Сред най – големите поощрения, които съм получавал, за да продължавам да пиша, са твърденията на мои читатели, че съм изразил техните мисли по – добре от онова, което те биха могли да обяснят по съответната тема. Ето че имам повод да кажа нещо подобно на тях от моя гледна точка за един писател, който се осмелява да се изправи срещу течението по една популярна тема в непопулярна позиция – сякаш се солидаризира с моите мисли. Ставаме ( поне ) двама.
Писателят Илия Троянов заявява, че бойкотира световното първенство по футбол за “Зюддойче Цайтунг”, цитиран от “Дойче веле” и Клуб Z. http://clubz.bg/69218-iliq_troqnov_ne_gledajte_nito_edin_mach
Разликата между моята и неговата позиция е само в това, че той е бил голям привърженик на телевизионното зяпане на футболни първенства и едва сега се отказва да си губи времето с това. Докато моя милост може да каже за себе си, че доста отдавна съм взел подобно решение. Нямам нищо против коженото кълбо и неговото гонене. Занимавал съм се с това доста настървено. Но съм загубил интерес да клеча с часове и да гледам как други го правят. Намерил съм по-добър и по – полезен начин за “запълване на времето” си.
Не оспорвам никому правото да бъде футболен фен. Но превръщането на футбола в гигантски бизнес с престъпни корени и в развъдник на хулиганска истерия окончателно ме отказа да се възхищавам на “най – любимата игра” за милиони ( предимно ) мъже по света. Фактът, че футболното хулиганство е трансгранична зараза и съществува едновременно в цивилизованата Англия и в доста дивата Русия не води до успокоение, нито е оправдание за това явление ( макар в Англия да намериха все пак механизми за обуздаване на някои крайности в това отношение чрез дългогодишни системни превантивни мерки, докато в Русия взаимното млатене на футболни агитки по уговорка или по случайност е направо паралелен на футбола национален спорт).
Че футболът е и политика в много голяма степен, може да се види от бойкота, който си изпроси Путин. Нито един лидер на демократична държава, с тежест в международните дела, не го уважи на трибуната на откриването на поредното му скъпо шоу.
Има(м) и други основания за алергията си срещу масовата психоза по трибуните и пред телевизорите. Вижда ми се доста по – основателно хората да се гордеят национално с постиженията на народите си у дома, а не с подвизите на препускащите милионери по световните стадиони. Компесаторният национализъм с футболен акцент е много близо до избиване на комплекси.
Но ако не ви харесват тези мои принципи, имам и други ( както е казал шегаджията Гручо Маркс).
Ценя времето си. Това е най-важният ресурс в живота, заедно със здравето и любовта към любимите хора, с които човек споделя жизнения си път. А след като времето е ценно, човек трябва да си подреди приоритетите – точно както прави с личния или фирмения си бюджет. Да прочета книга, да напиша статия, да изгледам стойностен филм или да върша нещо със семейството си ( което не би зяпало заедно с мен гладиаторските битки на футболистите, пък били те и звезди), включително в областта на обогатяващата всеки от нас култура под формата на концерт, спектакъл и т.н., е далеч по-важно за мен от това да люпя семки на стадиона или да да се възхищавам пред екрана как други спортуват, докато аз дебелея на дивана.
Противно на стандартната фраза “не правете това у дома” ( като мен), препоръчвам все пак на пристрастените да опитат нещо подобно. Не боли. А и за “опит пари не взимат”, както гласи една от нашенските мъдрости.
За желаещите да ме заклеймят, че “агитирам” срещу любимата им наслада обяснявам още веднъж: личен избор е да си един от милионите, но и да си изключение от това правилото.
И последна забележка за заблуждаващите се: не, тези футболни спектакли не са Битка между народите ( както онази край Лайпциг, сложила край на Наполеоновите завоевания). Това е в най-добрия случай война между едни големи пари срещу още по-големи. Малки играчи успяват инцидентно да се вклинят между мастодонтите с някоя и друга изненада спрямо този фронт, но това е слаба утеха. Като всяко изключение от правилото ( както вече отбелязах).
Идеално.
Къде ли ще бъде следващото нападение на диктатора Путин след Световното първенство по футбол в Москва?
