Историческата истина за истеричната привързаност към менталните пранги на робството в съзнанието на русколюбивите българи

“Турското робство” е метафора,

историческата истина е друга

Метафората “турско робство”

и до днес обслужва интересите на руския империализъм,

казва културният антрополог Харалан Александров.

За много българи този мит е по-важен от историческата истина.

Bulgarien Flaggen Symbolbild (BGNES)

Защо много българи – за разлика от гърците и сърбите,

например – продължават да настояват,

че в Османската империя предците им са били „под турско робство”?

Харалан Александров:

 

Турското робство е свещена крава в масовото съзнание на българите.

Спомням си как кметовете на няколко подбалкански градове

като Карлово, Калофер и Копривщица

реагираха панически на фалшивата новина,

че „турското робство“ щяло да бъде извадено от

новите учебници по история и организираха протест пред Министерски съвет.

Попитах ги защо за тях е толкова важна тази метафора.

Те ми отговориха буквално:

“Ако го няма турското робство, всичко губи смисъл за нас.

“ Оказва се, че конструктът „турско робство“

е далеч по-важен от историческата истина,

тъй като функционира като фундамент на българската национална идентичност,

формирана по време на Възраждането и ревностно поддържана

до ден-днешен чрез институционализирани културни практики:

образование, медии, киноиндустрия, местни традиции, политически ритуали и пр.

За да разберем гнева на феновете на „турското робство“,

освен историческите факти трябва да вземем предвид и това,

което в науките за човека се нарича „културна памет”.

Тя е напълно самостоятелно явление

и представлява устойчив разказ за общото минало, който служи като обяснение за случващото се в настоящето.

Според Ян Асман, виден германски изследовател на културната памет,

един исторически мит може да има по-голяма тежест

в колективното съзнание на общността,

отколкото историческата истина, базирана на факти и документи.

Оспорването на този разказ се приема като кощунствено действие,

като посегателство върху сакралните фундаменти на колективната идентичност.

За културната памет митът е по-истинен, по-верен от историческите факти.

Откъде обаче метафората за „турското робство“ черпи енергия,

за да се налага повече от век и половина над историческите факти?

 

Тази метафора безспорно е изиграла важна роля в консолидирането на националното самосъзнание на българите и мобилизацията им в стремежа към независимост. Българите от онази славна епоха, които са подели борбата срещу “турското робство”, са били наясно, че става дума за метафора, защото са имали опит от първа ръка с живота под османска власт и са знаели какво означава роб и какво означава свободен човек. Роб означава индивид, лишен от елементарни човешки свободи като право на придвижване, собственост и стопанска инициатива и заставен пожизнено да работи без възнаграждение за господарите си. Българските поданици на Османската империя определено не попадат в тази категория. За културната памет обаче тези факти за без значение, защото „турското робство“ има статут на универсален обяснителен механизъм за българските злочестини.

Ние с лекота зачеркваме пет столетия от нашата историята просто защото тя е протекла в рамките на Османската империя, за чието развитие българите имат съществен принос, особено през 19 век, когато българските елити се включват активно в стопанския и културния живот. Именно стопанското процъфтяване на българските земи в тази епоха допринася за появата и възхода на българското национално самосъзнание и борбата за национална автономия. Този безпристрастен прочит на историята често предизвиква негодувание, обвинения в родоотстъпничество и опит за „пренаписване“ на историята. Става ясно, че като “истинска” история се възприема не тази, която се е състояла в действителност, а трагично-героичният разказ, в който сме избрали да вярваме, защото ни предлага лесни и удобни обяснения. Продължаваме да робуваме (използвам думата като метафора) на идеологическите канони от 19 век, епохата на национално освободителните борби, които по необходимост конструират ситуацията в черно-бели краски. Ето защо не можем да се сърдим, че много българи отказват да видят нюансите и светлосенките на тази забележителна и противоречива епоха. Историческата наука – не историческата пропаганда – се опитва да бъде безпристрастна, докато културната памет винаги е пристрастна.

Дали обаче метафората за „турското робство“ все пак няма реални исторически корени в неравноправното положение на българите в Османската империя?

