организаци, както и да им предостави въздушна подкрепа в борбата срещу ДАЕЩ. Първата партида от 50 тона беше предоставена още на 12-ти октомври.

 

От влизащите в коалицията собствени цели преследват Саудитска Арабия, Катар и Турция. Саудитска Арабия снабдява активно както бригадите на FSA, така и по-радикалните групи. Основна цел на саудитците е увеличане на влиянието им в региона, противопоставяйки се на подобни опити от страна на основния враг – Иран. Те са заинтересувани и от политическото сдържане на “Мюсюлмански братя” и в изграждането на имидж на страна основен защитник на арабите-сунити.

 

В сирийската криза Катар вижда възможност за използване на икономическия си потенциал за засилване на политическата си тежест. Основната част от катарскиата помощ е за ислямистите и “Мюсюлмански братя”, които бяха включени в Сирийския националния съвет, но под натиска на западните страни, и последвалото образуване на Сирийската националната коалиция, загубиха политическия си капитал. Възможностите на Катар за разрешаване на конфликта в Сирия трудно могат да се нарекат сериозни, защото избраните от него бригади и политически сили или губят позиции, или приемат помощ и от други страни – например, най-голямата поддържана от Катар бригада – ислямистката “Ахфад ар-Расул”, получава помощ и от Саудитска Арабия, а през 2014 г. напълно се разпада.

 

Най-интересна е позицията на Турция. От една страна, Анкара подкрепя FSA и част от ислямските бригади в борбата срещу Башар Асад, а от друга страна, турските власти поне до юли 2015 г. не притесняват особено ДАЕШ. Най – голямото “главоболие” за Анкара е кюрдския въпрос, състоящ се от три части.

 

Първата част са отношенията между Анкара и турските кюрди. С течение на годините, те се превръщат в кървава партизанска война, която от време на време затихва, а отношението към кюрдското население не позволява конструктивно решаване на споровете. Едновременно с това, мнозинството от турските кюрди подкрепят Демократическата партия на народите (HDP), бореща се активно за равни права на малцинствата в страната. Резултатът и на последните избори принудиха турския президент Ердоган и неговата партия да преговаря за коалиция с другите две основни партии на страната – CHP и MHP, а провала на почти тримесечните преговори доведе до ескалация на конфликта с кюрдите в страната и, по-специално, с “Кюрдската работническа партия”. Преследваната от Ердоган цел беше да направи всичко за да не може HDP на изборите през ноември да спечели повече от 10%.

 

Втората част са отношенията на турците с иракските кюрди. Последните живеят в широка автономия, без да имат независима държава, което за Анкара е положителен прецедент. Турските инвестиции в Иракски Кюрдистан са най-големите, а взаимотношенията им са по-скоро приятелски. Въпреки това, отношението на иракските кюрди към турците е по-предпазливо, тъй като последните продължават да бомбардират позициите на ПКК в Северен Ирак.

 

Третата част е ролята на сирийските кюрди в регионалния баланс на силите. Сирийският конфликт, в който те успяха да докажат своята политическа независимост, в разбиранията на Ердоган е бомба със закъснител – ако балканизацията на Сирия доведе до появата на независима Рожава, това за много турски кюрди би било “лош пример”. С това нараства интереса на Ердоган в отслабването кюрдска Рожава, за което той си “затваря очите” за потока през Турция на бойци, които искат да се присъединят към ДАЕШ и не пресича търговията между ДАЕШ и турските посредници.

 

Независимо от факта, че Турция официално се присъедини към водената от САЩ коалиция още през юли 2015 г., а от август турските ВВС са нанесли само три въздушни удара по цели на ДАЕШ. Основни цели на турските пилоти са позициите на ПКК в Северен Ирак. Интересно е, че режима в Сирия подкрепя ПКК срещу Турция, като ги снабдява с оръжие и пари.

 

Кюрдите

 

Основните сили на кюрдите са бригадите YPG и YPJ, които от 2014 г. са в съюз с FSA в оперативната стая “Вулканът на Ефрат”, а от октомври 2015 г. са в основата на SDF. Подкрепа на кюрдите оказва американската коалиция, както и турските кюрди от военното крило на ПКК и иракската “Пешмерга”.

