На фронта на руската балканска политика, нищо ново

Въпреки небивалото обтягане на отношенията между смятаната за населена с русофилско население Гърция и Кремъл, социалозите в южната ни съседка отчитат, че все още много гърци симпатизират на Русия. Тези чувства се базират на лъжата, че тя винаги е била на гръцка страна в трудни моменти. Както и в България проруските чувства се подклаждат от елементарното невежество, отбелязва в свой коментар Дойче веле.

https://www.vesti.bg/sviat/balkani/kak-moskva-i-atina-se-smraziha-6085227

Истината е, че от векове Русия води истинска война срещу европейското влияние на Балканския полуостров и първите “туземци”, които тя зарибява с надежди за руска помощ, но й се измъкват от задушаващата “любовна” хватка, устремили взор към Европа, са именно гърците. По същият път тръгват сърбите и румънците, което кара мракобесният руски посланик в Константинопол Николай Игнатиев да възкликва, че има опасност същото да се случи и с българите, ако и те получат свобода, поради което не си струва за тях да се пролива руска кръв.  Игнатиев многократно предлага като алтернатива на българската свобода Русия да се договори с Турция, за да избегне най-страшното за него: настаняването на европейското влияние и сред българите.

Не е случайно, че от тази моя констатация, основана на факти и цитати, толкова много се вбеси един путинофил от БСП, като Александър Симов, който изригна с обидни квалификации по мой адрес, понеже съм си позволил да твърдя, че изобщо е имало “европейско влияние” през 19 век. Изобличаването на руската завоевателна доктрина като отрицание на Европа докарва да ярост днешните защитници на руската политика, която цели същото. https://ivo.bg/2018/07/13/червендалестият-депутат-симов-потвъ/

Ето защо припомням свидетелствата на самия Николай Игнатиев в неговите записки.

“ За свой съюзник и приятел в Европа можем да смятаме само този, който може в даден случай да ни помогне съзнателно или даже неволно да се доближим до решаването на нашата историческа задача: завладяването на Проливите, установяването на присъствие в Цариград, освобождаване и обединение на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия”. (“Н.П. Игнатиев. Записки (1875-1878 ) Издателство на Отечествения фронт, София 1986 г., стр. 818)

Защо на името на Горчаков, който все пак е формирал руската външна политика, довела в крайна сметка до войната с Турция и до практически предварително договорения Берлински конгрес за подялба на части от разпадащата се османска империя, няма в България нито един паметник, улица, площад или каквото и да било друго “възпоминание” за заслугите му? Отговорът  дава самият Игнатиев в записките си, в които буквално кълне своя бивш началник за склонността му да преговаря с европейците, вместо да налага волята на Русия едностранно. Победилата в самата Русия линия на конфронтацията със Запада води до обожествяването образа на реакционера Игнатиев и в покорената България и го прави особено актуален за нуждите на руската пропаганда у нас в наши дни. 

Игнатиев пише:

“ Коренната разлика в нашите възгледи беше в това, че той ( Горчаков – бел. ИИ) вярваше в Европа, в европейския концерт”( т.е. в системата от договорености и конференции между най-влиятелните европейски държави през 19 век- бел. И.И.), жадуваше за конференции и конгреси, като предпочиташе гръмките фрази и блестящите дипломатически белетристични произведения пред истинската практическа работа, не толкова ефектна, но упорита, настойчива и последователна. Аз смятах, че ние преди всичко трябва да започнем да строим броненосци в Черно море и да изградим флот, а чак след това да търсим споразумение, и то непосредствено с Турция…

Прякото споразумение с Турция бе главното, което въпреки инструкциите на министерството на външните работи постоянно ми се искаше да постигна…

Изпитвах дълбоко недоверие към Европа и към европейските конференции, защото   съзнавах, че в Източния въпрос всички държави повече или по-малко са настроени срещу нас и че най-лесно на тази почва могат да образуват срещу нас съюзи и коалиции”. ( стр.49, 50)

Игнатиев споменава конкретно гърците като един от балканските инструменти за постигане на руските цели.

“За да бъде властта ни здрава и и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо постоянно нравствено подчинение на съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер” ( стр. 52)

Колкото и да е невероятно, малко преди да застане изцяло на страната на митовете и лъжите  за руското освобождение на България, историкът Божидар Димитров пише през март 2010 г. истината за войната на Русия през 1887 – 1878 г. като общоевропейски проект. 

“Санстефанскоро предварително споразумение “блъф” целящ вероятно създаването на голяма Сърбия на Балканите

“- Границите на България, начертани в Сан Стефано, са блъф. Или по-точно – част от дългосрочната стратегия на Русия за морално, политическо, а и за народопсихологическо присъствие на полуострова. Изминалите вече 132 години показват, че той е бил доста успешен….Именно този факт – че Освободителната война е резултат на общ европейски консенсус, подразни бдителните идеолози от ЦК на БКП.”

Някой може да каже, че цитираните от книгата ми “Измамата “Сан Стефано”  факти не казват нищо ново. Това би било комплимент. Значи все пак до публиката достига истината, което обаче не означава, че тя не трябва да бъде припомняна. Защото руската политика на Балканите днес е копие на имперските й антиевропейски традиции, които трябва да бъдат изобличавани, за да станат ясни на колкото се може повече нормални хора вълчите им апетити по отношение на балканското стадо, за каквото ни смятат вкупом в Москва.