Няма никакво съмнение, че българите, както и останалите християни, са били втора категория поданици на империята в сравнение с мюсюлманите. От тях се очаквало да работят, да търгуват и да се замогват, за да плащат данъци и да издържат армията и администрацията, съставена от мюсюлмани. За да се освободят от данъчното бреме, част от нашите сънародници приемат исляма и получават съответните привилегии. Високата Порта обаче гарантира икономическата, културната и верската свобода на християните, понякога дори в противоречие с ислямските канони. Пример за това е султанският ферман от средата на 19 век, който разрешава българите да издигнат в центъра на османската столица импозантната църква „Св.Стефан“, която и до днес краси Истанбул. С модернизацията на османската държава българите получават все повече права, но не и правото на национално самоопределение, тоест на собствена държава. Метафората за робството описва недоволството от това политическо състояние, а не юридическия и икономически статут на българите в империята, който е завиден. Когато по време на Руско-турската освободителна война руските войниците атакуват най-големите сгради в българските села и градове, те са изумени да открият, че това не са турски конаци, а български читалища. Да оставим настрана факта, че “поробените” българи имат значително по-висок стандарт и се радват на повече права и свободи, отколкото крепостните селяни в Русия. Що се отнася до същинското робство, тоест продаването и купуването на хора като стока, то е съществувало както в Руската, така и в Османската империя, но българите са били по-скоро от страната на купувачите. В тази връзка мога да разкажа любопитната история за произхода на една моя позната. Нейният пра-прадядо, живял в средата на 19 век, не успял да се ожени в своето градче, защото имал лют нрав, изпокарал се с всички и никой не искал да му даде дъщеря си за жена. Освен че бил проклет, той бил и богат и един ден се зарекъл, че ще си намери чудна жена, каквато никой не е виждал. Той често пътувал по търговски дела из безбрежната Османска империя и след една такава командировка наистина се върнал с “црънка”, млада чернокожа жена, отвлечена от Африка, която бил купил на някакъв далечен пазар за роби. За всеобщо изумление жената научила български, родила му деца, отгледала ги и се грижила за тях и за мъжа си, а той въпреки лошотията си я обикнал и се отнасял към нея с голямо уважение. Според семейното предание, двамата живели дълго и щастливо и оставили многобройно потомство със смесена кръв.

Haralan Aleksandrov (BGNES)Харалан Александров

Разпространено е мнението, че привържениците на метафората за „турското робство” често пъти са представители на онези „патриотични” среди в България, които са не само проруски настроени, но и подкрепят сегашната власт в Москва. Защо е така?

Защото тази метафора обслужва дневния ред на руския империализъм, сериозно оспорен от задълбочаващите се процеси на евроинтеграция на балканските държави. В исторически план митът за турското робство се ползва като оправдание както за прокарването на самодържавните интереси на царска Русия, така и за бруталното налагане на комунистическия режим от съветските окупатори и техните български слуги. До ден-днешен този мит сплотява руската пета колона в България, която неуморно бди над интересите на путиновата олигархия. Всичко това се вписва в стратегията на Кремъл да произведе символична приемственост между Руската федерация, наследница на съветския режим, и старата империя на Романовите, която е изтрита от лицето на земята с огън и кръв тъкмо от този режим. Ако съществува някаква приемственост в политиката спрямо България на руските царе, на съветските диктатори и на посткомунистическата олигархия, то нейното съдържание несъмнено е в усилието да бъдем държани в унизителна зависимост и принуждавани да плащаме вечен “данък благодарност” на нашите освободители. Неотдавна един подпийнал и разнежен руснак в пристъп на откровеност сподели с мен, че въпреки нашата неблагодарност те продължават да ни обичат като малък брат, с когото са свързани по кръв, вяра и съдба. Те са наши традиционни освободители, и както някога са ни освободили от турско и от фашистко робство, сега са готови отново да ни освободят от натовско и европейско робство. Чакат само да осъзнаем грешката си, да ги повикаме – и те тутакси ще се отзоват. Тъй че когато взимаме важни решение за нашето бъдеще, е добре да не забравяме за тази великодушна и самоотвержена братска любов, която отново и отново се стоварва върху нас като проклятие.

