Московците играят с анклава си край Камчия на “тука има, тука нема”

Московците май са се отказали да се отказват от онова, заради което доста техни слуги са се продали в България. Тихомълком се отказват да продават о „Камчия” в едноименния резерват, част от който мафиотът Юрий Лужков превърна в руска собственост в „симбиоз” ( по Станишев) с няколко български правителства и безброй местни, съдебни и прочее продажници, с чиято помощ превърнаха тази българска територия в руска собственост. http://www.mediapool.bg/moskva-se-otkaza-da-prodava-kompleksa-kamchiya-news245658.html

 

 

Казано на езика на диалектиката, любим на марксизма, отказът от продажбата е нещо като „борба и единство на противоположностите”. Въпросът е между какви противоположни интереси се води борбата за запазването на този руски анклав в автентичния му вид като витрина на руския (пост)колониализъм в България.

 

 

Напомням: в този курортен комплекс на българска територия руското знаме се вее(ше ) пропагандно и комплексарски с претенцията да доминира над българите, които дори нямаха право да си направят резервация в някой от хотелите, притежавани от московската мафия. А руските господари се хвалеха по туземните медии пред крепостните български селяни с микрофони, че благоволяват да плащат на туземците за обслужването в курорта.

 

 

Преди седмица закъсалите за пари московци обявиха за продан свидната рожба на най-голямата престъпна руско-българска имотна далавера за всички времена. Няма гаранция, че някой друг (по)голям руски крадец нямаше да го купи и от уж детски санаториум да го официализира като комплекс с друго предназначение- например като място, където се правят деца.

 

 

Някой обаче се е намесил и е преценил, че парите не са всичко когато става дума за изпаренията от „течната дружба” , формиращи мъглата над плацдарма на руското влияние.

 

 

 

Борбата и единството на противоположностите в битката между лакомията за пари и лакомията за откупена вече територия продължава.

 

 

Българските власти клечат на брега на Камчия и са се снишили. Чакат да мине край тях трупът на руския им началник и заедно с него да погребат мръсните тайни на националното си предателство.

 

„Трупът” на Лужков ритуално беше пуснат по течението на река Москва към политическото небитие от Путин през есента на 2010 г.

Премиерът Путин и подчиненият му президент Медведев царски го прогониха от кметския пост в руската столица само дни след откриването на руския комплекс на българска земя, състояло се със (съ)участието на министър-председателя Бойко Борисов.

 

 

Туземните ни власти клечат в камъша в делтата на Камчия по-скоро в изпълнение на заветите на бай им Тошо. Прислоняват се по-скоро на завет докато бурята от североизток попремине, отколкото като следовници на мъдростта на китайския мъдрец Лао Дзъ , проповядващ философията на търпението като средство за надмощие над врага.

 

 

Впрочем Борисов нещичко е подочул по въпроса за клеченето на брега в очакване на вражеския труп. Вероятно затова повтаря напоследък, че търпението било най-важното качество на мъжа, под което подразбира явно необходимостта да го търпим колкото се може по-дълго.

 

Проблемът е най-вече в това, че клечащите у нас не разпознават врага в лицето на руския завоевател в Камчия. Той им е съзаклятник. Както Първанов на Борисов и обратното.