Спомняте ли си сензационното ( дори и като за него) твърдение на премиера Борисов, че на практика е подарил победата на Румен Радев на президентските избори понеже щяло да му стане много да побеждава и на тези избори, а за демокрацията нямало да е добре толкова много власт да се концентрира в едни ръце? Това скандално изявление, както и всяко друго, му се размина практически без сериозни реакции сред засегнатите – нито Радев се обиди, нито Цецка Цачева се оттегли от политиката и управлението заради поредното унижение, на което я подложи началникът й в ролята на безгласна буква от пъзела му.
Припомням този епизод, характерен за стила на Борисов да приписва дори и чуждите победи на себе си, в контекста на Гергьовденския празник. Той е единственият, на който по конституция водеща роля има президентът в ролята на главнокомандващ. Съответно Румен Радев прие парада в центъра на София, но в отсъствието на Борисов.
Къде отиде той? Отиде при монасите в Атон. “Натовският генерал” Радев се оказа Бойкотиран от “атонския” генерал. Натовският демонстрира присъствие сред остатъците от съветски оръжия, а атонският Борисов смирено дефилира в манастира.
Тази символика няма как да е случайна. Очевидно е , че Борисов трайно се е вживял в ролята на миротворец, който вече открито се противопоставя на призивите на командването на НАТО отделните държави да увеличат до 2 процента от БВП разходите си за отбрана. На 5 май премиерът заяви, че е против такова увеличение ( не само за България, а изобщо, защото това означавало трилиони за военни разходи в рамките на НАТО) и че не бивало да се пазаруват оръжия “на килограм”.
Как да му възрази човек без да се окаже милитарист? И без да му наврат в очите обстоятелството, че сме най-бедната държава в ЕС и трябва да се мисли преди всичко за бедните, когато се планират средствата от бюджета?
Коментатори с различна политическа окраска доста единодушно сочат, че Борисов е притеснен от конкуренцията на Румен Радев и вероятно в този контекст трябва да търсим сервираното за местна консумация Борисово извънредно миролюбие. “Политическото животно” в него е надушило ширещия се български пацифизъм, за който можем да съдим по онова сравнително международно изследване, според което българите са между най-малко готовите да защитават с оръжие в ръка свободата на своята държава.
Ако Борисов се страхува от нещо повече, отколкото от конкуренцията на фигурата на президента, това е параноята му да не изпада в малцинство по отношение на народните тежнения. Видяхме как панически се оттегли при мнозинството по въпроса за Истанбулската конвенция, разбирайки, че се оказва в изолация пред “общественото мнение”. Направо прекопира известния анекдот на Гручо Маркс от един негов скеч, в който американският комик се майтапи : “ Аз си имам принципи, но ако не ви харесват, имам и други”.
Да, отдавна знаем, че за каквото и да говорим, става дума за пари. Това се отнася с особена сила за политиката. Нямаме основания да се съмняваме, че не само опасенията на Борисов да не изпадне след малцинството в рамките на умиротвореното до почти пълна апатия българско общество игрят роля в толкова изпъкващата напоследък в изказванията му роля на миротворец, който до не много отдава се самоопределяше гордо като “биткаджия”.
Както и друг път съм отбелязвал, а и както мнозина знаят по-добре от мен, стига да са по-близо до кухнята на това миротворчество, има една “малка подробност”, на която Борисов няколко пъти набляга. Освен, че е против да се пазаруват оръжия “на килограм” ( от чужбина, където продавачите от западния магазин са доста притиснати от върховенството на закона в техните държави по отношение на комисионните “под тезгяха”), нашият премиер обещава поръчки за български производители. На сърце му е по тази причина един род войски: сухопътните. България не произвежда самолети и кораби, но разни самоходни бойни машини е произвеждала и произвежда.
Да си представим, че средствата, предвидени за превъоръжаване , се насочат приоритетно към този сектор. Кой ли би могъл да спечели от това в контролираната от него държава на всички нива? Става дума за “сухото”, когато говорим за сухопътните държавни поръчки.
