Постоянното газиране на спомените и интерпретациите за “доброто старо време” изисква от време – навреме някои мерки за изтрезняване на паметта. Предлагам ги не за първи път, но пък и махмурлукът е много упорит. Налага се да бъде лекуван чрез някои повторения за истината без червило и грим.
Година преди края на “развития социализъм”, т.е. трябва да е било 1988-ма, за Коледа и Нова година хората си подаряваха картофи. Караха ги от Полша, за която иначе знаехме, че е много зле с продоволствието след бунта на Солидарност от началото на десетилетието. Порция пържени картофи беше станала “гурме”, както е модно да се казва днес за специалитетите на трапезата.
Моя милост донесе от ГДР няколко глави чесън. Бях ги натикал за пълнеж в търбуха на някакъв домакински електроуред, каквито обикновено българите купуваха от Източна Германия поради липсата им в НРБ. Чесънът също беше изчезнал от българския пазар, макар същият да е изобразен на известния стенопис в Боянската църква с Константин и Елена, от което е видно, че е бил част от българското меню преди повече от 1000 години.
За хроничната липса на вносни плодове от юг, като бананите и портокалите, да не говорим. Споменаването на липсата на банани в нашата съветска “бананова” колония е банално. Но няма да спра да припомням за новината по радиото: “Корабът с бананите приближава пристанището в Бургас”. Не беше шега, а наистина си беше новина.
Майка ми правеше какаово руло от запечено тесто, в което завиваше цял безценен банан, но така едно паче от плода се разпределяше на много порции. Режеше рулото на филийки. Беше “връх на сладоледа”. Хапка банан в (иначе стандартно) парче кекс, разточен като голяма палачинка, беше истински деликатес.
В детството ми се редяхме на опашки с купони, раздавани по линия на ОФ в квартала, за лук и червен пипер. Което обясняваше защо дълго след това имаше лаф “къде изчезна като червения пипер, бе”.
Тримата братя в къщи се редяхме в аптеката отделно, за да вземе всеки по един пакет лигнин, когато са докарали тази стока ( имахме привилегията да научим веднага по виещата се опашка на улицата, на която живеехме). Защото дамските превръзки бяха непознати. И това беше ситуацията в центъра на София….
“Любимият ми спомен” е гледката на униформени военни, препускащи през София с вързани на канап и препасани през рамо ролки тоалетна хартия. Правеха като всички останали. Пуснали са някъде рядката стока и грижовните съпрузи са купили възможния максимум на път за вкъщи. Защото друг път може нямат такъв късмет. Униформените бяха жалко подобие на опълченци от 19 век, познати от от картините на Верешчагин, препасани със сгънати одеала.
Споменавал ли съм, че тоалетната хартия се крадеше масово отвсякъде, където някой неблагоразумно я поставяше за ползване в тоалетните? Крадеше се най-вече от хотелите при командировка в чужбина. В БТА си носехме от вкъщи за лично ползване или ни слагаха…употребявани листа от тънка хартия ( на която ни караха да пишем от двете страни, за да се пести материала).
Крадяха се всякакви консумативи, доколкото ги имаше на обществени места. Например стъклените чаши от автоматите за газирана вода и лимонада, които за кратко се бяха появили в София. Истински “спорт” се вихреше в отмъкването на какво ли не от ресторантите. Резултатът от това беше, че приборите, предлагани на крадливата публика, бяха от най-примитивна ламарина. За по евтино.
Не се задържаха за дълго и телефонните указатели от будките. Малко отклонение: при първото ми излизане на Запад след 1990 г. с изумление видях невредими телефонни указатели да обслужват гражданите в прословутите лондонски телефонни кабини . Шофьорът на таксито просто слезе до една кабинка, намери адреса на съпругата на покойния Георги Марков и след кратък разговор с нея ни закара ( с още един колега) на адреса – обидената от отношението в България към покойния й съпруг Анабел каза, че това е последната й среща с български журналисти.
