Беше лесно да предвидя , както и направих, на каква реакция ще се натъкна с текста си, в който казвам , че никое човешко жертвоприношение не си струва да бъде направено в името на каквато и да било традиция- например по повод все по-възхваляваното като връх на българщинАта мъжко хоро на Богоявление в Калофер.
Напиша ли нещо подобно, веднага се появяват желаещи да ме заковат на стената на позора с патриотарски опит да ме накарат да се оправдавам. Няма да им доставя това удоволствие, особено, когато ми вненяват несществуващи вини. Но ми стана интересно “съвпадението” на обвиненията, според които не съм харесвал една българска традиция, защото не била турска. И се замислих- защо пък да не си “призная” какво “турско” харесвам. Поне да има за какво да ме кълнат “по документи”.
Освен кафето, което непатриотично наричаме турско, а в Гърция настояват да е гръцко, харесвам баклавата и мусаката ( която в Гърция наричат също гръцка).
В неосъзнатата си младост, когато още нямаше как да знам за страшния турски гюленизъм и за бъдещото ни съжителство с президент, като Ердоган, харесах доста неща в Турция , каквито нямаше тогава в България. Започна се от Одрин и с манджите, които познавах от българския бит, но поднесени евтино в нещо като закусвалня в голямо многообразие и в комбинация с топъл бях хлаб. Беше извънредно вкусно ядене на корем за двама за общо 5 долара. В НРБ нямаше такова чудо- тук властваше триединството “шишчета, кебабчета, кюфтета” ( ако вече не са свършили към момента на поръчката).
В онази Турция през онази 1983 г., след същите онези войни, в които сме се избивали страхотно настървено със съседски хъс ( не по-малко от германци и французи) взаимно през 20 век ( т.е. достатъчно скоро, за да бъде запомнено от съвременниците), нито един турчин нито веднъж не се отнесе иначе към моя милост, пътуващ към Близкия изток, освен като към “комшу”, произнесено с най-голямо бларазположение. Идвах от страна, в която през 2-те години войниклък в т.н. Трета (бойна) армия, призвана да сдържи турска агресия няколко дни до пристигането на съветските братушки , се бях надъхал с лозунгите за турския враг и това комшийско отношение ме шокира ( приятно, признавам си ).
Какво още..А, да. Едно момче ни изми колата по своя воля в хотела. “Платихме” му с шишенце уиски от 50 грама. Беше трогателно благодарен “комшу”.
Всъщност, както съм споменавал, не знаех да шофирам. Моята държава ме бе запокитила без да се интересува как ще се оправям без това задължително условие за оцеляване в Ливан. На волана беше предшественикъ на поста кореспондент на БТА Васил Василев ( днешен мой антипод по разлома Изток-Запад). Караше като бесен. Дали защото му идваше отвътре, или за да ме смае, но обичаше да виси дълго на сантиметри от задната лява гума на някой камион и след това с яростна скорост да го отвее.
Разбира се, спря ни полиция. Бях се нагледал на американско кино за ужасите в затворите на полицейската държава и си представих най-лошото, когато униформените ни приближиха след поредното изпълнение на пътя. Вместо това, когато разбраха, че сме българи, полицаите ни изпроводиха с по-едно дружелюбно (!) “комшу” без дори да ни глобят, камо ли да ни арестуват, както си заслужавахме, май. Признавам си, това ми хареса.
Пътуването до Близкия изток отне няколко дни. Случките от този род се повтаряха без изключение навсякъде. Да кажа ли още за обслужването?
Идвах от страната, в която понякога се промъкваха карикатури от рода на онази в “Стършел”, изобразяваща напълно правдиво две чорлави продавачки пред клиент с изправена коса, които си подхвърлят репликата “ Пено, дай на тоя тиквеник един тутманик”. А в онази Турция ми предлагаха да посоча коя от още мърдащите риби да си избера да ми изпекат на въглища в ресторантчето, след което на допълнителна масичка да ми я обезкостят още димяща пред мен.