 

Целите на сирийските кюрди са самозащита и формиране на независима кюрдска държава. Последното е разбираемо – кюрдите са най-голямата нация без собствена държава. След Първата световна война част от бившите територии на Османската империя по силата на споразумението Сайкс – Пико игнорира интересите им, което води до въоръжени въстания, геноцид и други негативни фактори, дестабилизиращи целия регион. За кюрдите появата на де-юре независима Рожава е въпрос на историческа справедливост. Това ги отделя от останалата опозиция.

До началото на 2015 г. кюрдите се придържат към отбранителна стратегия, но след обсадата на Кобани избират различен подход. Първото съвместно нападение YPG/J и FSA нанася сериозно поражение на ДАЕШ и подготвя плацдарм за по-нататъшни действия. До Рака, столицата на “Ислямска държава”, остават 50 километра, а скоро кюрдите ще са готови за нова офанзива, която, ако е успешна, ще нанесе сериозни щети на логистиката на ДАЕШ.

 

ДАЕШ

 

Към началото на октомври 2015 г., най-известната и най-богатата терористична организация действа в 10 страни. Използвайки противоречията на съперниците си, през 2014 г. ДАЕШ установи контрол над големи части от Сирия и Ирак, и въпреки въздушните удари на коалицията, все още е една от най-влиятелните страни в двата конфликта.

 

Цели на ДАЕШ са установяване на ислямски халифат по законите на шариата и всяване на хаос в региона и в по-далечни страни. Хаосът поражда радикални течения, и затова хората на ал-Багдади ще се стремят да “наливат масло в огъня “навсякъде, където е възможно. ДАЕШ ще опита да консолидира властта си над сунитите, стараейки се да се представи като единствената легитимна сила чрез своето извратено тълкуване на исляма. При успех в Сирия и Ирак следващи цели ще бъдат Йордания и Саудитска Арабия.

 

Но за такава консолидация ДАЕШ трябва да преразгледа своята икономическа политика. Според изтекъл доклад за финансовата дейност на организацията в провинция Дейр-аз-Зор, основните пера при доходиде са постъпленията от продажбата на петрол и газ (27,7%), плащания за ток (3.9%), данъци ( 23.7%) и отнемане на имущество (44,7%). Вероятно, на териториите контролирани от терористите в Ирак съотношението е малко по-различно (процентът от продажбите на петрол и газ ще бъде по-висок, тъй като в Ирак има повече купувачи). Този подход е ахилесовата пета на ДАЕШ, защото скоро местното население просто няма да разполага със средства, които могат да се облагат с данъци или да се отнемат. А без нови териториални придобивки това ще означава криза за организацията.

 

Но след началото на офанзивата на режима с поддръжката на руските ВВС и последвалото отслабване на опозицията ДАЕШ успя да премине в настъпление на север от Алепо, а експерти смятат, че ще продължи да се придвижва на запад, атакувайки контролираните от бунтовници територии.

 

Ирак

 

За решаване на сирийският въпрос трябва да се има предвид и Ирак. За ДАЕШ не съществува понятието граници, следователно всички опити за справяне с екстремистите от “халифата” в отделни страни ще са контрапродуктивни, а за победа над ДАЕШ ще трябва да се координират действията както в Сирия, така и в Ирак.

 

Властите в Ирак са предпазливи. Фактори, като създаването на координационен център “4 + 1” (включва Русия, Сирия, Ирак, Иран и “Хизбаллах”) в Багдад, както и предложението на министър-председателя Абади руските ВВС да нанасят въздушни удари в Ирак не остават незабелязани от страните в американската коалиция. Последните ще бъдат принудени да увеличат помоща за правителството на страната и за кюрдските “Пешмерга”. Това напомня за политиката на Северна Корея, която използваше противоречията между Пекин и в Москва повече от 40 години, което позволяваше получаване на безвъзмездна помощ и от двете страни.

