Спомен за забравените 4000 български граждани, отвлечени “безследно” в СССР

Колегата Николай Цеков от Дойче веле е засегнал една от най-недосегаемите теми (и) в днешна България- тази за отвлечените 4000 хиляди български граждани от специалните части на Сталин СМЕРШ след като Червената армия окупира България. Дипломатът, когото , авторът на статията цитира, споменавайки неговото свидетелство от моята книга “Течна дружба 2”, заслужава поименно да бъде припомнен заради смелостта да се съгласи да го посоча поименно като източник на информацаята по тази забранена в България тема. Това е Василий Такев, бивш посланик на България в Руската федерация.

Останалото публикувам без коментар и намеса.

http://www.faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/karvavata-dirya-na-smersh-v-balgariya

 

БЪЛГАРСКИЯТ КАТИН

Николай Цеков, Дойче веле

Веднага след 9 септември 1944 г. в България се настанява една от най-зловещите служби на съветската репресивна машина – СМЕРШ. Много от кървавите й деяния в България обаче продължават да тънат в забрава.

Болшевишката революция от 1917 и последвалата гражданска война в Русия карат над 30 000 руснаци да напуснат родината си и да потърсят убежище в България. Правителството на Александър Стамболийски се съгласява да приеме белогвардейците на барон Врангел, както и хиляди представители на дворянството и интелигенцията. Подписаната спогодба предвижда установилите се трайно в България противници на болшевишкия режим да приемат българско гражданство.

През 30-те години на миналия век над 22 000 представители на „бялата емиграция“ успешно се интегрират в българското общество и допринасят за развитието на културата, науката и стопанството на Третото българско царство. Макар и с българско гражданство, мнозина от прогонените продължават да се надяват, че един ден ще могат да се върнат в родината си. „Бялата емиграция” създава свои културни организации и поддържа активни връзки с руската диаспора в Европа.

Смърт за шпионите

Преломът във Втората световна война създава увереност в Кремъл, че настъпващата Червена армия ще успее да установи съветска власт в Централна и Югоизточна Европа. Съветският шпионаж и обслужващите го компартии в региона започват трескаво да съставят списъци на онези, които първи трябва да бъдат заловени и унищожени след съветското „освобождение“. През 1943 г. по идея на Сталин е създадена печално известната съветска служба за сигурност и контраразузнаване СМЕРШ (съкращение от „Смърт на шпионите”) . Първоначално тя се занимава с разследвания и екзекуции на съветски войници, офицери и генерали, обвинени в предателство.

По сведения на американския изследовател Вадим Бирщайн, половината от 417-те хиляди души, проучвани от СМЕРШ, са разстреляни. Над 600 хиляди пленени от германците съветски войници по-късно са издирени и изпратени в Гулаг. „В Източна Европа СМЕРШ прочистваше завладените от Червената армия територии от всякаква заплаха за тяхната съветизация“, допълва Бирщайн. България се оказва една от удачните илюстрации на това твърдение. На фона на масовите убийства след деветосептемврийския преврат, тайнствените изчезвания на много белоемигранти остават сякаш незабелязани.

По предварително изпратени от Москва списъци и с унизителното съдействие на марионетното правителство в София се издирват и събират „за разпит“ в СССР стотици белоемигранти и други „шпиони“, обвинени за врагове. Те никога повече не се завръщат в България. По данни на експертите, в крайна сметка жертви на кървавото отмъщение на болшевишкия режим стават над 3000 български граждани, родени в Руската империя.

Българският Катин

Това е българският Катин, в който, за разлика от полския, роднините на жертвите на Съветската империя никога не намират и следа за трагичния край и гроба на своите любими хора. И докато в трагедията на полските офицери са замесени единствено Сталин и неговите убийци, то за съдбата на погребаните в незнайните гробове на българския Катин вина носят и мнозина български слуги на Москва“, резюмира случилото журналистът Иво Инджев.

В книгата си „Течна дружба-2“ Инджев напомня за опита на българската дипломация в края на 90-те години на миналия век да повдигне пред президента Елцин въпроса за съдбата на „безследно изчезналите” български граждани. Според високопоставен български дипломат, повод за инициативата е било запитване до руската просветна и изследователска организация „Мемориал“, която наскоро попадна под ударите на администрацията на Путин. Нейните активисти са открили данни за смъртта на повече от 400 български жертви на СМЕРШ и НКВД.

Досега Москва е предала официално на българската страна информация само за два случая. Първият е за българския пълномощен министър Георги Андрейчин, който е бил отвлечен от България със съветски военен самолет. По време на прием в София той е чут от съветските служби да говори лоши неща за СССР, заради което империята го наказва с разстрел. Вторият случай е за съдбата на българска лекарка, изпратена на специализация в Москва. Причината да бъде разстреляна като шпионка е нейната любовна афера с военен аташе на латиноамериканска страна.

След 1946 г. агентите на СМЕРШ в България преминават на работа към „съветническите служби“ на НКВД в страната. По данни на „Мемориал“ и други източници, отвличанията и унищожаването на български граждани по нареждане от Москва продължават до 1959 г. Изследователят Антон Тодоров свидетелства за пристигането на цял параход с хора на съветските специални служби, които поемат контрола върху страната по време на поръчания от Кремъл процес срещу Трайчо Костов през 1949 г.

Ограбването на България

България е била не само окупирана от войските и службите на Съветската империя, но е била и систематично плячкосвана. Антон Тодоров припомня, че през първите години на съветската окупация България е била задължена да харчи за издръжка на настанилата се в нея многохилядна армия на Москва до 55% от държавния бюджет.

Най-добрите и печеливши 159 български предприятия, в които участие са имали и германски фирми, са конфискувани от Съветския съюз като полагащ му се „военен трофей“. Освен печалбите им НРБ е била принудена до 1958 г. ежегодно да изплаща на СССР многомилионни контрибуции в швейцарски франкове. Бедната балканска държава прави и еднократни дарения на своя окупатор – хиляди тонове оловен и цинков концентрат, огромни количества тютюн и пет тона розово масло, формално „продадени” на цени, три пъти по-ниски от международните.

По време на посещението си в София през 1959 г. Никита Хрушчов обявява, че СССР подарява на България вече откупените с потта на българския народ свои дялове в големи предприятия като „Булгартабак“, „Табсо“ и „Горубсо“. Едва ли е случайно, че този „подарък“ съвпада с първия фалит на НРБ. Дълговете по него са опростени от „освободителите“ с цената на 26-те тона българско злато, изпратено през същата 1959 г. за “надеждно съхранение” в Държавната банка на СССР. Впечатляващо свидетелство за началото на този грабеж може да се открие в мемоарите на известния белоруския писател Васил Биков, който е бил участник в окупацията на България. Ето какво пише той за своите тогавашни командири: “Началникът на военно-политическия отдел успя да изпрати от България до Одеса, където беше семейството му, три натоварени с трофеи самолета. Не изостанаха назад и другите – тези с големите звезди върху пагоните. Сред тях беше и новият началник на контраразузнаването на СМЕРШ“.