РЕДАКЦИЯТА ПРЕПОРЪЧВА

14 мнения за “Историческата истина за истеричната привързаност към менталните пранги на робството в съзнанието на русколюбивите българи”

  1. Много пъти, включително в този блог, съм афиширал негативното си отношение към изявите на този автор, стигащо на моменти /на негови социо-леви залитания/до открита неприязън. Дори съм си позволявал да оспорвам толерантността, внушавана от г-н ИНДЖЕВ по отношение инакомислието на въпросната личност.
    Днес, след като се запознах с публикувания тук материал, оттеглям всички свои минали несправедливи оценки и неоснователни нападки спрямо г-н АЛЕКСАНДРОВ и задочно му поднасям най-искрената си молба за извинение!
    НЕЗАБАВНО КОПИРАМ ГОРНИЯ МАТЕРИАЛ И ГО ВКЛЮЧВАМ В УЧЕБНИКА ПО ИСТОРИЯ, ПРЕДНАЗНАЧЕН ЗА ВНУЦИТЕ МИ!

  2. “Роб означава индивид, лишен от елементарни човешки свободи като право на придвижване, собственост и стопанска инициатива и заставен пожизнено да работи без възнаграждение за господарите си.”
    Tочно такива роби бяхме при социализма, натрапен ни от руските окупатори през 1944г. За съжаление младите поколения не знаят и не искат да знаят за този период. Сега могат свободно да пътуват по света, а тогава не само не можеше да излезеш зад граница, но и за по-големите градове се искаше жителство. След национализацията, след насилственото отнемане на земята и набутване в ТКЗС, хората бяха лишени от средства за производство и принудени да работят за жълти стотинки. Един трудоден в селското стопанство се заплащаше по 20 – 30 стотинки, за да има да хрантутим братската червена армия “освободителка”. По времето на съветския слуга вълко червенков имаше закон за държавните доставки и още на хармана бирниците идваха да вземат житото, да не би селянинът да успее да отдели първо за семейството си. Ако годината е била лоша и не успееш да внесеш определената продукция за държавата – арест и затвор.
    Нека да кажат защитниците на тезата за “турското робство” как биха нарекли живота ни в периода 1944-1956 г. След това при “зрелия социализъм” след като съпротивата беше сломена, настана затишие и започнаха с по-префинени методи да тормозят хората.

  3. В подкрепа на написаното от Ж. Герджикова дори още някъде към краят на “зрелият социализъм” през 80-те години на миналият век си спомням как след завръщането на славният женски баскетболен отбор на “Левски” от гостуване в СФРЮ за мач от турнира “Ронкети” се носеха слухове, че препълнената зала от няколко хиляди “навиячи” безсилна да спре победният устрем на българките започва да скандира по техен адрес: “Роби, роби”.

  4. Споделям писаното от автора и от Ж. Герджикова. Само не съм склонен да упреквам младите българи за това, че не знаят истината за робството по време на комунистическата диктатура. Вината я носят цяла плеяда от учени историци, които не намериха за нужно да преподават истинската история на събитията както по времето на така любимото им турско робство, така и зверствата извършени след вероломната съветска окупация на България.
    Адмирации за г-н Павел Тинков!!!
    Стана ясно и на незрящи, че от българското училище не може да се очаква да вкарва за изучаване ерудити, като автора на тази статия, собственика на този сайт, г-н Инджев, г-жа Даниела Горчева, и други незаразени с червена проказа автори.

  5. Когато за първи път прочетох в “Строители на съвременна България” от Симеон Радев, че Стамболов е искал да върне България обратно в Турция, като автономна държава, не можах да го разбера. След над 20 години живот зад граница, където разбрах свободния западен свят и антипода му Русия, напълно споделям вижданията на Стамболов, които са същите като на Левски, Раковски, Ботев, Стоянов, Батенберг, Вазов и още много други български патриоти. Хубаво е, че имаме историци, като Симеон Радев и Харалан Александров, които имат смелоста да застанат срещу митовете строени за повече от век и да направят справедлива равносметка на кое е било хубаво и кое е било лошо. Да не забравяме, че когато в Европа е върлувала холера, чума и средновековно мракобесие, българите са се радвали на относителен мир и много по-добър живот от западно- европейците. В същото време когато западняците са измирали като мухи ние сме си седели тихичко под крилото на султана. Няма спор, че глада, чумата и мракобесието в Западна Европа ги е направило много по-силни и конкурентноспособни до степен, че по-късно колонизират свят много по-голям от този на Александър Македонски и Римската Империя. Както се казва всяко зло за добро…