Огромна лъжа е, че поне качеството на храните било истинско при “соца”, както нежно вече се нарича тоталитаризма. От купешката кайма, опакована в хартия под формата на малки паралелопипедчета, при термична обработка се стичаха лилави на цвят гадости. За жилите в каймата, да не споменавам.
Не е случайно, че обикновените хора бяха гневни по битови причини на велможите, за които имаше всичко чрез специално снабдяване за тях. Дори и в “обикновените”, но комунистически семейства, недоволството варираше в диапазона от мърморенето до гнева. Беше стандартно явление.
За стотен път ще кажа: корупцията се наричаше “връзки”. А те бяха задължителни като казармата: от уреждането на войник да служи по-близо до дома, през уреждането на работа ( особено в чужбина), до почистването край леглото на болния, платено на ръка на санитарката и до доставката “под тезгяха” на месо, което да става за ядене.
Всичко това няма да го видите в прехвалените филми от “златния период” на българското кино.
Заради тази моя критична позиция относно стерилното отразяване на действителността от онези времена, която изразих публично срещу политиката на БНТ да поддържа носталгията по миналото чрез скопените филми от “соца”, си влоших допълнително позициите в държавната телевизия в днешно време. Но не съжалявам. Знам, че това е истината.
БНТ върши системно престъпление срещу паметта за реалността. Манипулира младите и поддържа носталгията на старите, които не искат да признаят поражението на своята младост, вкопчвайки се в измислените позитиви от рода на “все пак сме живели щастливо” ( игнорирайки сравнението с развития свят, например).
Да, вярно е. Все пак сме живели. И дори сме си позволявали да изпитваме щастие. Това беше щастието на безалтернативността – мечката рипа според тоягата, а тоягата беше голяма и съветска, мечешка.
Липсата на алтернатива днес е налегнала българската политика отново, но не в условията на дефицита на услуги стоки, а в продължаващата ситуация на дефицит на справедливост.
И вие ми казвате, че днешните управници били противници на онова минало, което възкресяват чрез своето парализиращо гражданската енергия окопаване във властта, овладяла изкуството на моркова и тоягата?
ОЩЕ ПО ТЕМАТА ( във връзка с което е горната снимка как моя милост позира на Борис Димовски) : http://e-vestnik.bg/29272/kseroksite-pri-sotsa-lyutite-chushki-i-kak-beshe-reabilitiran-radoy-ralin/
Така си беше, само с едно не съм съгласен с Иво че, ако прехвалените филми от “златния период” на българското кино има в предвид филмите по сценарий на Георги Мишев, Станислав Стратиев и др. то, такава сатира като при тях рядко може да се напише и дори да мине през комисията която одобрява дали някой детайл не би обидил “първия”.
“Носталгията” (им) по “соца” си е точно жалба по младост!
И докато не започнат да преподават комунизма в училищата за да ЗНАЯТ децата каква дивотия беше животът по времето на социализЪма, какви перманентни липси имаше за най-елементарни стоки и услуги, ще могат да ги заблуждават за “хубавинята” на тоталитарните времена!!! Само свободното придвижване из страната и където си искат в Европа да си представят, че не беше възможно за повечето от българите (и обитателите на соц-лагера)!
А номенклатурата си беше построила идеалното “общество”!
До Така си беше.Че така си беше без съмнение.Искам да отбележа,обаче,че г-н Инджев има предвид филмите,които са минали през иглените уши на цензурата( някои от които ,въпреки това биваха сваляни от екрана).А младото поколение българи продължава да бъде облъчвано с мита за онова хубаво старо соцвреме,за което бълнуват бабите и дядовците спомнящи годините на своята безпросветна младост.Защото малка част от тях ,бидейки на организирани екскурзии до СССР,Чехословакия и Полша виждаха че хала не е по-различен от нашия,българския.Та не говорим за ГДР и отвъд него,където народите страдаха от мръсният капитализъм….
