Урок по история за двойкаджията Сергей Лавров

На 3 март тази година руският външен министър Сергей Лавров публикува статия със свой шовинистичен прочит на руската история. https://lenta.ru/articles/2016/03/03/lavrovtext/

 

В друг сайт му отговаря неговия сънародник Антон Носик, който опровергава с факти някои от несъстоятелните тези и „факти” в статията.

 

Превод за ivo.bg от руски език: Васил Костадинов

 

Кратка история на Русия, Прусия и Византия

 

Статията-обзор на руската история от X век до наши дни на министър Лавров е велика. Най-силно впечатление на публиката прави историята за това, как Александър Невски “мъдро и далновидно” поляга под толерантните към чуждите религии монголо-татари за да спаси “идентичността” на Русия от загниващия Запад, който вече прави опити да разширява НАТО на изток. В резултат – в гените ни е и тази политика, и монголо-татарското, а едновременно, и спасението на целия християнски свят от тях. При Лавров само в един абзац има три взаимоизключващи се версии: неговата собствена (спасили сме се от Запада), пушкинската (спасили сме Европа) и версията на Гумильов (Великата степ – това сме ние).

Преди да асимилираме тази каша, още в следващия абзац, се появява нов бисер в световната история:

Русия излиза от това изпитание като единна държава, която в последствие и на Запад, и на Изток, започват да възприемат като наследница на покорената през 1453 г.Византия.

Откъде идва идеята за “наследница на Византия”,е повече или по-малко известно. В руските източници тя се появява за първи път 70 години след падането на Константинопол, в писмо на псковския монах Филофей до секретаря на великия княз. През 1523 г. за това писмо нито на Запад, нито на Изток някой е чувал, и никой не е черпил геостратегически истини от него. А названието “Трети Рим” измислят братята-българи, които наричат така Търново – столицата на Второто българско царство (1185-1396гг.). Не защото българите се опитват станат новата Византия – напротив, откъсват се от нея побеждавайки в битки първо императорските войски, след това латинците от IV кръстоносен поход, и с този “Трети Рим” искат да кажат, че за тях няма никаква Византия – има само Търново. Това се случва във времена, в които Византия все още някак си съществува. А след два или три века, когато турците изтриват от картата на Европа и Византия, и царството на същите тези българи, със сигурност нито на Запад, нито на Изток се питат – “Кой ще е наследник на тази отдавна загинала империя? Дали това няма да е великият княз на Московията?”.

Най-смешното е, че Филофей не пише за прекрояването на Европа или за турците, а на чисто религиозна тема – за отговорността на московския княз за опазване на последната крепост на истинската християнска вяра. Дискурсът не е за това, че вече сме гърци, а за това, че гърците са се продали, съблазнени от ереси и предали се на агаряните, а единствените праведни християни – това сме ние, така че нека да пазим вярата си чиста и да не се поддаваме на съблазни. И когато патриарх Никон започва да възстановява в Русия гръцките църковни канони, концепцията за “Третия Рим” се приема от неговите опоненти-сектанти. По тази причина е забранена от Църковния съвет през 1667 г. Запазва се само в традицията на староверците, като анти-гръцка платформа.

Първият човек, който вижда в “Третия Рим” геополитика и пророчество за Руската империя, претендираща за византийското наследство, е историкът Владимир Иконников (1841-1923гг.) от Киев. Разбираемо, контекстът, в който той преоткрива “Третия Рим” като имперска идеология, са турският гамбит на Александър II, Кримската война, претенциите за проливите и т.н. Когато четем Лавров, концепцията от докторската дисертация на Иконников, защитена в Новоросийския университет през 1869 г., е обект на консенсус “на Изток и на Запад” още от средата на XV век. Това означава, че целият свят още преди 550 години признава, че проливите са наши, а само ние си мислим, че всичко е заради религията.

По-нататък, Лавров стига до XVIII век и прави впечатляващо историческо откритие, пренаписвайки цялата история на Седемгодишната война. Тази история, макар и с много участници, всъщност, е доста проста. Пруският крал Фридрих II надценява силите си и влиза в конфликт с всеки от съседите си. Започва тотална война срещу целия континент, която не може да спечели, защото е притиснат от всички страни от трикратно превъзхождащи го противникови сили. Наистина, за седемте години на войната, Фридрих губи много битки – в Силезия, Бохемия, Саксония, в Източна Прусия. Но има невероятен късмет, защото коалицията съставена от французи, австрийци, шведи, а по-късно, и Елисавета Петровна, показва тотална неспособност да води преговори и да координира действията си. Всеки път, когато Фридрих губи голяма част от войските си и се готви да капитулира, коалиционните войски изведнъж заминават някъде, като все не успяват да го довършат. Но да се върнем на Лавров:

Още в средата на XVIII век, Русия вече играе ключова роля в общоевропейския конфликт – Седемгодишната война. Руските войски влизат триумфално в Берлин – столицата на смятаният за непобедим пруски крал Фридрих II, и само внезапната смърт на императрица Елисавета Петровна и коронясването на Петър III, симпатизант на Фридрих, спасяват Прусия от пълен разгром. Този обрат в историята на Германия и досега се нарича “чудото на Бранденбургския дом”.

