Интервю във Faktor.bg

Иво Инджев: Путин няма шанс в истинска война с НАТО, освен ако не реши да се самоубие и да завлече половината свят в гроба със себе си

Мълчанието на руските агнета ще бъде нарушено с ръмжене тогава, когато в кошарата им стане непоносимо, защото обичат да гледат как се мачкат други народи

 

 

 

 

Иво Инджев

24

DEC

2018

Керченското перчене на Кремъл беше нужно като проверка на украинската бойна готовност и като още един инструмент за натиск върху Киев

Дори фанатичните сектанти от групата на болните от русофилство балканци не „гласуват“ в реалния си живот за обвързване с Русия, казва пред Faktor.bg анализаеторът

Интервю на Васил Василев

– Г-н Инджев, какво се случва на Балканите и по какъв начин конфликтите се отразяват на България? 

– Според все повече международни анализатори на Балканите се случва сблъсък между неоимперските претенции на Русия да запази този регион като свой „заден двор“ и пробуждането на запада за този факт. От една страна е тревожно да се окажем по средата на този сблъсък, но от друга беше крайно време на Русия да бъде оказан отпор. И той е успешен през отминаващата 2018 г. Най-големият проблем на Русия не е недостигът на русофилство сред заблудените консуматори на исторически митове в региона, а фактическата пълна невъзможност на т.н. руски свят да предложи каквато и да е екзистенциална алтернатива на западната привлекателност за балканските народи. Иначе казано, дори фанатичните сектанти от групата на болните от русофилство балканци не „гласуват“ в реалния си живот за обвързване с Русия. С нищото не можеш да се обвържеш. Между кандидатстващата за НАТО Македония и отколешният член на алианса, каквато е Гърция, няма основания за ескалация на напрежението. Обратното, лидерите на двете страни Зоран Заев и Алексис Ципрас дори са номинирани за Нобелова награда за мир. Не се вижда на хоризонта ескалация, а по-скоро се наблюдава опит на опозицията в Гърция да упреква по свои партийни причини правителството в Атина в отстъпление от националните интереси с договора между двете страни, който позволи пробив в процеса на приемане на Македония в НАТО. Друг е случаят с напрежението между Сърбия и Косово. То е най-взривоопасната реалност на Балканите (ако не броим взривоопасния потенциал на босненския сръбски анклав и опитите на Москва да го детонира), довела до мобилизация на силовите структури в двете бивши югославски републики. Трудно се лекуват раните от войната в Косово, започната от режима на Милошевич в края на миналия век след етническото прочистване в Косово, но завършила с неговото поражение от силите на НАТО и с обособяването на Косовската република в самостоятелна държава.

– Ще успее ли да се справи Македония със сложната ситуация, в която се намира?

– Македония не може да се оправи сама. Но има забележително единодушна подкрепа  за стремежа й към евроатлантическа интеграция от страна на САЩ и ЕС  (с изключение на враждебното гостоприемство на Орбан спрямо беглеца Груевски). Тази западна подкрепа е най-видимото доказателство за „проглеждането” на запада за заплахата малката балканска република да бъде използвана от Русия за дестабилизиране на региона. В Скопие тази година се извървяха толкова западни лидери в демонстрация на тази подкрепа, колкото вероятно не са стъпвали там за целия период на съществуването на тази република. До момента Кремъл търпи поражение на този фронт. Въпрос с повишена трудност е наистина докъде са готови да отидат русофилстващите реваншисти в Македония в готовността си да предизвикат сблъсък не само със значителното албанско малцинство, но и с привържениците на интеграцията на страната в ЕС и НАТО изобщо.

– Оказа се, че Кремъл стои зад протестите на „жълтите жилетки“ във Франция и Белгия. Това ли ще е новата тактика на Москва да дестабилизира Европа?

– Винаги, когато Москва отрича намеса в демократичния тил на западния враг е полезно да се помни как лично Путин лъжеше, че окупирането на Крим през февруари-март 2014 г. е резултат от пряка руска намеса. Когато окупацията на полуострова приключи, пак той сметна за нужно да се похвали с успеха. Това е уникален случай на подобно самохвалство в стил „ама как ви измамихме, а!”. Москва отрича да подклажда бунта във Франция, но на лъжливото овчарче никой не вярва. Още повече, че  Александър Дугин, идеологът на евразийската доктрина за т.н. руски свят, открито обяви „жълтите жилетки” за руски съюзници срещу „либералните свине” на запад. Новият Распутин, като наричат този вдъхновител  на руския шовинизъм  по аналогия с един друг ортодоксален шарлатанин с голямо влияние върху руското самодържие в началото на 20 век, няма официален статут в Кремъл. Но възторгът му от погромите в Париж е твърде представителен за онова, което си мислят управниците на Русия.

– Как си обяснявате стратегията, че Владимир Путин не посяга на големите натовски страни, а тероризира малките прибалтийски държави? Това ли е стратегията му за удари по Европа? 

