Още с първите си изяви, които не могат съвсем да бъдат заобиколени от останалите медии, завърналата се в българската публичност българска секция на “Свободна Европа” предизвика обичайното за гузните ревнивци у нас спазми на пълното премълчаване. БНТ, както вече споменах в друг текст, “подмина” авторството на американската медия за разгласяването на скривания от около половин година факт около отнемането на българския паспорт на един близък до Кремъл руски милиардер. “Днес стана известно”, съобщи в новините си държавната телевизия относно отнетия български паспорт на руския олигарх Сергей Адониев.
Има и добронамерени изключения от кампанията по игнориране на възродената “Свободна европа”. Някои бяха споменати с благодарности в рубриката на Иван Бедров “3 минути”.
Реплика за ползата от прераждането на радиото в сайт написа и колегата Георги Даскалов. Тя съдържа между другото и следното:
“Тогава работеха в радиото Емилия Антова, Петко Георгиев, Руми Червенкова, Васко Чобанов, Калин Манолов, Катя Бончева – хора с добра репутация в занаята. Радиото плащаше добре и можеше да си вземе качествени хора”. https://debati.bg/spetsialno-za-debati-bg-chekpoynt-svobodna-evropa/
Не харесвам думата “занаят”, когато става дума за една професия, изискваща нещо повече от сръчност. Иначе е похвална похвалата на колегата за качествените хора. Относно привличането им заради заплащането в “Свободна Европа” през 90-те години ще направя все пак малко уточнение.
Няма да говоря от името нито на споменатите конкретни имена, а още по-малко пък ще пиша от позицията на неспоменатите журналисти. Много са – от Лили Маринкова, до мераклийката Клара Маринова, която беше прогонена от депутатските редици на БСП и дойде да се моли да я приемат в радиото, но не й се отвори парашута. Толкова за парашутистите и за “всеядността” на “Свободна Европа”, към която някои обичат днес да подхвърлят отровни камъни от днешни позиции.
Както винаги ще с изкажа в първо лице. Ще споделя как изглеждаха нещата отвътре. Защото не съм бил страничен наблюдател. Работех цели 5 години като водещ и коментатор в “Свободна Европа”.
Не, не ме е привлякло заплащането. Бях загубил доста по-добре платена работа. Цели три пъти в рамките на предишните 3 години. Поканата от страна на “Свободна Европа” да се присъединя към неговия екип за мен беше изход от задънената улица, в която бях натикан, преследван от силните ( с парите и политическото си влияние) на деня. Нито нито парите, нито позицията ми на коментатор в радиото бяха нещо повече от онова, което си бях извоювал като на главен директор на БТА , главен редактор на всекидневниците “Експрес” и “Демокрация”.
Щеше да ми е по-привлекателно да си взимам началническите заплати, да си ползвам платения отпуск, “екстрите”, осигуровките, престижното положение и прочее главни за мнозина неща. Загубих всичко това под натиска на кампанията, която водеха срещу моя милост на всякакви нива политици, бизнесмени с медийни мераци и не на последно място – атакуван бях системно от медии, впрегнати в очернянето ми. Пазя си “мил спомен” за онова сафари за главата ми, съхранено в папки с изрезки с охулващи материали по вестниците. По онова време те все още играеха важна роля.
Погледнато отстрани би могло да се каже, че съм пропаднал, а не съм се покатерил по стълбицата на професионалната реализация, ставайки водещ и коментатор в “Свободна Европа”. Там нямаше нито заплати, нито платен отпуск ( всяка ваканция излизаше двойно скъпа, чиста загуба на доход) , нито осигуровки, нито секретарки и командировки. Имаше единствено хонорари за излъчени материали, които журналистът трябваше да осигури за предаванията. Всеки трябваше да се пребори за вниманието на слушателите според способностите си. Ден след ден.
Още конкретика? Ок – за онези които се интересуват от нея.
