Хибридният колос от Банкя

Гледам Танталовите мъки на наш Бойко да състави правителство и покрай обичайните спекулации за имената на министрите му в очертаващия се кабинет на единството между гражданите за европейско развитие в комбина с гражданите за борба с европейското иго, забелязвам следния дефицит: няма кадри. Хем им се властва, хем нещо не се намират някакви великани на управленското изкуство. Но пък поне със сигурност в правителството този път няма да има критици на Путин: най – добрата новина за петата колона, за кефа на която Борисов предизвика предсрочните избори, за да извърши препоръчаната от Решетников “чистка” на остатъчните елементи от прозападния елит във властта.

Дефицитът на упраленци не е свързан с демогрфската криза и с износа на българи в чужбина. Той е въпрос на доверие в селекционера, на отношението към него. Колкото и да се пъчи с успехите (си)в десетилетието на българското членство в ЕС – предопределени от това членство, откъдето идват позитивите, негативите са си негови. И това се разбира от хората с по-нисък праг на търпимост към лъжата.

За да парирам , обаче, упреците, че констатацията на този нагатив е позитив за носталгиците по НРБ и че наливам вод(к)а в тази мелница, ще припомня някои щрихи от все по-далечното ни минало, които иначе избледняват в спомените на мнозина до степен, че др. Нинова  не просто спекулира с мъглата в хорските глави, но и направо започна да кълне демокрацията като такава.

Да, днес Борисов търси кадри ( не точно като Диоген с фенера и не точно от аскетичното си обиталище в бъчвата). А как беше в НРБ, когато кадрите бяха в изобилие и бяха развъждани като попови лъжички с цел един ден да крякат гласовито в блатото на епохата, наричана на нейния финал “застой”?

В НРБ имаше постоянен дефицит на стоки, услуги, забавления. Отчяните консуматори стояха на опашки или висяха пред местата за забавление ( като кината и театрите) , подвиквайки “търси се” с надежда някой да им продаде желаната стока, услуга или част-два пребиваване извън сивотата на всекидневието в света на илюзиите, мърдащи на екрана или на сцената, където се къпеха в монополната си слава любимците, познати на всчки от монополната телевизия.

Днес стоките, услугите, забавленията и всичко, което може да се купи с пари, ни заливат отвсякъде. Корективите на кумунизма, каквито бяха магазините с валута от веригата Кореком, с техния асортимент от няколко вида западни лакомства, техника и парцалки, днес биха предизвикали презрението и на най-бедните, които в наши дни могат да си намерят на втора ръка почти безплатни дрехи ( моя милост намира уникати в този неизчерпаем извор на световното шивашко изкуство, мигрирало в гостоприемната ни поне в това отношение държава).

Какъв е проблемът, тогава?

Твърдението, че в НРБ хората “само” нямало стоки, но хората пък имали пари, е сред най-абсурните лъжи на носталгичната пропаганда, която се опитва да компенсира тази очевидност с таблици за консумацията на глава от населенеието на стоки от първа необходимост. Обаче стоките от “втора необходимост” ( като жилища, коли, битова техника, облекла за повишаване на сомочувствието и статута в стадото на едноообразието) бяха толкова неистово желани, че милиони българи спестяваха с години- с десетилетия дори, от храна и прочее “първа нобходимост”, за да се докапат до бленувания лукс.

Един “млад специалист” с висше образование започваше работа с начална заплата от 64 лева. Колкото и символични да изглеждат днес цените на хляба в НРБ ( за който се редяхме на опашки, особено преди празници, за да се запасим с насъщния за предстоящото мъртвило на затворените магазини), без някаква помощ от роднини и или без някоя кражбичка по “втория начин”, не можеше да се преживее. Онези, с “достъп до чекмедже” ( същите, които Сталин препоръчвал да се разстрелват превантивно, защото нямало начин да не се “облажват”), си имаха направо “първи начин”.