– Путин обича да опонира на упреците за милитаризирането на Русия с факта, че САЩ имат десетки пъти по-голям бюджет за отбрана от Русия. Той е наясно, че Русия няма шанс срещу НАТО в една истинска война, освен ако не реши да се самоубие и да завлече половината свят в гроба със себе си в глобален ядрен конфликт. Локалните войни в Чечня, Грузия и Украйна му осигуриха уважението на голяма част от населението в империя, в която уважението към грубата сила е възпитавано от векове. Но като всеки побойник, той много внимава да не замахва към по-големите от него. Обича да се перчи пред “кварталната публика”, но  си избира обектите само след преценка на тяхната достатъчна за целите на успешното му перчене слабост. Възходът му в очите на руските народни маси започна в Чечня, където продължи т.н. втора война срещу миниатюрния анклав с асиметрична военна мощ. В Грузия направи същото през август 2008 г., а срещу Украйна се възползва от безвластието в Киев, за да окупира Крим почти както Сталин завладя безкръвно България през септември 1944 -та, т.е. без да срещне съпротива от страна на една държава, която предпочита да не му дава повод за брутализиране на процеса на окупацията, съпътстван от много жертви и разрушения.

– Имаше прогнози, че през 2018 г. Путин ще предизвика война. Възможно ли е тя да се случи догодина?

– Путин обича този род прогнози, колкото и да звучи парадоксално. Обича всички да се боят от него, за което да го уважават поданиците му, привикнали да тачат силата на стария руски принцип „бий, за да те уважават”. Освен това, любителите на страховити прогнози също ги обичат. Това е винаги печеливша стратегия. Който познае, че страшното ще се случи, си приписва пророчески заслуги. Ако пък се провали, изтъква, че е предупредил навреме и така е осуетил най-лошото. Така че този вид прогнози ще продължават да се сипят. Не, че Путин не би се впуснал в нова военна авантюра, но при нивото на международната изолация, в която е вкарал страната си, ще трябва да се замисли доста какво го чака при нова провокация.

– Беларус предупреди, че Русия е на път да завладее територията ѝ, както направи с части от Украйна. Възможно ли е по някакъв начин светът да противодейства срещу набезите на Кремъл, освен със санкции? 

– Не виждам желаещи да потвърдят параноята на Кремъл, според която Русия е заобиколена от врагове, които желаят да ръфат територии от нея. Путинизмът би триумфирал при най-малкия признак за чужда военна операция срещу Русия по какъвто и да било повод. В Кремъл трябва да се безпокоят не от външна намеса, а от собствената си неадекватност от съветски тип, която доведе до разпада на огромната империя СССР. Колкото до Беларус конкретно, там проруските чувства също изтрезняха след окупацията на Крим. Самият Лукашенко не подкрепи руския аншлус в Украйна, давайки си сметка, че същата схема може да бъде приложена към собствените му белоруски владения. Путин би извършил самоубийствена глупост, ако опита същия сценарий срещу братовчедите от Беларус, които са доста корав орех във военно отношение. Изобщо, Украйна и в по-малка степен ( засега) Беларус дължат на Путин рязкото ускоряване на процесите на националната консолидация пред опасността от руска асимилация. Иронично казано, но не и напълно изключено, някой ден в двете републики могат да издигнат насмешливи паметници на благодарността към неосъзнатия “баща” на двете нации.

– На фона на цялата агресия и противопоставяне между Запада и Москва, руският народ запазва мълчание. Как си обяснявате поведението на руснаците? 

–  На подобни въпроси е прието да се отговаря подмазвачески – в смисъл, че народът винаги е мъдър. За съжаление историята е пълна с опровержения на тази глупава парадигма. Най-голямото мълчание се „дочуваше” по времето на най-репресивните фази на комунизма. При това народите са склонни да мълчат не само от страх пред репресии. Твърде често те са съгласни да бъдат мачкани други народи. Това е тъжен факт и възходът на Путин върху труповете на хилядите убити в Чечня от безогледните руски бомбардировки, сринали до земята половин милионния Грозни (заедно с руските му обитатели), доказва тази грозна истина. Най-вероятно мълчанието на руските агнета ще бъде нарушено с ръмжене тогава, когато в кошарата им стане непоносимо. Лично и колективно.

– Има различни версии кога ще си отиде Путин, говори се дори за дворцов преврат. Това ли е според вас начинът президентът на Русия да бъде детрониран? По какъв друг начин може да му бъде взета властта?

