Меркелета у нас не познаха за края на Меркел

Доста мекерета на Путин у нас от (повече от) две години насам впророкуваха, че Меркел ще бъде пометена всеки момент от нейните сънародници ( чрез избори, ако не и с революция). Тя обаче пак спечели изборите в Германия. С намален резултат, но ги спечели за четвърти пореден път.

Да оставим Меркел и мекеретата ( меркелета, ако щете), които тук се надпреварваха да обещават края на “баба Маркел” от крайно бесни проунгарски (!) позиции, като гербаджията Георги Марков ( “оставка, оставка – шут за лъжепророците, шутове на властта”!), любим на българските телевизии ласкател на премиера Борисов. Или пък да не закачаме с неудобни въпроси промосковския му събрат по прогнозиране на края на Меркел и ляв милионер Андрей Рачев – социолог , вписващ се в соцлогиката, неразличима от гербаджилъка у нас.

Двамцата са тандем. Той олицетворява “крилатата фраза” на техния популистки събрат Жорж Ганчев за “червено-синята мъгла”.  И не само: доказват чрез личния си пример факта , че у нас лявото и дясното си граничат и си ходят на гости ( като Хитлер и Сталин в Полша през септември 1939 г.), стига да бъдат призовани да дефилират заедно по националистически и социалистически признак.

Друго предлагам за размисъл: защо точно в бившата ГДР набра сила крайнодясната Алтернатива за Германия ( AfD, в превод- АзГ),  която се оказа първата крайнодясна партия от половин век насам , нахлула днес в германския парламент с цели 13,5 на сто от гласовете на избирателите? Двойно повече са гласувалите за новата партия в “новите региони” на федералната република, отклокто в старата й част. А националистите се оказват втора политическа сила в бившата ГДР.

Та нали тъкмо Източна Германия беше “витрината на социализма” , т.е. на интернационалното левичарство, в която СССР инвестираше мило и драго в отчаяния си опит да покаже, че социализмът може да бъде алтернатива  на капитализма ( поради което един виц казваше, че гермаци тичали голи от източната страна на Берлинската стена, за да видят на Запад, че и на Изток има месо)?

Очевидното от миналото стана очевадно днес. Десетилетните експерименти с левичарството в съветската германска зона наториха почвата за крайдосени реакции в наше време. (Пре)възпитаваните от Червената армия в съветски дух германци схванаха добре тоталитарния урок и покафеняха. Западняците сочеха дори визиуални прилики между източногерманския милитаризъм с униформите, стойките и маршировките на предшествениците им от вермахта. И днес виждат материализирани в политиката тези прилики.

Ако НРБ беше просто сломена, послушна и и успешно съветизирана държава с прегазена от еничарите на съветската власт опозиция бивша българска държава, то ГДР беше ентусиазирано копие на своя ментор СССР, амбицирано да докаже, че може да надмине своя образец по червен идеологически консерватизъм в омразата срещу Запада. Не случайно Хонекер беше последният пуританин, запънал се на амбразурата на ортодоксалния комунизъм в съветския лагер, който отказваше да  възприеме перестойката на Горбачов. Беше се запънал срещу промяната повече и от Живков, който се опитваше също да се съпротивява срещу вятъра на промяната, но го удряше на селскостопански номера и хумор от рода на призива “да се снишим, докато бурята попремине”. Страстната целувка на Хонекер с Брежнев явно е дала плодове и в Германия.

На днешна Германия, която има мощен западен гръб, й се налага да изпита рецидива на вятъра на промяната с обратен знак на онзи, който доведе до нейното обединение. Това няма да й прекърши гръбнака на водеща сила в Европа ( и в света в много отношения), но поне може да доведе до подновяване на недовършения разговор за наследството на нацизма и на реципрочния му комунизъм, представян като спасителел от националсоцилизма.

Алтернатива за Германия не е същото явление, като възходът на Хитлер чрез избори през 1933 година, но легитимирането на крайнодясното, което толкова много се харесва на левичарите ( у нас ), е повод да се замислим що за сателит на Германия сме и ние ( отново). “Борците срещу мигрантите” в България не само изпревариха германските се батковци и каки с политическия си пробив, но и вече са в управлението на България ( което щастие едва ли ще споходи АзГ).

“Възкръсването” на крайнодесните върху руините на германското левичарство ни връща и към аналогията с българските мутри, които бяха мобилизирани да заменят милицията в зората на българската пазарна икономика в началото на 90-те години. Защото не си ги внесохме от Запад, нали. Тук са си били, тук са били възпитавани и обучавани, за да ги превърнат в новия “боен отряд” на перестроилата се бивша управляваща класа.

Това, по което се различаваме ( освен по мащаба) при сравнението с Германия, е обстоятелството , че нямаме българска западна алтернатива на метастазите от миналото, които са общи за ГДР и България по линия на колониалната ни зависимост. Налага се да я търсим вътре в нас , но не по регионален, а по рационален признак – рационалните българи потърсиха западната алтернатива, избирайки западните държави за обучение, работа и туризъм. Ако е вярна информацията, според която има тенденция все повече българи се завръщат, имаме надеждата да се справим сами в близко бъдеще с наследството на съветския колониализъм, окопало се тук след десетилетно системно изнасилване на България.