Амнезия тръшка мнозина от нас по биологични,или идеопогически причини и не си спомняме благините на соца. Не си спомняме празните магазини и некачествените стоки, дългите опашки. Е,имаше и КОРЕКОМ,но той беше само за наши хора.
Сега корекоми има на всяка крачка и младите не могат да повярват,
какво е било.
Дефицит на стоки,но партиините секретари и тяхните уши бяха навсякъде. За тях нямаше дефицит.
Ето защо,дори в къщи,трябваше да се внимава,какво се говори.
Сега са ни налазили по екраните със филми от златния български фонд. Остава да се завъртят и филми от братския съветски фонд.
Някаква особена,скопена критичност имаше в някои филми, на Мишев и Стратиев например.Те не можеха да бъдат други,нали трябва да ги пуснат на екрана. Те-добрите филмови дейци,както и добрите ни артисти,трябваше да се изявяват в калъпа на социалистическия реализъм и да се учат от съветските другари. Така от тях бяха възприети бодряшката и приповдигната реч,деликатните примълчавания и вяра в светлите соц. идеали.
По онова време на зрителите им беше дошла до гуша тази атмосвера и гледаемотта на филмите беше ограничена. Питам се, сега как е?
Моите детски спомени от соц дефицита са свързани предимно с новогодишните празници, защото само тогава “пускаха” банани и портокали по т.н. “показни” магазини, там винаги се оформяше дълга опашка и след два- три часа чакане можеше да купиш 1 кг банани и 1 кг портокали. За последните на опашката си беше риск, защото, по правило, стоката не стигаше за всички. Обикновено баща ми, като глава на учителското семейство, успяваше да купи от екзотичните плодове,вкъщи тържествено ги изваждаше от мърлявия хартиен амбалаж и ги нарежаше в една стъклена фруктиера, която поставяше върху най-високата секция на бюфета, недостъпна за най-малките членове на семейството. Портокалите грееха като пълни луни с ярките си цветове, а ние ги гледахме отдолу, като омагьосани, и преглъщахме ли преглъщахме. Всяка вечер до Нова година, след вечеря, баща ми внимателно разрязваше по един портокал и демократично го разделяше на 5 равни части, за всеки член на семейството по едно резенче. После родителите доброволно се отказваха от своя дял в полза на децата, които мигновено поглъщаха скъпоценния плод… Спомням си и досега за едно останало неразкрито мое престъпление: в четвърти клас, когато ръстът ми вече беше значително по-висок, издебнах момент, когато в стаята нямаше никой, и с помощта на стол и два дебели речника върху седалката успях да достигна до фруктиерата! Взех един портокал, обелих го бързо и го изядох целия! После скрих портокаловите кори под дивана. Забраненият плод беше много сладък, но аз през цялото време изпитвах “горчив” срам, защото знаех, че не постъпвам честно.
Помня и вълнението, с което отварях необичайните поздравителни коледни картички, които получавахме от роднини в чужбина, на които Дядо Мраз беше заменен със Светото семейство. Още намирам от тях между страниците на книги от онова време.
Няма да забравя и нарането самочувствие, комплексът, които имахме всички ние, студентите от обикновени семейства, гледайки скъпите маркови дрехи и домове на децата на номенклатурата и на онези наши “колеги”, чиито родители работеха зад граница, най-често в арабския “запад”. Още тогава, въпреки че бяхме, като правило, по-силни по успех, в сравнение с “богопомазаните”, всички ние, облечените с родната конфекция, се чувствахме хора втора ръка. Лошото беше, че с годините започнахме да свикваме с това “нечестно” положение и да се примиряваме! Мисля, че точно това наше примирение е в основата на организирания ни от същите тези “богопомазани” псевдопреход, който допуснахме и на сегашното ни унизително съществуване.
