Не се полагат шестици за писането на петиции

Искам да зарадвам този път онези читатели, които се дразнят от моя скромност и наблягат на греховете ми, за да ми опонират по теми, по които не искат или не могат да спорят и да ме опровергаят. На времето на подобни самоинициативи им се казваше “другарска самокритика” и тя се изискваше периодично по комсомолско-партийна линия. Днес използваме думата катарзис – къде по изискано е!

Да, не само съм грешен. Имам много грехове. Признавал съм си някои от тях или както се казва на езика на хумориста “разграничавал съм се от себе си” и друг път.

Този път ще си призная, че съм участвал в писането на текстове заедно с група хора. Понякога съм се присъединявал само с подписа си, съгласявайки се със съдържанието. 

Не е срамно да си в съавторство със съмишленици, както да си дадеш под наем перото на олигарха Илия Павлов, както навремето направи журналистът от “ 24 часа” Георги Кадиев, написвайки статия във в. “Дума”, подписана от богаташа. Това си беше фалшификат от рода на картина, която е нарисувана от художник, но е подписано от неговия меценат като авторска – ако не и по-зле, дококото ставаше дума за опит да се повлияе на общественото мнение за въпросния катарзис в шефа на всемогъщата в първата половина на 90-те години на миналия век корпорация “Мултигруп”.  

И все пак (се) питам каква е ползицата от сдружаването на думите, чрез които апелираме ( май повече от безсилие да постигнем нещо с други средства) към държавното началство да ни чуе и да уважи мнението ни. 

Не се отказва лесно на съмишленици, когато те поканят да се присъединиш към колективния разум. Изглеждаш като неразумен юрод, който се срами да се признае за един от тях. Ето защо съм се присъединявал. И от солидарност, и по убеждение.

Случвало се  и други да се присъединяват към мой текст. Само веднъж.

Споменавал съм, че края на 1989 г. бях насочен  ( от доносник в БТА -от истинските, както разбрах по-късно, а не от нарочените после под общ знаменател) да отида в дома на Анжел Вагенщайн. Доносникът отдавна е покойник, а Вагенщайн е жив и пожелателно- здрав на преклонната си възраст. 

В дома на режисьора на ул. “Московска” се бяха събрали напълно непознати за мен хора с тежест в тогавашния ни\  им  микросвят – от младия Андрей Рачев, до няколко възрастни професори. Мъдруваха по решението на задачата“какво да се прави”, поставена от руския прасоциалист Чернишевски, от когото по-късно Ленин преписва. 

Взех инициативата да натракам на пишещата машина на домакина декларация с препоръки какво да се прави на мига, откъде да се започне: от разпускането на партийните организации в предприятията и учрежденията, през отмяната на член Първи от конституцията за водещата роля на Партията…

Настана голяма суматоха и се наложи домакинът да се обажда няколко пъти по телефона на “някого” ( Андрей Луканов) чрез посредник ( Петко Симеонов) за съгласуване на текста – без да ми казва с когото точно го прави. Беше ясно за всички кой командва този парад. 

Накрая се получи един осакатен, но все пак “революционен” инструмент за онзи ранен етап на обезоръжаването на военния комунизъм в НРБ. 

И какво се случи с декларацията? Занесох я в БТА, но отказаха да я публикуват в Главна редакция вътрешна информация. Пуснаха я все пак по каналите на Информация за чужбина в превод на няколко чужди езика. Прохождането на този вид колективно творчество беше мъчително…Архивите на БТА би трябвало да “помнят”, макар да не говорят нищо. 

Признанието ми съдържа обаче и подпризнание. Признавам си, че колективните обръщения като правило не постигнаха кой знае какво, за да не абсолютизирам с твърдението, че бяха напълно безполезни. Кой ли в началото на 90-те години не пишеше възвания, декларации обръщения! 

Те бяха отдушник на десетилетно сдържани викове на несъгласието и протеста. Надуваха за компеснация балона на очакванията за справедливост. После той се спихна постепенно.  Подобно на онзи подарък на Мечо Пух за тъжното магаре Йори в празното гърне от меда, който е е изял.