 

Във вътрешен план, освен ДАЕШ все още има проблеми и в отношенията между правителството и сунитите, назрява потенциален конфликт между “Пешмерга” и шиитите, които заедно с кюрдите отблъснаха ДАЕШ през последните две години. Но най-голяма загриженост предизвиква кризата в Иракски Кюрдистан, в политическия живот на който участват Кюрдската демократическа партия, Патриотичният съюз на Кюрдистан и партията “Горран”. Първите две партии са най-големите политически движения в региона, ДПК контролира северозападната част, а югоизточната – ПСК. Противопоставянето на тези партии доведоха през 1994-1998 гг. до граждаска война, а в момента са в коалиция (но по-важните постове заема ДПК).

 

Привържениците на партия “Горран”, която е втората по големина в парламента на Иракски Кюрдистан, са недоволни от нивото на корупция и другите злоупотреби с власт от ДПК и нейния лидер Масуд Барзани. “Горран” организира протести и погроми над централата на КДП и щабовете в градовете на провинция Сюлеймания, където опозицията има най-голямо влияние. Ако ДПК не се договори с “Горран” ще последва сериозен политически разкол в иракски Кюрдистан и отслабване на “Пешмерга”. Проблемът на последната е, че тази организация остава политизирана, а при сериозен конфликт между политическите сили в Иракски Кюрдистан е възможно разделянето на “Пешмерга” на два враждуващи лагера.

 

От подобен развой на събитията ще се възползва ДАЕШ, която в момента запазва контрол над огромна част от страната. В средата на октомври 2015 г. нападна иракската армия до Самара и продължи да укрепва в Рамади, обкръжен от правителствени войски.

 

Правителството на Абади действа по-конструктивно от Малики, води реформаторска политика и се стреми да поправи грешките от предишните години по отношение на сунитите. Но плановете му са застрашени от шиитите във власта, които се страхуват от загуба на позиции, както и от командирите на шиитските милиции, все още верни на правителството. В същото време трябва да се решават много проблеми за подобряване на икономиката, без която всеки опит да се обедини страната и да се отблъсне ДАЕШ са обречени.

 

От сирийския конфликт пострадаха милиони хора. Броят на загиналите отдавна е стотици хиляди, а четирите години кръвопролития породиха най-голямата мигрантска криза от Втората световна война насам.

 

И ако почти всеки говори за бежанци, то малцина си спомнят, че в страната все още има милиони цивилни без постоянен достъп питейна вода, храна и основни услуги, включително, преди всичко, здравеопазване. Медицинската грижа става изключително актуална на фона на епидемията от холера избухнала в Ирак през октомври, където са регистрирани 1809 заразени. Хуманитарната катастрофа, която едва ли накой иска или може да реши (макар и частично) само се задълбочава, а решението за конфликта след събитията от последния месец се отлага за още няколко години.

 

В тази ситуация няма смисъл да се избира “правилната” или “грешната” страна, политически лагер или алианс, като в интерес на човечеството е възможно най-скоро да се установи диалог между водещите държави и да се действа не в полза на собствените геополитически интереси, а за спасението на тези, който не могат да напуснат района на бойните действия.

 

Но за това не са достатъчни координирани въздушни удари или дори наземни операции. Необходимо е да победим хаоса, отчаянието и потисничеството, които пораждат радикализма. Необходимо е да се създадат условия, при които да се чува гласа на всички етнически и религиозни групи, както предписва Резолюция 2118 на Съвета за сигурност на ООН.И, преди всичко, да им се даде възможност първи да започнат тези промени. Това сработи за Ирак, и може да сработи отново, ако правителството предприеме необходимите стъпки за помирение на сунити и шиити, а също и да даде гаранции, че след прогонването на ДАЕШ умерените сили няма да повторят съдбата на “Синовете на Ирак”.

 

В Сирия такава сила може да бъде SDF, но за успеха ще е необходимо страните от американската коалиция и Иран и Русия да стигнат до споразумение за съдбата на Башар Асад и Сирия като цяло. Страните въвлечени в конфликта трябва да приоритизират целите си в региона, защото само плановете на Русия или стратегията на коалицията на САЩ не са достатъчни.

 

Макар подобно развитие да изглежда невъзможно – на практика, е въпрос на перспектива. В края на краищата, преди година никой не предполагаше, че международната общност и Иран ще постигнат споразумение за контрол на ядрената програма. Човечеството преодоля най-мрачните си времена благодарение на сложни коалиции, а войната в Сирия не трябва да бъде изключение.