Колкото до приземения в президентското кресло бивш шеф на военната авиация, нека да си приема публичния парад. Най-важното все пак се случва не пред парадния вход на държавата. НАТО и Атон са само две фасади, зад които се правят съвсем други сметки.
СЪВЪРШЕНО!
Блестящ психологически портрет на баце, на терзанията му, и това в онова, и душата в рая. Да се Ареса на сите по света и у нас и далаверата да върви на мах.
Колкото до пРЕЗИДЕНТ Фърчилков, смятам и мисля че, предположенията ми са обосновани, той работи за интересите на кремъл воден от “чиста” русофилщина. Засега!
Е, обещано му е, че станем ли Задунайская губерния, той ще да е Началника. Ей, го на и най-големият “конфликт на интереси” с триждият ни премиерин. Битка на намазани пехливани.
ДГД и за двамата от една долна, мръсна гад!
ЗАЩО РУСНАЦИТЕ МРАЗЯТ БЪЛГАРИТЕ
(грозна истина в три части)
Като човек, който професионално следи руския печат, отдавна съм обръгнал на всевъзможни подмятания, хули и клевети по отношение на България и българите. Според мен приказката за някогашната любов на руснаците към българите е съчинена от предшествениците на днешните платени руски тролове.
Ала когато през март 2016-а видях в интернет изданието на единствената опозиционна руска радиостанция „Ехото на Москва“ едно есе, написано от уж обективния и интелигентен журналист Дмитрий Биков, не се стърпях. Биков беше дал своята лепта в общия хор от ругатни и жалвания, загдето руският президент не бил поканен да присъства на празнуването на годишнината от сключването на Сан-Стефанския предварителен мирен договор.
По това време имахме адекватен президент и за такива идиотски покани и дума не можеше да става.
Написах отговор в същия обем и го изпратих до автора, главния редактор на радиостанцията и на главния редактор на изданието, пуснало за пръв път тази клевета срещу България и българите.
Като се позовах на правото си на отговор – принцип, който е свещен за всички демократични медии, – поисках отговорът ми да бъде публикуван. Както и очаквах, никой от тях не благоволи нито да ми отговори, нито да махне пасквила от своето издание или авторски блог.
Този факт разкрива колко дълбока пропаст ни дели от руснаците. Или, по-скоро, пропасти – защото те не са една или две: културна, нравствена, генетична, езикова и какви ли още не. За тях обаче ще напиша друг път, а сега се запознайте с превода на една оригинална свинщина по руски.
ЕДНА СВИНЩИНА КАТО ПОВОД И ДА РУГАЕМ, И ДА СЕ ЗАМИСЛИМ
Дмитрий Биков,
писател и журналист
Не поканиха Русия на празнуването на поредната годишнина от Сан-Стефанския договор, в резултат от който България е получила независимост. Това, че Русия е спасила България от турското иго, в самата България се признава от всички. Че в Руско-турската война тя е решавала и свои собствени задачи, е отделен разговор.
Тези задачи в основни линии се отнасяха до реванша за Кримската война и отдавнашното противопоставяне с Англия, която така наречените геополитици смятат за наш най-зъл враг.
В осмата част на Ана Каренина“ Лев Толстой доста скептично е описал изблика на патриотизъм в обществото и всеобщия възторг по повод братята християни, за които до вчера никой не се интересуваше. Но ентусиазъм е имало, и независимост е имало, и братята християни сме спасили, и турците сме ги посъкратили, и за зверствата на башибозуците сме отмъстили. Въпреки всички временни неудачи и жертвите Руско-турската война от 1877-1878 г. е славна страница от родната история, а не само от военната: името на Юлия Вревска, героичната баронеса – медицинска сестра, умряла от тиф, е навеки записано в руската и в българската история. Това, че не канят руснаците на тържествата, посветени на освобождаването на България или Освиенцим – само по себе си е свинщина, която не изисква коментар, защото загиващите за свободата руски войници и превързващите ранените руски аристократки по никакъв начин не отговарят за днешната Русия. Но това е повод не само да ругаем, а и да се замислим.