Украйна, Грузия, Молдова(Приднестровието), Белорус, Казахстан или някои от другите съседи на РФ? Ето един материал, който си позволих да преведа: http://www.kasparov.ru/material.php?id=5B1E6AD6D121E§ion_id=4354A73076FEC&subject_id=212
„Една от ключовите интриги в началото на Световната купа в Русия няма да бъде името на страната – шампион и не фамилията на голмайстора на турнира. Тя, за съжаление, ще бъде далеч от футбола и вообще от спорта. Готов ли е Путин да изостри конфликта в Украйна? Това е въпросът.
Малко история за съвременната РФ:
2008 година. Лятните олимпийски игри в Пекин (Китай),
РФ организира провокация срещу Грузия, чийто резултат е пряк военен сблъсък на двете страни, стотици загинали и де-факто анексиране на Осетия и Абхазия.
2014 година. Зимни олимпийски игри в Сочи (РФ),
РФ организира провокации срещу Украйна, чийто резултат е пряк сблъсък на двете страни, хиляди жертви и бежанци и пълното анексирането на Крим, със създаването на зони на нестабилност в Донбас.
2018 година. Световно първенство в Русия? ..
Можете спокойно да кажете, че в главата на побъркващия се диктатор Путин се е загнездила мечтата отново да демонстрира “величието” на РФ. Болното съзнание на Владимир Владимирович му рисува картина: откриването на Световното първенство в Русия, неговата реч, а след няколко дни реч от съвсем различен характер с напълно различен дневен ред. “Скъпи Росияни, във връзка с поредната провокация на украинската страна, ние сме принудени …”
Западът напоследък води твърде мека политика срещу режима на Путин. А, както е известно, диктаторите не прощават това.
Войната не е на прага, войната вече чупи вратата …”
Точно така. И този път г-н Инджев изрази мислите ми по-добре от мен.
Не мога да проумея защо обикновени хора,но със здрави крака,стават причина за силни емоции. Защо,това се отнася не само за футбола,игри по принцип за удоволствие,са заплатени с фантастични суми,което не прави впечатление на тълпата,която обича да протестира за всичко.
Г-н Цв. Цветанов напомня за престъпленията на Путин,който използвайки шумотевиците по олимпиядите като димна завеса, завладява чужди земи.
Коварството му би могло да се въведе като олимпииска дисциплина и той да е безспорния й носител на златния медал.
По мое мнение и чувство, но спортните успехи по някакъв начин обединяват една нация. Разбира се всеки е свободен да гледа/слуша каквото му харесва. Самия мозък е така устроен, че от време на време се нуждае буквално от почивка с дейност, която не изисква неговата намеса 🙂 било лежане по плажа, гледане на футбол, разходка сред природата и други разтоварващи дейности.
Да се похваля, че имам бронзов медал по футбол от Студентското първенство /имаше и такова/ от 1978. После за тонус играех футбол с децата в квартала до 45-тата си година. Но на жив мач не съм ходил над 30 години. И вече рядко гледам мачове и по ТВ, включително и от това световно. Причините ги е описал чудесно Иво.
Поводът да пиша е друг. Поредната руска излагация. Днес от 18 часа българско време в Сочи се играе поредния мач – Белгия – Панама. В един момент поисках да видя резултата и – по БНТ нямаше картина от мача от 18:05 до 18:35. Половин час “повреда по трасето”! Смешници!
Иво,
Благодаря за удоволствието, което ми достави с тази статия. Разбира се, че 100% се солидаризирам с всичко казано в нея. Особено ми допада красивата фраза, за „препускащите милионери” по терена. Толкова е вярно, което казваш, че чак го намирам за ужасяващо унизително, най-вече, за „бедняците”, които аплодират тези „милионери”по стадионите. И щеше да бъде само смешно и жалко – неща неизбежни в човешкото екзестенциално ежедневие, ако не бяха невинните жертви на хулиганстващите фенове. Но, позволи ми да споделя и още един, важен според мен аргумент в подкрепа на нашия своеобразен „бойкот” спрямо този „световен футболен празник”!?
