Златното мълчание от “златното време” на изкуството в НРБ е грозната истина

Припомнянето на реалността от времето на НРБ, която чрез образци на творчеството от онова време ни поднасят чрез телевизиите днес като идилична картинка на безметежен живот, озвучен с жизнерадостна “естрадна музика”  и филмови сценки на чистота, ред, домашен уют и прочее залъгалки за наивници, предизвика някои реципрочни реакции сред коментиращите един мой текст. Някои се засягат заради обобщението ми за скопеното изкуство в условията на комунистическата диктатура. https://ivo.bg/2018/12/02/още-веднъж-за-соца-дефицитния-морков/

Не че има нещо за поясняване, но ще продължа малко тезата си. Тя повдига въпроси, които не мисля, че трябва да оставям без отговори. 

Да, имаше майстори писатели и сценаристи в НРБ. Уви, бяха майстори най-вече подтекста, на езоповския намек и подтекст по “чувствителни въпроси” от политико-идеологически тип. Не само по пряка принуда. Творците знаеха, че в съответните филми могат да си позволят най-много да осмеят “еснафския” манталитет на насилствено урбанизираната човекоединица в НРБ. 

На интерпретирането на на понятието “еснаф”, превърнато в обидна  дума в епохата на “шаячната правда” в изкуството, прабаба ми Елисавета силно се ядосваше. Защото еснафите са били работливи хора, обединени в професионални гилдии, обявени обаче за някакви “интересчии”, абе направо за буржоа с техния “печалбарски” манталитет.  

Повтарям: и в най-критичните към “системата” забранявани или цензурирани филми от времето на “соца”, някои от които бяха показани в оригиналния им вид след раздялата на комунизма с  отеснялата му змийска кожа, НИЩО от споменатата в текста ми  относно моркова и  съветската тояга действителност в НРБ не присъства пряко в сюжета на онези “ленти” – както по руски образец е (старо)модно днес да се наричат игралните филми, въпреки дигиталната епоха, в която живеем. 

Един пример от многото, свързан със забранените теми. 

Да са виждали (не)уважаемите от мен днешни нововъзникнали “националисти”, приписващи ромския проблем на демокрацията, някаква картинка във връзка с циганските гета, оградени с метални тараби, за да не се забелязват от улицата и да не смущават взора на предполагаемо проспериращия български соцариец?

За ромите у нас беше позволено да се говори и пише само в някакъв хумористичен фолклорен ракурс от рода на онези малоумни сценки в сериала “На всеки километър”, изиграни иначе талантливо от Григор Вачков. Тонът ( и ) в това отношение беше зададен от съветските другари с техния разкрасен фолкпортрет на съветските, пардон – руските цигани. Показаха ни ги във филма на Емил Мунтяну “Таборът отива към небето” без да си дават сметка май, че като номади по царско време циганите са изглеждали по-свободни, отколкото след болшевишката закрепостяваща колективизация. Героите от табора танцуваха и пееха във филма – щастливи до полуда, с изключение на един намушкан с нож по любовни причини.  

Могат да бъдат изброени още много недосегаеми за правдив коментар и портрет теми от онова време, което носталгиците по държавното финансиране обявяват днес безкритично за “златно”. Да, някои творци получаваха златни хонорари. Но златно беше преди всичко мълчанието, както се казва в онази позорна мъдрост, препоръчвана и днес от мнозина. За цели групи нещастни хора в тогавашното ( анти)общество нищо не се споменаваше и филмираше на принципа ” по-добро нищо, след като не може да се каже нещо добро”. 

Автоцензурата не прощаваше никому.

Това е безпощадната истина. Който не вярва на автора на тези редове, нека опита да оспори мнението на убития Георги Марков, един от малцината творци, успели да победят автоцензурата, който плати с живота си за тази дързост.

Ето откъс от есето му “Компромисът”, публикувано в “Задочните репортажи за България”.

“Ако трябва да степенувам средствата, с които Българската комунистическа партия си служи, за да владее изкуствата и литературата и да превива с огромен успех гръбнака на всеки творец, ще поставя на първо място две от тях: щедрото заплащане и автоцензурата. Мисля, че българската комунистическа идеология дължи голям паметник на онзи зъл гений, който измисли премахването на официалната цензура в България. Това е една от най-ярките демонстрации на черна далновидност, с която българските идеолози превъзхождат колегите си в СССР и другите комунистически страни. За какво ти трябва да цензурираш официално литературата, когато можеш да накараш всеки писател или журналист да се цензурира далеч по-строго, отколкото и най-строгият външен цензор би постигнал. Отгоре на всичко автоцензурата работи на три или четири сита. Писателят се самоцензурира, редакторът се самоцензурира, издателят се самоцензурира, съответно рекламата и критиката се самоцензурират. Ако едно от ситата пропусне нещо, няма начин другите да не го задържат. Магията става още по-смайваща, като се знае, че никое от ситата на автоцензурата не работи по инструкции, нито следва правилници, нито пък някъде е написано какво може и какво не може. Всичко това е оставено на свободно тълкуване от всяко отделно сито. Свободата в случая е правото да отгатнеш какво се иска от тебе, какво ти е позволено да кажеш и какво не. След като имаш свободата сам да осакатиш собственото си произведение, да измениш основния замисъл или да го напълниш с необходимата партийна бутафория. Моторът, който стои зад тази свобода, принадлежи на страха. Страха, че може да сбъркаш, че едно- или двегодишен труд може да отиде на вятъра, че с един замах можеш да сринеш цялото си положение, без да постигнеш какъвто и да е ефект. Страха, че можеш да се разделиш с щедрото заплащане, на което междувременно си свикнал.