Жалко време.Въпреки чарът на младостта ни недоимъкът,ограниченията,липсата на свободи,примитивното общество,страхът ни правеха несигурни и плашливи.*Дали не сбърках* ни дебнеше от всяка крачка.Нямаш право на избор.Където те пратят и за каквото те пратят си длъжен да изпълниш.Иначе си обречен.Спомням си първите събори за срещи със роднини от Западните покрайнини.Тези хора ,отделени от Родината,поробени и потискани от сърбите,идваха на срещите с непознати за нас *западни стоки*.Като *шушляци* ,найлонови сандали,грамофонни плочи на Битълс.Те имаха право на свободно придвижване до Запада .И всъщност закрепостените роби бяхме ние,уж свободните българи.Затова и съвременните македонци се държат с нас нелепо.За какво да ни уважават.За робската психика.Но ние бяхме окупирана страна.Страна под робство.По лошо от сръбското.
ЕТО ТОВА ПОЛУЧИХМЕ ОТ КОМУНИЗМЪТ И РУСИЯ.
Основният философски въпрос при социализма е: “Има ли живот преди смъртта?”
Много ми е тъжно да го кажа, но на нас социализмът някак си ни пасна, хареса ни. С изключения разбира се, но като цяло, след края на кървавите погроми, българите заживяха този изроден живот, започнаха да изграждат карерата си и планираха бъдещето си в него. Постоянното мърморене срещу неуредиците и приказки от рода на “ей, никога няма да се оправим…” съпътстваха живота, но това не водеше до масово неудържимо желание за промяна. Хората (с изключения, разбира се), не се бореха, а се нагаждаха към системата. Те не искаха системата да падне и да се смени, а се надяваха тя да се подобри. Може би, на мястото на бай Тошо да дойде някой по-добър автократ, който “да дава” повече на народа. Или пак бай Тошо, но да дава повече. През 80-те години бях на няколко пъти до Унгария, Чехословакия, Полша и ГДР. Там с всичките си сетива чувствах, че атмосферата е различна. Усещаше се, че хората не търпят строя, в който живеят, но репресивният апарат ги натиска и те няма къде да мърдат. В ГДР навсякъде се виждаше неизменното присъствие на съветските военни части, както и непоносимостта на хората към тях. След 1990 г. излязоха засекретените сатистики за самоубийствата в тези страни. Унгария е била европейски лидер по брой на самоубийствата в процентно съотношение към населението. На второ място ГДР и много близо до тях – Чехословакия и Полша. Хората в тези страни масово са изпадали в тежки депресии от липсата на перспектива в живота си и са посягали на него. При това жизненият стандарт там беше доста по-висок от българския. В ГДР градският транспорт се движеше в абсолютно точен график, всяка обществена тоалетна светеше от чистота и имаше сапун и тоалетна хартия. Храната по магазините беше в изобилие и на съвсем достъпни цени. Не беше проблем за всеки фотолюбител да разполага с фотоапарат Практика или, олеле – Пентакон Сикс заедно с всички необходими материали и консумативи. При нас това беше почти неосъществима мечта, но въпреки това се самоубиваха те, а не ние. Ние проявявахме здрава робска виталност, разказвахме си вицове за Партията, Брежнев и Тошо, хилехме се и живеехме в кочината си без особен зор за промяна. Много малко хора са се дразнели от паметника на съветската армия и подобните му във всеки голям град. Признавам си, и на мен тогава паметникътне ми правеше особено впечатление, беше си част от пейзажа. Всяка неделя пред същия този паметник, току-що сключили брак двойки в сватбени одежди се изчакваха едни други да се подредят и да се снимат за спомен от сватбения си ден. Помня, че отказах на един приятел да участвам в тази снимка на неговата сватба през 1984 г. защото усещах нещо нередно. Този приятел после стана амбициозен седесар. Тъжно ми е да пиша всичкото това нещо, но ние наистина се адаптирахме добре към строя и дори го побългарихме. При нас социализмът имаше много провинциален и битов характер. Много неща уж не можеше да се правят, но всъщност можеше по “втория начин”. Бай Тошо изрече култовата фраза: “да се снишим да мине бурята, па после ще се