Някои прилики между британците и българите

Поради многократното разминаване и взаимното противопоставяне  ( дори с оръжие през Първата световна война) е трудно да намерим две толкова ( почти) антагонистично различни държави в днешна Европа като България и Великобритания. Несравнима е нашата тежест в международните дела и световната икономика. За съжаление и в други области. Но да не задълбавам по темата за разликите, очевидни за всички. Ще се опитам да кажа по какво си приличаме.

В исторически аспект е по-скоро шега да се сравняваме като жертви на чужди завоевания в древността, но нека направя за начало и такъв опит. Без претенция за съвпадение под индиго на двете национални съдби. 

Британците са били обект на римско завоевание. Територията на днешна България – също. При това се е случило с разлика от някое и друго столетие. Иначе казано, те са били романизирани насила в рамките на няколко века от нашата ера, а малко по-късно наличните племена на Балканите в днешна България периодично попадат под владичеството и влиянието на Западната, а след това и на Източната римска империя.

Когато България се появява като европейска държава на Балканите тепърва й предстои да изпита влиянието и прякото управление на “източните римляни”, докато на британските острови римските легиони по същото време са само спомен, макар и наложил първороден отпечатък на местната култура и традиции.    

В края на 10 век България се оказва нещо, което в учебниците по история се наричаше византийско робство. Губи своята независимост за близо два века след опустошителни два похода на руските варвари на княз Светослав, подкупен от ромеите да нападнат владенията на цар Петър. След успешното руско разоряване от това се възползват “източните римляни”. 

По-малко от век по-късно, през 1066 г., викингите, създали междувременно прототипа на бъдещата Русия с огън и меч, нахлуват в Британия с цел да я подчинят окончателно. Вождът им Харолд Хардрада обаче загива в битка с британците и завоевателите се провалят. За разлика от вожда на техните роднини от Нормандия. Броени седмици по-късно Уилям Завоевателя дебаркира от Нормандия, покорява и завинаги променя Великобритания. 

Ако в тези паралели може да се търси нещо общо, то приликите, колкото и да са условни, свършват дотук. Не само защото Британия поема по пътя на имперския възход, а България запада и бива откъсната от запада, за да възкръсне като преобразена до неузнаваемост бивша европейска величина, доминирана от евразийските империи, които се боричкат помежду си за българската плячка. 

Отличителен белег за разликите между евразийците, към които по неволя клоним днес по наследство и британците, е в една много важна подробност: и преди да сме станали жертва на евразийската експанзия не сме били подвластни на таласокрацията, т.е. на отворената по море към света цивилизация. Не сме морски народ. 

Таласокрацията, с цялата бруталност на европейските колониални завоевания, е мощен, определящ фактор в развитието на човечеството, от който сме останали встрани. Морските държави в Европа, като Великобритания, Франция, Испания, Португалия и още няколко техни конкуренти, са откриватели, а не само завоеватели. И преди, и сега. Нашата съдба е била да се затворим у дома и да оцеляваме. Което е формирало някои от най-тъжните за регистриране черти от националния ни характер.

Османската и Руската империя, които маршируват с огън, ятаган и наган из земите, наречени и днес България, не са таласокрации. Те за сухоземни, сухопътни, интровертни хищници, които не страдат от нагона на морските цивилизации да опознават света, да общуват с него и да възприемат позитивите на своите открития.

Казано в скоби:

Ако някой е решил, че ще си правя игра на думи с романизацията и ромите, нека да се успокои. Дори да завъртя аналогията така, че да се окажем близки с романизираните в тяхното древно минало британци, съм наясно за разликите между романизацията и ромизацията, с която се борят тук нашенските сухоземни комплексари. Нямам нужда от изкуствено помпане на самочувствието и в сравняването с величини, като британската. 

В рамките на неочаквания финал на този текст предлагам друг паралел от най-актуален вид. При това в контекста на изстрела, който британците произведоха в собствения си крак чрез Брекзит. Не че злорадствам, приравнявайки ги към нас, изостаналите…

Злополучната операция по възстановяване на британското минало под формата носталгичното завръщане към него, наречена каламбурно от самите британци Брекзит, имаме своя съвременен български аналог. Той се състоя у нас през лятото на 1990 г., когато носталгиците спечелиха смайваща победа над българите, желаещи да бъдем част от Европа. 

Изборите в България, на които реваншистите откроиха страната ни като единствената бивша съветска колония в Европа, в която чрез избори беше спечелена властта от консерваторите ( така в западните медии наричаха тъгуващите по комунизма соцпобедители на онези избори ), силно напомня на опита за самоубийство на Великобритания в наши дни. Тя също извърши ритуално жертвоприношение на олтара на демокрацията чрез най-пряката му форма на волеизявление, каквато е референдума.  

Референдум-дум-дум…

Добрите инструменти могат да служат и за (само)убийство. Точно като и ножът, с който иначе най-миролюбиво си режем хляба. 

Едно към едно: у нас през 1990 г. за ретоградната кауза в името на реанимирането на комунизма със средствата  на демокрацията гласуваха хиляди български граждани. Техният вот отговаря напълно на профила на онези, които подкрепиха референдума за Брекзита във Великобритания. Това бяха по – възрастните, живеещите извън големите градски центрове и  по-слабо образованите хора. И в двата случая. 

Не съм сигурен за приликата между британците и българите ( в това отношение ), но едно от нещата, по които хората по света си приличат, е тяхната склонност понякога да си причиняват наранявания от глупост, смятайки че връщането назад е двигател на прогреса.