Би следвало, според мен, да се замислим, че днешна Русия не просто разваля своя образ в очите на света – това не би било голяма беда, но и хвърля твърде мрачна сянка върху собственото си минало. Трябвало е здравата да се постараем, та руската армия, която винаги е била възприемана от славяните като освободителка, да стане за тях символ на опасността и враждебността. Това е започнало не от вчера и дори не от Пражката пролет. Ние си развалихме не настоящето, а миналото, не репутацията, но историята, и след нашата крайно цинична геополитическа риторика дори бившите подвизи на солидарност със съседите започнаха да се възприемат с подозрение: имало ли ги е тези братски чувства и изблици на народен ентусиазъм, или са били измислени – както се прави сега – от придворните идеолози?
Точно тук се крие и опасността от всичко, което сега твори руската власт при пасивното наблюдение на народа, който е махнал на самия себе си с ръка (и наистина, смешно е това да се представя като всенародна подкрепа). Ние не просто се лишаваме от съюзници, не просто оставаме в самота, не просто си разваляме бъдещето. Ние посягаме на собственото си минало, безнадеждно цапаме най-добрите му страници.
Българската неблагодарност е очевидна и за нея трябва да отговарят българите. Но е трябвало и наистина да се постараем, така че без каквато и да било помощ отстрани така да компрометираме собствените си подвизи и победи. Ето къде е проблемът. В това, че настоящето е невъзможно да се изолира: наши заложници са и децата и прадедите ни.
ПРАВО НА ОТГОВОР
Уважаеми Дмитрий Биков,
Колега,
Като български писател и журналист смятам за свой дълг да кажа няколко думи по повод Вашето есе „Една свинщина като повод и да ругаем, и да се замислим“.
Искам от самото начало да отбележа, че отчитам факта на многовековното промиване на мозъците на руските интелектуалци и руския народ и затова ще припомня на Вас и Вашите читатели някои факти, които в Русия/Съветския съюз са били старателно изопачавани или премълчавани.
Руско-турската война от 1877-78 г. в съчетание с тайните Райхщадско споразумение (1876) и Будапещенска конвенция (1877) между Русия и Австро-Унгария доведе до невъзможност да се обединят всички българи в рамките на една държава. Действията на руските дипломати доведоха до разкъсването на България на Княжество България и Източна Румелия.
Когато през 1886 г. българският народ осъществи своето Съединение, Русия поиска от Турция да му попречи по военен път. Когато през 1908 г. княз Фердинанд обяви независимостта на България, Русия отново се възпротиви.
Накратко казано, политиката на Русия винаги се е ръководела от антибългарски съображения, свързани с желанието да излезе на Проливите (Босфора) и да превземе Константинопол (Истанбул).
Това съвсем не изчерпва всички недоброжелателни действия на Русия срещу България, но мисля, че и така става ясно, че претенциите за вечна благодарност са малко прекалени. Ще отбележа само, че в България има повече паметници на руските воини, отколкото на българските, украинските, финландските и румънските, въпреки съизмеримостта на загубите.
Трябва също да се има предвид, че през 1878 г. самите руснаци са определили своите войски като окупационни – също както и след Втората световна война. Какво, в крайна сметка, е Русия за българите – освободител или окупатор?
Вие пишете: „Руснаците не ги канят на тържествата“. А кого да поканим? Вашия президент, който преди година и половина обяви края на Руския поток с такъв тон и такива изрази, че стана ясно, че всъщност му се иска да накаже България за самостоятелната ѝ политика? Но това, прощавайте, е малко встрани от въпроса.
Кой би следвало да изпитва благодарност? Аз донякъде изясних въпроса за благодарността на България за това, което е получила от Русия.
Да погледнем какво Русия е получила от България.
1. Писмеността и висшия слой от руския речник. Всички възвишени руски думи като „вдъхновение“ и „достойнство“ са пристигнали заедно със свещените книги, донесени от българските свещеници.
2. Православното християнство. Княгиня Олга е била българка. Йоан I митрополит Киевски и на цяла Русия и Киприян митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия са само двама от дългата поредица български първосвещеници на Украйна, Литва и Русия.
3. Историята. Първият летописец на Русия е Йоаким Български.