Като твой набор, първенството през 66-та е оставило дълбок и незабравим спомен у мен, за най-големият спортен празник – Световното по футбол! И сега пред очите ми са Пеле, Гаринча и Джалма Сантос, любимецът ми Еузебио, възхитителните Боби-евци, Чарлтън и Мур. Но, тогава беше друго!!! Футболът се развиваше самостоятелно във всяка една страна, поотделно. Затова и различията бяха големи и страшно интересни. „Латино” футболът бе тотално друг, в сравнение с европейския. В този смисъл състезанието в неговият национален аспект бе интересно и имаше определен смисъл. Националните отбори, бяха проста еманация на националните клубове, в които играеха истински представители на нацията. В този смисъл, в английските клубове играеха англичани, в немските немци, италианци в Италия. Битката на нациите на световното, бе нещо естествено, като завършек на едно гигантско съревнование, в което националната идентичност не бе имагинерна, а реална и нейното изтъкване бе апотеоз на победата! Това бе тогава. Днес, сме свидетели на нещо съвсем …различно. Играчи от Коста Рика и Сърбия си говореха приятелски, радостни от срещата си, макар и като противници в два абсолютно различни национални тима. Ами да, те се оказаха съотборници в някакъв италиански клуб. Разбират се и се познават много по-добре и като футболисти и като млади хора, отколкото с колегите си от съответния национален тим. Питам се, защо, по дяволите, тези хора са принудени да се състезават в един тим с „непознати” срещу друг тим … с „много добре познати”!?Защо не се проведе „световното” между клубните отбори – Реал, Боруся, Манч.Юн., Милан, Бока Хун., Вашку Да Гама, Динамо и т.н. и т.н. Какво ни дава този смешен в днешния глобален свят, национализъм, какво!?И как накрая да приема отбора на Швейцария, като национален тим, при положение, че швейцарците в него са Джамал, Родригез, Цеферович, Ердак и т.н.
Убеден съм, че подобен „футболен атавизъм”, няма бъдеще, в световните футболни първенства, както и „национализ-ъмът” в коалиционните ни правителства.
Всъщност, май не съм много убеден ))
“…война на едни големи пари срещу още по-големи.” Моите почитания.
Макар че е клише футболът е социален феномен, който обединява хората.
И ако сме били обединени в моя съзнателен живот това е било точно заради футбола – когато имахме отбор, който побеждаваше хората излизаха и празнуваха заедно без значение кой какви политически пристрастия има или кой колко печели.
Същото мога да кажа и за германците който преживяха свойта приказка през 2006 ,когато заради футбола цареше една невиждана еуфория в цялата страна.
Със сигурност има и други примери, където футболът е допринесъл хората да се обединят, да бъдат позитивни ,да се радват на собствения си живот и да излезат поне за няколко седмици от матрицата, в която живеят
Напълно съм съгласен с Георги, футболът е социален феномен! Не става въпрос за някакви си милионери, които гонят топката, особено, когато става въпрос за национални отбори. Освен това голяма част от въпросните играчи са започнали да играят в крайна бедност, например голяма част от тези от Южна Америка, така че уважение към техния труд и към факта, че правят сънародниците си горди от успехите им! Уважение и към хората, които ги подрепят – на стадиона или по телевизията. А като стана въпрос за гордост – давам пример с Исландия, държава, с население по-малко от Пловдив, която участва на Световното – комплексари ли са исландците, че си подкрепят футболистите?
Страхотно написано, футболът отдавна не е спорт, а престъпен бизнес. Всичките тези пари дето се наливат в това безумие, наречено футбол, са мръсни и миришат. Чудя се докога ще има объркани хора да гледат тази грешка – съвременния футбол. Да не говорим, че 80 % от мачовете са нагласени, заради черното тото.
На мен футболът ми доставя голяма емоция. Най-обичам да се разхождам по празните улици на квартала, когато ПростакА гледа мач.
ФИФА и произтичащото ѝ чрез нейните структури и това което ги облсужва е най-голямото мафиотско образувание-ПЕРАЛНЯ за ПАРИ.
Още по статията на Иво, нейно естествено продължение е написаното в Каспаров.ру от Александър Хоц.
http://www.kasparov.ru/material.php?id=5B2B53276071D