опраим”, която е просто проекция на националния ни дух. Оказа се, че българинът се справя много добре в такава среда. При нас нямаше нужда от съветски военен контингент, при нас нямаше опасност да стане 1956-та, 1968-ма или 1980-та година. Дори 1989-та не си я направихме ние, ами ни я наложиха отвън по сценарий, който си искаха. Не се учудвам защо сега у нас има толкова много носталгични прасета, които мечтаят за кочината си. Не че нямаме светли умове и поривисти хора, които виждат пътя за измъкването на България от блатото, но те не намират последователи. Просто, не биват разбрани, дори дразнят голяма част от народа. Днес сме свидетели на ежедневни масови протести по градове и села от недоволни хора, които искат промяна. Тези протести са по-масови от онези на “умните и красивите”, но какви са исканията им и какво предлагат? Искат да паднат цените на горивата и да се вдигнат доходите, и как да стане това – чрез комунистически практики. Президентът или премиерът трябва да удари по масата и да намали цените на бензина, да намали застраховката за колите и с декрет да вдигне заплатите и пенсиите. А, и много важно – заплатите на депутатите да паднат! Това разбира нашия народ под “демокрация”, “пазарна икономика”, “свободна конкуренция” и “разделение на властите”. Няма никакви въпроси за истинските причини за тези ниски доходи и пенсии и т.н. Ако на тези протести се появи руско знаме и георгиевска лента, това не прави никак лошо впечатление, а и как да прави, след като Путин е ударил по масата и е вдигнал там заплатите, а нашият – не е. Според мен, трагедията е пълна и ще ни трябват още много години цивилизационно развитие докато се сетим откъде ни идват белите и как да се отървем от тях… ако не е станало фатално късно, разбира се.
Днес по ТВ “Европа” пак се изяви оня министър на “културата” със сбижените свински очички, който тези дни категорично защити “свободния творчески дух” на новата директорка на НХГ с канибалски наклонности, рускинята Ярочка Бубнова. Сега пък се оказва, че министърът страшно се е загрижил за интересите на крадливите олигарси и иска спешно да реши проблема на видните ни колекционери на културни ценности, собствениците на частни музеи като Васил Божков-Черепа, който в момента правел частен музеи в сградата на пощенската палата, на Димитър Иванов- Гестапото, борецът-естет Боян Радев, пловдивският свинар и почетен консул на Руската федерация и т.н., на които много им се иска да се измъкнат от контрола на държвата за износ на културни ценности.
Очевидно е, че в случая става въпрос за лобизъм в полза на легализиране на незаконната търговия с ценности, но на министъра със свинските очички и ръчички “не му било интересно да гледа на въпроса по този начин”. Да, все такива ги назначава нашият премиер: лобисти на клептоолигархични кръгове и задължително “прасославни славянофили”.
Дефицитът на справедливост в полит. и соц.- иконом. аспект: 1) невъзможност на част от населението да закупува в пълен обем стоките и услугите (вкл. мед обслужване, лекарства и пр.) необходими за пълноценното му функциониране и възпроизводство, т. нар. „работещи бедни”; 2) генериране на „бедност на поколенията” (бедни родители- бедни деца”; 3) маргинализиране на най-бедните слоеве; 4)ниска социална мобилност – трудно преминаване от една социална прослойка в друга. 5)нарушаване на социалната кохерентност, което води до социални конфликти.
6) бедността възпрепятства пълноценната облага от демокрацията – гражданите се отказват от основното си полит. право да избират свои представители в орг. на управление. Бедността възпрепятства и свободното предвижване поради липсата на финансов ресурс. Раб. сила има ниска трудова мобилност, бедните не пътуват за развлечение.
7) генерира детска бедност. 8) децата на бедните семейства често отпадат от училище в резултат на което се влошава качеството на човешкия капитал. Последното има негативен иконом. ефект, вкл. и върху привличането на чуждестранни инвестиции.