4. Държавността. Митрополит Киприян е бил вдъхновителят за обединяването на християните и борбата срещу Златната орда.
Неблагодарността е налице, но тя не е там, където Вие я търсите.
В очакване, че ще намерите у себе си доблест да се извините,
Кънчо Кожухаров
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Както вече разбрахте, никой от тримата така наречени руски интелектуалци не само не се извини, а дори не отговори. Което ми дава правото да поразсъждавам за корените на руската омраза към българите и България.
До тринадесети век, когато се появява Московското княжество, чийто днешен наследник е Руската федерация, съставляващите го племена се намират на изключително нисък стадий на обществено и културно развитие. Толкова нисък, че не е било възможно те сами да създадат собствена държавност. Колкото и да е било неприятно на някогашните (а и на днешните) руски/съветски князе, царе, генерални секретари и президенти, тяхната държавност е зачената от трима неруски бащи: българите, монголите и варягите.
Нашият проблем е, че освен държавност, ние сме подарили на въпросните племена писменост, култура и религия. Това ги поставя в непоносимата за тях и техните потомци ситуация да ни бъдат безкрайно задължени, а усещането за собствената им незначителност добавя към това и товара на завистта.
Мисля, че завистта е в основата на продължаващата вече три века руска атака срещу българския идентитет. Нейните отровни плодове са видими за всички – хора, организации и партии, които уж са български, но защитават руските интереси и се изявяват като духовни майкопродавци и братоубийци.
Благодарността е тежко бреме. Единствено духовно издигнатите и интелигентни личности и народи могат да я понесат. Нищо учудващо, че на пръсти се броят руските интелектуалци като академик Дмитрий Лихачов, които са се опитали да измият срама от руската неблагодарност. Руските управници и огромното мнозинство от народа се държи според нашата поговорка „Да чакаш от умрял писмо.“
И тук проличава огромната пропаст между българския и руския манталитет.
Повече от век ние пълним страната си с паметници на загиналите през 1877-78 г. чужди воини и кръщаваме улици, читалища и културни институти на хора, които не го заслужават – заради едничката идея, че техните сънародници все пак са направили и нещо добро за нас, колкото и то да се е случило против тяхната воля.
За разлика от нас претендиращите за вечна благодарност техни потомци не притежават нито благородството, нито духовната широта на българите. Като народ ние живеем на принципа: „Направи добро, па го хвърли в морето.“
Понякога се чудя дали – отново като народ – не си патим, защото предците ни са действали на този принцип, вместо да следват библейската заръка „Не хвърляйте бисери пред неблагодарниците.“
Защо многоходовките на Путя търпят провали и в матушката и в близко и далечно “обкръжение”. Не може, визирам статията по-долу на Юрий Сафронов, собкор на “Новая газета” във Франция, на мен също да не му е ясно кои са пуделите на ГНОМА тук, а Президентът Макрон да не е в час.
Много мина, мъничко остана.
https://www.novayagazeta.ru/articles/2018/05/05/76381-kakoy-prazdnik-dlya-makrona
Всяка прилика не е случайна. Искреност, откритост, комуникативност, чувство за хумор и самоирония, ерудиция и предопределеност да правиш нещата.
Когато приятел и колега пита току-що навършилият 25 год. младши финансов инспектор Емануел Макрон как ще изглежда след четвърт век, последният е лаконичен: “Тогава ще съм вече бивш президент на Франция”. Не случайно за Доналд Тръмп който ни се кара, ни се води; единствен от чужденците на който не само надава ухо но и е склонен да ревизира решенията си е ЕМ.
https://www.youtube.com/watch?v=NDmKpSaEsB4
https://www.youtube.com/watch?v=lqVSorDvJF4
Падишаха се явява само там, където може да играе главна роля. Въпрос на его. Няма как да преглътне да си губи времето, стоейки в масовката, а ползите от пиарска гледна точка дa обират други.