Не съм от нашенците, които често прескачат на разходка и пазар в Турция. Бил съм само веднъж за по-малко от седмица в турски курорт. Мнозина биха могли да напишат по темата повече от мен. Но няма да забравя как за първи път на един плаж се усъмних, че нещо нередно се надига в отношението към мен. Продавачът на праскови определено ме дебнеше. Оказа се, че е чакал да си изям прасковата, за да дотича и да вземе костилката. Не че ми хареса, но ми стана едно неудобно ( от собствените негативни клишета и представи).
За да избягам от битовизмите, ще прескоча в наше време с друг ракурс. В демократична България попаднах ( като директор на БТА) на вечеря с турски генерали. Тук вече не говоря за харесване, а за нещо като тъжна завист ( признавам си и това). В сравнение с нашите генерали на същата софра, гостите изглеждаха като бащите-основатели на американската конституция. Говореха свободно по няколко езика. Бяха завършили поне по два университета и академии на Запад и това ужасно им личеше дори във външността и обноските. Точно срещу мен седеше началникът на генералния щаб на българската армия с явно смачкано самочувствие, морав и потен, когато му се налагаше да общува чрез преводач.
Спирам дотук. Май ми се изчерпаха примерите. Оставям на читателите да си попълнят празнотите в тази картинка- ако желаят. А на празните кратуни, които виждат “турколюбие” в отношението към баклавата, нямам какво да кажа. Просто избягвам да си общувам с празните кратуни.
Впрочем, ето за финал едно автентично свидетелство на българин за традицията в Калофер, което дължим на читателя на блога Петър Бракалов:
“Роден съм в Калофер. Аз съм на 92 години и никога подобна измислена преди десетина години “традиция”не е съществувала в Алтън Калофер. Богоявление беше хубав очакван религиозен празник. Калоферци се събираха на моста при църквата Свети Архангел предвождани от свещениците на трите енории в града. Пристигаше и символичната четата на Христо Ботев( като Ботев беше бай Коно Крачанов убит на 9.9.1944 г. от партизани).След тържествена молитва най-възрастния свещеник отец Балиев хвърляше кръста в предварително подготвения вир. Десетина калоферски младежи се хвърляха в студените води на Тунджа, предварително затоплени, но не пияни, в пивницата на бай Недю Кърпачев. След това, уловилият кръста, посещаваше всяка къща, за да честити празника и героят получаваше подарък кравай и дребни парички. Ние децата чакахме кръстниците си, за да получим украсеният кравай с някое петле от “небет шекер” и да ни умият лицата. Това беше истинският християнски празник Богоявление”.
За турците си е точно така, това отношение към хората си е във възпитанието им. Строител съм и вече 26 години работя предимно с турски и цигански бригади. Скромни и много трудолюбиви хора и на всичкото отгоре и признателни.
Най-големите ми приятели в казармата бяха помачета от Родопите и си умирах от смях и ужас когато ЗКПЧ-то ни ковеше че ние командирите на САУ трябва да ги застреляме при евентуална турска инвазия. Страхотни момчета,работливи, човечни,приятели до гроб (ако им станеш враг – също). Такива са и всички контрагенти от Турция с които съм работил досега.
Руската традиция например е да насъскаш Сърбия след Съединението и да обезглави цялото висше военно Българско командване ,а Турция да не те нападне през обезлюдената южна граница докато трае Сръбско-Българската война.
Руска традиция е да откъсваш цяла Добруджа от България, да бомбардираш Варна, Балчик и Тутракан.
Руска традиция е да окупираш България през 1944 а, да я разориш с издръжката на Красная Армия, да открадеш заводите и архивите като военна плячка.
Руска традиция е да изискаш златния резерв на България (32 ТОНА злато) през 50-те.