–  Путин го „свалят” коментаторите в самата Русия, сред които има наистина уважавани политолози и социолози,  още от третата му година във властта. Боя се, че те сгрешиха поради комбинация от фактори, сред които е невярната калкулация за това колко цинизъм може да понесе един уязвен от имперското си падение народ, на когото се предлагат хляб и (военни) зрелища. Хлябът обаче става все по-оскъден за по-голямата част от населението на Русия, а зрелищата май започнаха да омръзват на обръгналите на обещания за национално величия обикновени руснаци, от които се иска все по-трудно поносима жертвоготовност срещу нещо, кое „не се яде” ( но се финансира от общия бюджет, като авантюрите на Путин в екзотичната чужбина, каквато е Сирия).  Както вече отбелязах, мрачната прогнози е печеливша стратегия за всеки кандидат за пророк. Ще си позволя частично да я употребя и аз: Путин ще остане на власт докато може. Няма да се оттегли доброволно. А дали ще го махнат чрез дворцов преврат е нещо, което и най-специалните служби на света не знаят. Във всеки случай в обкръжението му няма как да има демократи. Селекцията на това обкръжение изключва подобна аномалия. Логично е да се предположи, че един дворцов превратаджия няма да е по-различен от онзи, който би го приласкал в обкръжението си. Да се надяваме на еволюция, а не на революция в Русия.

– Ако Владимир Путин напусне Кремъл, ще има ли в Русия стратегическа промяна или системата ще „назначи“ нов диктатор с друго име? 

– Както отбелязах, не вярвам Путин да си отиде доброволно. Сигурно е само това, че когато все пак освободи президентското кресло, няма да бъде изпратен с овации – нито в Русия, нито в чужбина. Мисля, че това му е ясно. Поради което не бърза да ускори развръзката, меко казано. В Русия обаче се говори в остатъчните ниши на свободен обмен на мнения в публичността, че новоизпечените руски капиталисти с радост биха се върнали към сътрудничеството със запада. Само че изпитват страх да си го признаят. Очевидно примерът с прогонените олигарси, дръзнали да опонират на Путин, като Ходорковски и Березовски, е достатъчно възпиращ в това отношение. Единият плати с дълги години затвор и изгнание след него, а другият – с живота си в изгнание.

– Каква ще бъде развръзката според вас в конфликта с Керченския проток? 

– Агресивният ход на Русия в Азовско море е всичко друго, но не и импровизация. Путин е наясно, че и тази провокация няма да му навлече силова реакция на далеч по-силния от неговата армия западен съюз НАТО. Керченското перчене му беше нужно като проверка на украинската бойна готовност и като още един инструмент за натиск върху Киев чрез присвояване на допълнителна разменна монета в случай на преговори. Това е калкулиран пиратски ход, който на английски се нарича „развяване на знамето” . В морето от руски проблеми, тази демонстрация показва, че капитанът държи под контрол своя екипаж, готов за абордаж.

– САЩ приеха резолюция срещу Северен поток. На фона на това, каква ще е съдбата на Турски поток, ако тръгне и премине през България?  

– Преди десет години един руски функционер заяви на пресконференция в София със самочувствието на предизвестен победител относно плана за спонсорирания от западни инвеститори газопровод „Набуко”, че това е „някаква опера”. Ха, ха, ха… После се оказа, че несбъдната опера са всъщност всичките руски мегаломански енергийни проекти в региона: от „Южен поток” и „Бургас – Александруполис”, до АЕЦ „Белене”. Така че нека не бързаме да прокопаваме въображаемия турски поток през България. Той вещае още по-голяма зависимост на страната ни от Русия в енергетиката, а това не е само въпрос от национална величина. Малко вероятно е нещо подобно да бъде допуснато, колкото и на местните пеликани, лакоми за подизпълнителски поръчки по трасето на такъв поток, да си точат клюновете за вкусни руски хапки.

– Вижда ли се краят на конфликта в Сирия? 

– Който е следил близо 20 годишната гражданска война между конфесии и партии в Ливан, няма как да не забележи приликата с десетина пъти по-голямата аналогия в Сирия. Тази прилика не предвещава добри новини за умиротворяването, а още по-малко за възстановяването на Сирия като единна държава. Би било истинско чудо това да се случи някога. Още повече, че победоносният на този етап режим на Башар Асад е напълно безпомощен да се закрепи без външната подкрепа на Иран и Русия. Алауитският клан от шиитския клон на исляма, който управлява в Сирия чрез династията Асад от десетилетия, разчита на “племенната”, макар и пламенна подкрепа, на малко повече от десетина процента от населението на онова, което някога беше Сирия. Когато една сграда няма собствени темели, а разчита на укрепващите външни конструкции, тя е обречена да рухне във всеки момент, когато подпорите отвън бъдат премахнати по някакви причини.

– Кои ще бъдат новите конфликти през 2019 г.? Путин се насочва да овладее африкански републики, там ли ще е невралгичната зона? 

– Закъснялата стръв на Русия да излезе на близкоизточните и африканските хоризонти като колониална сила демонстрира неспособността на империята да извлече поуки от историята. Европейските колониалисти са били мотивирани да завладеят ресурсите на т.н. трети свят, докато Русия е най-богатата на природни ресурси земя на света. Къде е логиката да ги харчи за скъпи военни кампании в Централна Африка и Либия? Въпросът е към специалисти по психология и политическо инженерство. Защото става дума за патологична липса на здрав разум. Путин и режимът му изглежда са мотивирани единствено от манията за величие, която „продават” успешно на поданиците си. Засега.