Отрицателните социо-иконом. последствия на бедността намаляват възможността за мобилизиране на вътрешните ресурси за иконом. ръст – стратегия, която е не по-малко важна от привличането на инвестиции.
Много добра статия, много ми хареса. Засяга темата която често е налице в мислите ми. А тя е, как да не се губи спомена и паметта на хората, но не за някакви векове а буквално за 20 години.
Аз лично постоянно разказвам историята за бананите на тези които са родени след 90та. Обикновенно получавам леко раздразнени отговори от типа “да,да знаем ,че ттака е било ама е било много отдавна”.
За съжаление паметта лесно се губи и хората особено по младите лесно се хващат на старите въдици.
ЯСЕН ПРАХОВ
Попресолили сте манджата.Така е,но не съвсем.Забравили сте за сковаващият леден страх,който владееше всички нас включително членовете на бКП,които в дадени моменти бяха поставени без избор и мнение.Без съображения за личният живот.Могат да ги изпратят без обяснение на края на България и да ти разрушат живота ,без обяснение и даже като оказано .доверие-демагогия и лъжа.Всичко беше на косъм,днес имаш интересна работа,утре може да я загубиш.ей така.И да се сринеш.Затова по интелигентните хора жадуваха за свобода,истинска,пълна ,а не дозирана.От друга страна средата беше примитивна,пошла,дебнене,доноси,клюки и интриги.Затворено вонящо блато.Може би това блато ни направи безпомощни,не мислещи,да не можем да различим правилният път и да се лутаме насам натам ,като слепци и да вярваме че някой ще ни води ,а то се оказва,че все ни лъжат.Скоро даваха бълг.филм *Една жена на 33*.толкова ми се видя примитивен онзи наш живот ,животински,без изход,възпитаващ озлобено младо поколение/дъщерята на гл.героиня/
Не благодаря не искам да се връщам там.Даже и на цената на младостта.
Комунистите не са падали от власт в България от 9.9.1944 година насам. Това което става сега е продължение на комунизма с други средства. Другарите, техните деца и внуци продължават да изнасилват българския народ в модерни “пози” под прикритието на псевдо демокрация и олигополизиран квази пазар. Това е обяснението за т.нар. “соц носталгия” а не жалба по някаква загубена младост. Хората отчитат, че сегашното е по-отвратително и от предишното.
Единствената “придобивка” е възможността да напуснеш страната. От нея, естествено, полза имаха най-вече комунягите защото масовата емиграция на умни, квалифицирани и талантливи българи ги отърва от евентуална политическа и икономическа конкуренция и затвърди властта им. Наличието на материални “благинки” по магазините не означава нищо след като другарите успяха напълно да формализират всички форми на свобода.
QUEST
Ще ви опонирам,въпреки,че няма да ви хареса.Да,комунистическата номенклатура запази икономическата си власт.Благодарение на слугите си ,ДС И тези които не бяха комунисти.Нима Симеон беше комунист,или потомците на Сталииски,или Доган ,списъкът е дълъг.Но те увлякоха народа в момент когато бяхме започнали да се чистим.Когато Европа ни призна и дигна забраната ШЕНГЕН ,а Народното събрание прие закон ,че КОМУНИСТИЧЕСКИЯТ РЕЖИМ Е ПРЕСТЪПЕН. СПОМНЕТЕ СИ ДОБРЕ ТОЗИ МОМЕНТ И КАК ТРЪГНАХМЕ С ЕНТУСИАЗЪМ И ЖЕЛАНИЕ ЗА ЧИСТЕНЕ НА РЕДИЦИТЕ И ВЪЗХОД И тогава излязоха поставените лица,слугите,прогониха можещите и почтените,сложиха престъпните си калинки и лашкат България до днес,като я ограбват в полза на господарите си в Кремъл.
Боли ме за всичко това защото имахме шанс но го пропуснахме.И сега продължаваме да сме глупави.