Мечо пух , особено симпатичен със самопризнанието, че е само “едно глупаво мече”,е убеден, че тъкмо спуканият балон става за подарък в комплект с едно празното гърне. Ако сте пробвали да натикате надут балон в пълно гърне с мед, ще се съгласите , че Мечо Пух е прав.

Но приказката ми беше за друго. Или почти. 

Постепенно започнах да страня от колективното творчество в писането и подписването на писма, възвания и обръщения. Особено, след като натрупах биография на пристрастен общественик, пристрастен към една от двете противоборстващи страни по времето на разделението на ляво и дясно. Тогава още не прозираше  основната руска подмолно канава на процесите, която спечели най-голямата си победа над България с трансформирането на любовта към СССР в любов към Русия – най-напред със задна дата към царщината от 19 век, а постепенно след това и към съвременната й проекция, разцъфтяла в началото но новото хилядолетие в целия си имперски блясък при Цар Путин.  

И друга история съм споменавал, но ще я вплета и тук отново. 

Позната стюардеса ми е разказвала, как американски транзитни пътници си изпуснали връзката на летището в София по времето на комунизма. Откъде да знаят , горките, че излитането е било забавено заради закъснението на виден член на политбюро на ЦК на БКП. Американците спретнали петиция и дали воля на възмущението си, адресирано до министъра на транспорта на НРБ. Стюардесите я взели уж да изпратят, но я чели в тоалетната  на летището. Хвърлили късчето хартия в клозета. Пръснали се от смях, развеселени от наивността на чужденците.

Горе – долу подобно нещо се случваше и с гражданските реакции през 90-те години на миналия век и по време на “прехода”, но поне я имаше наивната енергия за гражданско реагиране на нередностите. Явно повечето декларации отидоха в “клозета” по стара соцтрадиция, а “стюардесите” на борда на прелета към контролираната от старите господари демокрация се кикотеха в качеството на успешните приватизатори на подмяната. 

Има и петиции с мое участие, които направо изиграха обратна роля на замисъла. Такъв беше случаят с писмото на журналисти, сред които и моя милост, до заместник-председателя на Европейската комисия Нели Круз през 2012г. https://www.vesti.bg/bulgaria/medii/zhurnalisti-poiskaha-sreshta-s-neli-krus-5106811

Призовавахме я през 2012 г. за съдействие по въпроса на незавидното състояние на българската медийна свобода. Тя се съгласи на среща с журналисти в София – предполагаемо и с нас, подписалите писмото до нея. Но събитието се превърна във фарс, обгрижван от властта.  Основни събеседници на Нели Круз на срещата с нея в  представителството на ЕС в София на 20 септември 2012 г. се оказаха видни медийни началници ( на снимката по-долу), както и  неколцина от най-гласовитите “медийни звезди”, на които никой не им запушва устата и съответно тя не можа да им бъде затворена и в този случай. 

 

 

 

 

 

След толкова много падения и липса на възход, изводът на грешника е, че личната изява е за предпочитане, колкото и да е “малотиражна”. На принципа на здравословното хранене: по малко, но на често и с акцент върху качеството, а не върху количеството на косумираната свобода. 

На очакваната забележка от предимно анонимни “контри”, които непременно ще се опитат да подметнат язвително (полу)истината за предизвестения неуспех на писмата и възванията заради ниското качество на авторите – а не толкова на тестовете им, напомням: преди броени дни доказано качествени европейски интелектуалци с международен престиж се обединиха и написаха писмо в защита на европейските ценности. Но и те се провалиха на български терен, който се самоизключи от адресатите на призива им. https://terminal3.bg/nesashtestvuvashtoto-pismo-ot-balgarski-intelektualci-v-podkrepa-na-evropejskata-civilizacija/

Не е утеха, но трябва да се признае, че умората от напрягането на човеколюбието у нас все пак е по-голяма сред рецепиентите на интелектулното лекарство, които предпочитат да винят за това всеки друг, но не и себе си. Никой не може да бъде накаран насила да се лекува, ако упорито не желае. Насилственото хранене на доброволно гладуващите е похват от времето на СССР, където шепа борбени противници на режима ги тъпчеха насила с храна, за да не умрат и да станат мъченици в битката за свобода и демокрация.