Много пъти в разговор с колеги ние сме стигали до заключението, че можем само да завиждаме на страните, в които има официални цензори. Официалният цензор опростява цялата картина, като прави нещата ясни. Най-напред той е външно лице, той е противник, враг, с който писателят трябва да се пребори, а винаги е по-лесно да се бориш с друг човек, отколкото със себе си. След това официалният цензор се занимава само с крайния, завършения авторски продукт. При него произведението пристига в цялостна форма, докато автоцензорът е онзи, който не реже готовото произведение, а го осакатява още от самото начало, още преди раждането му, още с развитието на всеки образ, и твърде често авторът така обърква понятията, че не знае кой вътре в него е творецът, кой е цензорът. Докато с официалния цензор войната е открита, дейността на автоцензора е чисто подривна, саботажна, равна на предателство отвътре. Много пъти автоцензорът съумява да се представи за творец и съответно подривната си дейност за творчество. С официалния цензор човек може да има обяснения, да чуе позоваване на принципи или правилници, а при автоцензора нищо не е ясно. Всичко е догадки, които плуват в призрачна мъгла. Един автор винаги може да се опита да заобиколи или да излъже цензора. В последна сметка човек винаги може да вини и ненавижда официалния цензор, но не може да вини и ненавижда автоцензора, защото това е самият той.

Ето как с магически трик режимът сваля от себе си отговорността за осакатяването на литературата и изкуството и вежливо я предоставя на самите творци. Само в много редки случаи, когато ситата се прокъсат или прелеят, режимът бързо се намесва чрез свои агенти, които, разбира се, поемат отговорността върху себе си, за да спестят неудобствата на партията”.https://chitanka.info/text/2898/39

7 мнения за “Златното мълчание от “златното време” на изкуството в НРБ е грозната истина”

  1. Всичко е казано от ясно по-ясно и от точно по-точно!
    Спомням си, че за кратко преди нахлуването на съветските въшливи орди в България, като цензор е работил Змей Горянин и после каскетите след 9.09.44 го съдят в “народния съд”, не му дават никъде работа, всичките му книги са обявени за фашистки и са иззети от библиотеките. За сравнение: в днешните библиотеки повечето книги са от времето на соца. Друго може и да не намериш, но книгите на Ст. Ц. Даскалов, Караславов, Джагаров, Богомил Райнов, Гуляшки и подобни са си там и не само трупат прах, но са готови да отровят душите на младите!

  2. Да ви прилича казаното от Георги Марков на това: “у нас автоцензурата е на самите журналусти.”; “у нас има свобода на словото. Всеки може да направи карикатура на премиер, президент”.

    И не се смущава от това, че има автоцензура? Какво сега да направи той, пардон, ТОЙ? И как се е появила тая автоцензура? Ами сигурно ще каже МАН-ТА-ЛИ-ТЕ-ТА. И ТОЙ няма нищо общо с това, нали?

  3. “насилствено урбанизираната човекоединица” си е шедьовър, откъдето и да го погледнеш, Иво. ЕВАЛЛА!

  4. Острото око на Инджев преоткрива неумолимо още една от дяволските черти на соц режима, върлувал у нас. Именно безпардонното бягство от отговорност за извършените действия, забрани, и в случая – цензурата. И до ден днешен, особено в една от “левите” партии, в случай на налагане на наказание по вековна традиция набеждават жертвата – Х.У. се самонаказа, ние не искаме ама така се получи и тн. хронично замитане на следите и бягство от отговорност за решениеята.
    Интересно е, че на първото издание на Webit, преди близо 10 год, имаше също лекция, посветена на автоцензурата – с невзрачна на вид презентаторка, която не въодушеви никого от от рехавата аудитория, която недоумяваше поради доста нетипичното за дигиталната индустрия гледище.

  5. Поздравления, г-н Инджев, за поредния бисер! Според моето скромно мнение 90% от БГ журналистите са жалки страхливци! Треперят за заплатите си. Аз съм зад океана. От БГ телевизиите гледам само Евроком. Жалко за България!!!

  6. Ромският проблем не следва да се преписва на демокрацията. Проблем съществуваше и при социализма, напр. ромските гета споменати в статията. Но този проблем се задълбочи през прехода. През социализма ромите имаха почти максимална иконом. заетост – нископлатена, непристижна, но явяваща се постоянен източник на доход и пенсионна обезпеченост. В големите градове много роми работеха като чистачи, товарачи и пр. и в индустриалните предприятия. Вследствие на структурните иконом. реформи ромите изпадаха en masse от икономиката, а шансовете да си намерят работа на създаващия се пазар на труда бяха минимални. Приватизацията на село се проведе без отчитане на факта, че ромите в селата никога не са притежавали земя и след закриване на ТКЗС остават в състояние на „свободно падане”. При социализма соц. мрежи, които да поемат безработните нямаше – създаваше и изкуствена трудова заетост. Фактът на липсващи социални мрежи на практика беше отчетен пост фактум като обесняващ трудностите на прехода.

  7. Разбираемо е буквално прието обобщението за скопеното изкуство в условията на комунистическата диктатура да предизвика възражения. Но според мен, ако тогава е имало забележителни творци и творби, то е било въпреки опита на властта да сопи изкуството. В това отношение майсторите на словото са по-ощетени от художниците и скулпторите, например. Златю Бояджиев и Иван Ненов може и да са нарисували някоя друга партизанска майка, но са оставили прекрасни картини, по които не можеш да разбереш при какъв режим са рисувани. Старият трик на “комунистите” да приписват всичко положително на “народната власт” сега се ползва и от соцносталгиците. Много хубави неща имаше тогава (не на последно място, че бяхме млади), но те бяха не благодарение, а въпреки властта.

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.