По-лошото обаче е, че БСП ще се опита да се върне в изпълнителната власть чрез радев. Не знам дали наистина ще му подарят партия (която би била пряк конкурент на БСП, която го издигна); не мога също да си представя да оглави БСП (защото това би му изяло доста от рейтинга), но абсолютно мога да си представя да оглави някакво обединение на “лявото” политическо пространство, което в момента се води разединено. Отделно на това и падишаха е винаги готов да им помогне с каквото може…
Поздравявам Уважаемите Съблогари с Денят на Храбростта!
След такива статии експертите от Демократична България трябва да направят видеоклип, както прави Алексей Навални и неговия Фонд за борба с корупцията.
ДБ ако иска да е флагман на промени трябва да разкрие с факти, снимки и картинки корупционните схеми. Тогава ще защитят обществения интерес и ще привлекат нови симпатизанти. Всичко друго са статии и политически декларации, които достигат до 3% от аудиторията.
И какво се оказва? Че след погрома на руската милиция над деца и студенти в цяла Русия при мирните демонстрации и последвалата критика от ЕС, българския президент първи от ЕС ще целуне ръка на новия-стар царь.
На Георги Николов и всички съмишленици с името Георги Честит Имен Ден и им желая здраве и щастие!
Днес в деня на Българската армия си зададох въпроса, а имаме ли армия? Отговора ми е: по скоро имаме атракционна група, както бутафорното състояние на всички институции в страната. Армията ни не може да изпълнява задълженията си в това плачевно състояние на техниката, въоръжението и окомплектовката. ВВС без биткаджийски самолет Ф16 (за Ф22 или Ф35 въобще не мисля, защото в НАТО са наясно, че сме руски троянски кон) си остава само атракционна група. ВМС също нямат съвременни бойни кораби. Пехотата още е въоръжена с калашници. Да не говорим за другата бойна техника. Но генерали на килограм имаме. Наскоро слушах интервю на генерал К. Попов бивш командващ ВВС, след това началник на Ген. Щаб и сега депутат и председател на парламентарната комисия по отбрана и бях изумен, когато на въпрос: какъв самолет трябва да се купи отговори, че не знае. Не бил компетентен! Нямам думи имах по-добро мнение за този висш военен. Явно много са малко българските почтени натовски генерали. Вероятно същото е положението и с офицерите. Чудя се тези хора имат ли достойнство или ги интересува само заплатата, пенсията и привилегиите. Без ясно заявена позиция ще си останат само имитатори на тази високо отговорна патриотична професия.
На руски тумбак – чифте маслинови клонки!
В НРБ няма технологии за пълноценни съвременни “СУХОпътни” машини. Повечето се произвеждат по лицензионните договорки от времето на Варшавският договор, без съвременни договори със западни доставчици. Защото денс по-голямата част от стойността им заемат нови електронни системи и нови технологии за броня и защита , които се доставят от западни и израелски фирми.
А НРБ няма връзки с тях. За разлика от НРБ , Украйна е пример за това как могат да се използват западните технологии и договори за разработката на сухопътни машини ,които следват съвременните изисквания за автоматизация и защита. Така че НРБ няма как да произведе нещо ново за СУХОпътните сили, без да използва западна техника и части.
В НРБ са се произвеждали само “железариите” останали от времето на соца, а те не са “достатъчни” за новите изисквания. И конфликтите след Пустинна буря доказаха ,че само на “железарията” произведена в Източна Европа и СССР не може да разчита, най-малкото!
А пък и същото стана и с конкурса за ВМС, където се видя ,че в НРБ може да произведе само “железарията”, която едва ли струва и половината от цялата поръчка,защото по-голямата част ще отиде за ново въоръжение и електронни системи , и системи за защита.
В НРБ дори танковете имат някаква “защита” само срещу леките РПГ-та, защото дори путлеристките танкове , които Пултер използва за агресиите в Украйна и Сирия са с допълнителна външна броня, която не се произвежда в НРБ, и българските танкове не са защитени до нивото дори на днешните путлеристки танкове.
И заради такива причини няма да има полза ако “вождь” винету хвърли някакви пари за “СУХОпътните” машини, защото те ще бъдат “усвоени”, а в резултат той ще получи само скъпи мишени, които няма да мога да защитят войниците от сухопътните сили, които ще останат “на сухо”, докато “сухото” ще остане за порционните “усвоители”.