Виждам, че всички си спомняте най-различни неща от времето на соца. И аз си спомням.
Бях млад.
Мамка му, колко беше хубаво!
Така е, г-жо Савова, Но не само това.Не създадохме поне само една демократична телевизия! А печатните медии, с изключение на Демокрация, Про и Анти и Стършел бяха удавени в часовата помия! Аз съм виждал ежедневно как повечето българи купуват блъсковите пачаври! Извинявам се за грозните изрази, но повече не трябва да се търпи това! Знам, че е почти невъзможно, но десницата трябва да поведе хората, както през 1977!!!
Голяма грешка:както през 1997! Иначе България загива!
Никога не трябва да се забравя и прощава престъплението, националното предателство, което извършиха руските наемници Валери Найденов и Петьо Блъсков, срещу българския публичен език и нрави с “непраните си гащи”, които излагаха години наред на показ във т.н. “часови вестници”, печатни медии, финансирани с “неясни” по произход капитали и създадени умишлено да развращават и опростачват съзнанието на младото поколение българи. Заедно със скотското шоу на селяндура Слави Трифонов, спонсорирано от “Газпром”, и щедро финасираните нови “български” филми, които пародират, омаловажават най-славните моменти от българската история и оскверняват подвига и саможертвата на националните ни герои, те са част от сатанинския проект на руските служби (след падането на комунистическата диктатура у нас) за разбиване на традиционните български духовни ценности чрез насаждане в съзнанието на младото поколение българи на нихилизъм, отчуждение от българското, които унищожават чувството за родолюбие и гордост на младото поколение от принадлежността му към един заслужаващ уважение с приноса си към европейската цивилизация народ, създал хилядолетна държава и култура.
Дали всички българи разбират целта на подобни “активни пърформанси”, за чиито успех крадливата Русия е готова да хвърля милиони?
Тъй като съм в обедна почивка, можах само малко от горенаписаното да прочета, но то ме подсети как когато написах в Германия първата си курсова работа (следвах социални науки), критиката на професора ми беше, че никъде не вижда какво е МОЕТО мнение за прочетеното от авторите, чиито теории бяха предмет на писанието. Тогава си дадох сметка, че по време на училищното ми образование в България никой не ме е учил да имам свое мнение. И други, по-млади от мен български студенти, са ми разправяли подобни неща. Не знам какво и как учат днешните ученици в България, но като гледам КОИ я управляват, имам неприятното подозрение, че нямат за цел да възпитават мислещи поколения.
За мен комунизма и нацизма са под един знаменател. Няма разлика. Питам се, кой от кого е крал идеи? Всяка тоталитарна власт е престъпна и вредна и трябва много да внимаваме, когато си пожелаваме,,силна ръка,,.Но когато един народ приеме да измерва щастието си, чрез стомаха,той лишава мозъка си от упражнението,мислене. През комунистическият период след 1944 г., де що имаше мислещи същества, бяха изтребени и власта я яхнаха ,,кундурджиите,, – без образование и умствен капацитет. На всичкото отгоре се оказаха и абсолютни национални предатели – за тях беше важно да лижат задника на Москва и да скандират с пълно гърло КПСС.Последното им национално предателство беше през 1989 г.,когато в името на собственото си оцеляване, предадоха собственият си народ без да се замислят. Не се ли питате, защо нямаше ревизия на комунизма и осъдени за престъпления срещу човечеството – защото те, гадовете сключиха зделка в собствена полза.
Това, че филмите не са показвали действителността всъщност не е вярно. Ето например този откъс от соц филм и то уж преди икономиката да навлиза в свободно падане : https://www.youtube.com/watch?v=SRwSbVpUuNQ
Забележете как дори не им прави впечатление на другите персонажи за репликата казана от тази Кулишева. Опашките и дефицита са си били такава голяма част от ежедневието ни, че дори и соц цензурата не е могла да ги скрие.