Тоест, Седемгодишната война е история за това, как руснаците за първи път “стигат до Берлин”, съкрушавайки “непобедимия” Фридрих. А чудото на Бранденбургския дом – за това, как съюзниците се лишават от плодовете на победата заради смъртта на Елисавета и националното предателство на Петър III.

В действителност, всичко е малко по-различно. Войната не е спечелена не заради предателство, а заради слабото командване и неумението на съюзниците да се договарят. В хода на Седемгодишната война Берлин е превземан неведнъж, но така и не успяват на победят Фридрих. За първи път в града влиза австрийската кавалерия на генерал Хадик през 1757 г. – на втората година от войната. Вторият път, три години по-късно, руския генерал Курт Готлиб Хайнрих фон Тотлебен приближава Берлин, който няма укрепления и стени, а гарнизонът е едва от 1200 души. Тотлебен го обстрелва и го щурмува, но не успява да го превземе и се оттегля. След това, към Тотлебен се присъединяват 18000 австрийци и 15000 руски войници, и германците решават да не воюват с превъзхождащите ги сили на коалицията. Комендантът на Берлин предава столицата без нито един изстрел, а пруската армия се изтегля към Шпандау преди капитулацията. Тотлебен влиза триумфално в града, взима трофеи, налага контрибуции на жителите, взривява оръжейните складове и барутните погреби. По-късно получава известие, че Фридрих II наближава Берлин. Триумфът бързо приключва – съюзниците веднага напускат града със заловените трофеи. Фридрих, разбрал за изтеглянето, дори не приближава Берлин. След този епизод, войната продължава почти три години, и завършва, макар да е смешно, с победа на Фридрих II. До края на 46-годишното си управление постига много успехи, а Прусия удвоява територия си. Но това е друга тема. Само ще разкажа историята на “чудото на Бранденбургския дом.”

Случва се на 12-ти август 1759 г. – 15 месеца преди атаката на Тотлебен срещу Берлин. Фридрих завързва поредната неуспешна битка с австро-руските сили край Кунерсдорф, и е тотално разбит. От 48000 войници под негово командване, остават едва 3000. Пруският крал ясно осъзнава ситуацията и пред неминуемата гибел пише писмо до свой министър:

Вече нямам никакви резерви и, честно казано, вярвам, че всичко е загубено. Няма да понеса гибелта на Отечеството си. Сбогом завинаги. Фридрих.

Минават ден, втори, трети. Неочаквано до краля стига информация, че победителите няма да се възползват от победата, нямат намерение да довършат войската му, дори не поемат към Берлин, а се оттеглят някъде към Котбус без ясна цел. На четвъртия ден Фридрих II пише на брат си Хенрих Пруски:

Известявам ви за чудото на Бранденбургския дом. Врагът вместо да премине Одер и да даде последна битка, пое в посока Мюлрозе и Либерозе.

Вероятно ще попитате: а смъртта на Елисавета и национално предателство на Петър III? Просто погледнете календара. Елисавета умира на 25 декември 1761 г. – повече от две години след описаните събития. Петербургският договор между Фридрих и Петър III е подписан четири месеца след смъртта и. Наистина, договорът е изключително щедър и изгоден за Фридрих. Но това национално предателство ли е? Дали Русия е заинтересована от доунищожаването на Прусия от Франция, Австрия и Швеция? Лавров очевидно мисли така. Така мислят и конспираторите свалили Петър III, обвинявайки го в отказ от военна победа. Интересно е, че Петър е свален 2 месеца след подписването, след седмица умира, а договора остава в сила и не е преразгледан – нито от Екатерина, нито от Фридрих- през следващите десетилетия действа и се спазва, и, изглежда, устройва всички. Но разбирам, че за г-н Лавров бойните победи са по-ценни от всякакви дългосрочни договори. Такава ни е днешната дипломация.

 

Антон Носик

http://dolboeb.livejournal.com/2929755.html