Руска традиция е ЛУКОЙЛ или Ковачки да не плаща и 1 лев данъци, но да плащаш на тролчета за алабализми + “ма те Американските Централи ни грабят” “а турците ша на превземат”………
Руска традиция е да спонсорираш тролове да ти казват “Не обръщай внимание на Русия”, прокурори да обвиняват министри “В нарушаване на интересите на РУСКА фирма”……..
Да не забравяме че ДЖИХАД в превод на руски е “СВЕЩЕННАЯ ВОЙНА” – химна на СССР 2.0 (и да не се бъркат турци с араби или перси)
P.S.
На последно (но не по значение) място – Кои бяха държавите които в рамките на часове предложиха помощ за инцидента в Хитрино?
Къде бяха “братските” “православни” Русия и Сърбия?
Да ви прави впечатление, че пред чужденците се хвалим с построеното през турско робство- Арбанаси, Жеравна, Копривщица… собственост на роби с имоти, които си плащат данъците / Да сте чували в световната история някъде за роби, които плащат данъци?-българските ще да са били нещо супер специално/. В същото време в необятната свободна Русия спят в землянки, което НИКОГА не е било в българския бит и култура.
А после братята двойни освободители , след 09.09, не само избиват елита на нацията, но я отарашват като варвари. Напр. произвеждали сме САМОЛЕТИ / само за !!! Италия!!! Около 1800бр./ Братята славяни и източно православни, демонтират завода в Ловеч и тук продължаваме да произвеждаме само…ВЕЛОСИПЕД Балкан.
Изобщо, като си помисля, че целият ми съзнателен живот е минал под мъдрото ръководство на хитреца от Правец, написал повече книги, отколкото е прочел, сега пък под мъдреца- Бай Ганю Банкянски и другите му червени аркадаши , ми става много, ама много мъчно за мене!
Стопанинът на БЛОГА НИ както и друг път съм имал удоволствиео да споделя е ненадмит сладкодумен разказвач който с лични спомени ненатрапчиво ни прави и нас носители на непреходни житейски ценности разбиващи на пух и прах митовете и легендите на антибългарската пропаганда.
ШАПО!
п.с. Досега, в контактите си с турци как пък нямам един отрицателен миг. Дори и най-бесните каракачански кучета едва ли биха успели да ми го “обяснят”.
Имахме семейна приятелка учителка до 90г. в турски села. Тя ни разказваше за уважението към нея и изключителното трудолюбие на тези хора. 15 дни в месеца са работили в строителството на различни места в страната, а другите 15 в къщи на полето. Истинска трагедия е настъпила по време на “възродителния” процес. Зарязали големите си къщи почти завършени и заминали за Турция и селата опустели.
Моята майка правеше около десетина видове страхотни баници и готвеше прекрасни гозби. Всичко това знаеше от баба ми, която е живяла известно време сред турци. Сега съжалявам много, че не си записах как се приготвят и всичко това знание си отиде с нея.
Благодаря, г-н Инджев ! Дано поне една празна кратуна се”отвори”за пълнене ! Ако има с какво да чете…За да се ЗНАЕ и за да се ПОМНИ !
Също нямам против традициите но ми се струва че тук повече става въпрос за бабаитлък, което е вид комплексарство. Видях наскоро пост от приятел на фейсбук: ” нация чийто мъже танцуват в лед и чийто жени танцуват в огън няма да изчезне” (или нещо подобно). Честно казано звучи ми като извадено от тинейджърски лексикон ( за тези които си спомнят онези смешни дневници на мода в 70те.)
Веднъж попаднах в Кьолн посред нощ, така ме стовари рейса. Накъде? По едно време се зададе такси. С триста зора с моя нескопосан немски му поръчах курс до едно съседно градче, където трябваше да отида. Той се почеса, затруднен: “Комшу, много е далече, имаш ли телефона?” Казах му, той си извади джиесема и съобщи на дъщеря ми къде съм, те дойдоха с колата си и ме взеха. Турчин!
Мустафа Кемал е знаел как!