 

На носталгиците сметката им излиза в полза на нямането на стоки и имането на пари- един икономически абсурд поради факта, че парите, с които можеш да си купиш едно нищо, не стават и за тоалетна хартия ( каквато също нямаше и се крадеше масово от учрежденията и хотелите, когато случайно бяха заредени с такава).

Впрочем, масовото крадене на подобни дреболии е една тема, която е полезно да си пропомняме, за да не се лъжем непрекъснато, че днешните мошеници били дошли на празното място на някаква утопична честна България. Та нима не си сваляхме чистачките от автомобилите дори и през деня ( защото и камери оше нямаше да заснемат съседа, който ще ги открадне”)? Или не си монтирахме касетофоните на релси в колите, за да ги вадим всеки път, когато се налага да спрем да ги охраняваме с присъствието си ( а и за да не ни разбият колата, както и на автора му се е случвало)?

За краденето на тоалетната хартия вече казах, но ще повторя заради тази особено унизителната подробност от миризливия пейзаж от миналото, когато масовото крадене беше норма, а не изключение. Днес обаче това минало ни го рисуват като някаква идилична картинка, включително чрез сниманите по онова време филми, в които нито веднъж няма да видите широтата и дълбочината на онова масово крадене.

Когато споря с някого, че в това отношение практически цялата филмова продукция, преминала през ситото на цензурата и автоцензурата ( най-вече) е инструмент на днешната пропаганда и манипулира съзнанието на хората , имам предвид точно това: какъвто и да беше сюжетът на онези филми, дори да имаше в него привидно критични нотки, той никога не отразяваше реалността.  “Земестваха” ни я с италианските черно-бели филми от течението на т.н. неореализъм, които акцентираха върху бедния бит на южняците – едни такива онеправдани сред боклуците на тогавашен Неапол хорица, оптимистично нахилени, обаче, защото явно вярват, че щастието и тях един ден ще ги споходи, за да заживеят чистичко и под строй ( социалистически).

Отговорът на въпроса защо на онова минало от 10 години насам алтернативата е безалтернативният Борисов изглежда прост, защото се съдържа в култувата му реплика, в която се признава за прост и че с това се харесва на простите ( а “простите”, т.е. плебсът, е винаги мнозинство, както знаем още от V в. пр. н.е., когато мъдрецът Солон измислил гласуването с цел да спаси аристократите от постоянните бунтове на плебеите, привличайки ги в управлението).

Не всичко е толкова просто, обаче, колкото изглежда. Важи и за нашия случай. Защото Борисов по-скоро е хибрид. Съчетава в себе си образа на Живков, като се прави и на Меркел, нещо като Живмер. ( не е лесно, но явно му се получава хибридния образ в очите на следовниците му). Хибрид е и за външна употреба. Това също му се отдава. Обичат го в ЕНП, защото им носи гласове в партията им в Брюксел. Харесват го и в Русия, където откровено вече признават, че той им е по-мил от откровените русофили. Съответно  им се отплаща, като не си мърда пръста срещу тяхната хибридна война срещу България- европейската страна, която се определя все по-често без заобикалки в анализи на западни медии и в изявления на политици, като най-уязвимата държава в ЕС, подложена на руската хибридната агресия срещу европейското единство.

Тази разкраченост не е по силите на всеки. Нашият Борисов го може. Стъпил е с единия крак на източния бряг, а с другия- на западния. Като колосът от Родос, едно от седемете чудеса на древността.

Колосът от Родос, изобразващ бога на слънцето Хелиос, не е векувал. Срутил се е в морето при земетресение само 60 години, след като гражданите на Родос го построили  през 282 г. пр.н.е. в чест на избавлението си от европейско ( гръцко) робство, отблъсквайки нападеието на гърците. “Живял” е в рамките на един човешки живот.

 

 

 

 

Ако мерим времето с дължината на човешкия живот, изглежда ще имаме щастието да се наслаждаваме посмъртно на разкрачения над главите ни колос Борисов. Да ни е жив и здрав, че без него я Нинова, я някакви либералчета могат да ни яхнат. А това си е страшно в сравнение със статуквато, с което примирено сме си свикнали точно като при социализма от етапа на неговия “застой”.