Работещите в “Свободна Европа” действахме тясно в екип с цел да върви процесът без сътресения. Ако някой отсъстваше, което се случваше рядко по желание ( защото означаваше изпадане от списъка с хонорарите) друг го заместваше по график, съгласуван предварително най-вече между самите колеги. Нарича се “здравословна конкуренция”, но тя се водеше в дух на колегиалност, а не чрез бутане с лакти.
Всъщност командировки имаше, но те нямаха нищо общо с практиката в българските медии. Ще спомена отново като илюстрация за единствената моя командировка като кореспондент на радиото.
НА СНИМКАТА: Авторът в разговор с президента Петър Стоянов в наетия за официалната му визита в САЩ през 1998 г. самолет. Личен архив.
Бях сред българските журналисти, придружаващи президента Петър Стоянов в САЩ през 1998 г. Имах толкова нисък лимит за хотелски разходи, че се наложи да спя в евтин приют за младежи в Ню Йорк ( с една баня на етажа за десетки кандидат да се изкъпят, която ти отключват по изрична заявка на рецепцията).
НА СНИМКАТА: Авторът пред пресклуба в Ню Йорк
За разлика от мен всички останали колеги от журналистическата делегация отсядаха в нормални хотели. Че и в луксозни дори.
Условията за командировката на “Свободна Европа” включваха като възнаграждение единствено хонорарите за кореспонденциите. Предавах ги по телефона от улични автомати чрез посредничеството на американски оператори, на които обяснявах, че разговорът е за сметка на приемащата страна и тя трябваше да потвърди твърдението ми. В сравнение с останалите колеги бях като беден роднина и в това отношение.
Подчертавам, споделеното по темата не е някаква форма на оплакване, а цели да внесе яснота. Богатите американци бяха доста по – пестеливи от бедните български редакции. Не случайно в “Свободна Европа” нямаше навалица от желаещи да пътуват, докато в българските редакции за тази вкусна привилегия се водеха тихи битки с връзки и лобита за уреждане с връзки. Да не говорим, че при следващия президент Първанов возенето в неговия самолет се превърна в един вид приобщаване на една постоянна компания ласкатели, пишещи и говорещи глави, превърнати на практика в придворни сътрапезници на държавния глава.
Ако освен всичко друго “Свободна Европа” е съхранила и традицията да харчи пестеливо парите от данъците на американските граждани, подозирам, че доста не особено свободни български журналисти получават ( за мълчанието си) повече пари от колегите ( почти изцяло млади, от чисто ново поколение), които дойдоха на смяна в “Свободна Европа” след 15 – 20 години, спрямо 90-те години на миналия век, когато имах привилегията да работя в най-свободната медия на българска територия.
Ако греша в подозренията си мога само да се радвам за младите колеги.
Когато истината е от първо лице,според мен,тя не се нуждае от коментар.Особено когато това лице е Иво Инджев.
Благодаря за статията!
Независимо, че съм отявлен противник на глупавите български поговорки, в случая се изкушавам да цитирам две:”Да ловиш маймуни с трици” и “На триците скъп, на брашното евтин”. Първата сентенция идеално ми се вписва в кадровия подбор на медията – щом ще плащаш с трици, “тричави” ще са и материалите, които ще получиш. Другото умотворение ми подсказва, че не си в състояние да прецениш постигането на кой резултат какво точно усилие изисква. Ако правилно съм разбрала написаното по- горе от г-н Инджев, политиката на въпросната медия опитва да се позиционира нейде по смисловата пресечка на разните умотворения. Желая й успех, разбира се. Обаче идва следващата пословица: От два стола- на земята. Извинявам се за цинизма, но има и още нещо: Не може … това в …. онова, пък душата в рая. Иска ми се Радиото да има съществен принос към свобдата на словото в Европа, в частност България. Обаче, рано е да се каже…
++++++++++! Точно в десетката! Да, американците са пестеливи и малко наивни, а това се използва хитро от противниците им. Да се надяваме, че ще се излекуват от тази наивност!