Всяка една дума от статията по отношение на преживяното в турската ни съседка мога да потвърдя от престоя си в Турция..в продължение на 4 години към края на 90тте.
Именно комшу ме наричаха на пук на нашето озлобление и отмъстителност към наследниците на бившите ни поробители, винаги /с много малки изключения/ са ме приемали в местната махала в квартала добронамерено и са се държали дружелюбно и услужливо, нещо, което като се върнахме семейството в нашата столица беше изразено в пъления си нашенски антипод. Следваха същите обиди от сорта на “турчин“ и каквото спомена стопанина на блога ни тук на местна почва. Аз съм българин, с чисто български корени и единствено в рамките на тези 4 години съм бил там. Спомням си как питах майка ми защо всички по-стари хора с намръщено лице приемаха факта, когато за пръв път чуят, че след лятната ваканция отново ще се върна в “ужасната и кръвожадна” съседка. Предположенията на месно ниво бяха колко ужасно се държат с нас българите там…явно всеки съди сам по себе си.
Случки доказващи правотата на горния текст – безброй, но за тези сега се сещам
– случвало се е да остана без пари в центъра /от центъра на Цариград до местния квартал може да се пътува с градски транспорт час, два а защо не и три/, винаги във всеки ресторант или дюнерджийница съм получавал безплатно вода в топлите дни /бутилирана, не от чешмата/, както и телефон от който да звънна у дома примерно
– за това че съм българин съм получавал множество подаръци от местните бакалии и ресторанти /както някакви дъвки до нещо, което в наши дни би струвало лев, два/.
Може би не трябва да се обобщава за цяла Турция, предвид, че в някой беден град в Анадола може да е различно..В Турция обаче в знак на уважение и благодарност униформено лице /дали военно или полицейско/ е почерпвано с вода и чай от по-старите хора, без то дори да се е се доближило или заговорило някого. Бях като малък станах свидетел на вече за столичните ни улици “нормална” случка, в която агресивен млад човек със скъпа кола /Форд Мустанг, отъждествяващ се с умело пребоядисано бивше немско такси S-класа при нас/ буйстваше на улицата, спря колата си насред кръстовището, излезе и се насочи към един шофьор явно от бедното съсловие със стара колица. Буйния счупи единия фар на колата-съперник в препирнята и доста викаше. До тук с общите черти. Дойде след 5 мин патрулка, прибра богаташа, и колата му остана както я беше оставил “тарикатската” по средата на улицата с отворена шофьорска врата и никой от страх към органите на реда не посмя да я докосне, ограби, премести и тн. Стоя до към вечерта, а всички, колкото и да пречеше я заобикаляха.
Та в този ред на мисли, за наше изключително огромно съжаление, както и на възпитателите ни в родното училище, не се разхождат заптиета по улиците на Истанбул, не ни замерят с камъни и няма следа от добре познатата ни нечовешката агресия и омраза помежду им, така и към нас. Да не говорим пък за любовта им към собствените си и чуждите деца, за вековната вече самоиздържаща се фондация изпращаща турските деца за следване в щатите или западна Европа /сами се сещате кой я издържа…след като завърши образованието си и си намери добра работа/. В местния лицей, бях свидетел на това как родителите на богаташчетата /имаше такива с Ферарита и хеликоптери от моя клас/ настояваха учителите да са по-строги с тях, но никога обратното /за сравнение случаите с пистолети на разгневени родители в класната учителска стая, заради един такъв моя бивша съученичка и отличничка по своя инициатива вече не е учителка в една от най-известните столични гимназии/
Желая да отбележа обаче, че никак не съм туркофил, нито пък смятам съседката ни за по-европейска държава. Но за съжаление по отношение на чисто човешкия фактор, нещата се утвърждават вече при нас…в негативна посока.
“Богоявление в Калофер – много празник и малко тъга”
ИВАЙЛО НАЙДЕНОВ
https://dveri.bg/kquxd