  6. Милко Димов,лидер в колоезденето,през петдесетте години.Преди състезание,на писта,на състезателите е казано;„съветските другари,трябва да победят“.Милко води през цялото време и на последният кръг,рязко изостава.Не съм бил там
    ,но се коментираше под сурдинка.Не вярвам руснаците,да стигнат чак до там.Нашенско подлизурско поведение.

  7. Искам и аз да допълня Ж.Герджикова. Господа които са били войници по времето на соца. Помните ли казармата. Това си беше 100% лишаване от свобода за 2 години с всички атрибути и гаври които се полагат на човек без права. Особено шокиращо беше влизането и първите седмици. Всичко беше така нагласено, че да шашне новобранеца максимално.

  8. Иво, Честит Рожден Ден! Живи, здрави и щастливи бъдете ти и цялото ти Благословено семейство! Г-н Тинков, така мислех и аз за Харалан Александров, но сега вече съм на друго мнение. Да е жив и здрав! Жоре, довечера ще бъдем в Санта Барбара за да празнуваме на 18-ти рожденният ден на най-малката ми внучка Христа! Навършва единадесет годинки. Довечера ще вдигнем тост специално за Иво Инджев! Направи го и ти! Май много се разприказвах. Чао, за сега!

  9. Към Кристиян Спиридонов:

    Никога не мога да се начудя на носталгиците по соцказармата, които явно си харесват концлагерния режим на съзнателно налагани унижения с цел да те направят “истински мъж”.Но човек не бива да съди по себе си…

  10. Авакуме, вече го направих и съм убеден, че всички съблогари също са вдигнали тост за Иво.
    Думата, дума отваря. За казармата, де. Аз влязох в година за която официално се твърдеше, че се слага край на “извращенията”. Така нареченото от “зайците” гонкаджийство. Та, благодарение на горната директива успях още на 4-ият ден да се справя сефте с по-голямата нужда. С извинение. И когато се “пофалих” на един що годе нормален младши сержант, какви идиоти бяха повечето, просто не е истина, той се засмя: Браво, новобранец, обикновено отнема цяла седмица”. И само да допълня. На третата седмица ни водиха на бригада, служих в Смолян, високо в Родопите, в дън гори тилилейски, да носим релси за една ураниева мина. И си помислих. Ако ме поставят пред избор, тук оставаш при същите условия до края на живота си, сиреч съм в “цивилизацията”, така се наричаше всичко извън казармата или караш още 23 месеца служба, избирах първото. Без грам колебание. До какво оскотяване сме били доведени.

  11. Един РОБ от с.Чокманово освен двуетажната огромна къща и 5000 овце за пасенето им притежавал и цялата КРУША ПЛАНИНА /сега в гръцко/ с площ има няма над 6000 дка. Такива РОБИ Чокмански кехаи са били стотици хора гледали по 3-4000 овце в продължение на 300 години /според турски архивни документи/, а предполагам и по-рано, тоест повече години защото е нямало архив.
    Петър Камбарев с корен от с.Чокманово.

  12. За пореден път силна статия. Бих искал да препоръчам на уважаемата аудитория, която чете блога един филм. The soviet story (2008). Има го и в youtube с български субтитри. Оставям самия филм без коментар. Той говори сам за себе си.

  13. Xората кръстили „Под игото” вековнaтa липса на народен суверенитет, независим религиозeн дом и собствена армия, не са между живите.
    Hие, живите можем да го преименувамe в окупация,завземане, овладяване или въобще да забравим тая история.
    От друга страна, не трябва да забравяме какво родиxa гладът, насилието и мечтитe за реванш на крепостните в царска Русия и как току що родената идеология управлява за половин век официално и еднолично България.

    B юли 1945 г. лидерите на САЩ, Великобритания, Русия и Китай дават ултиматум за пълна капитулация на Япония, за да приключат Втората Cветовна войнa. В случай, че Япония реагира негативно, резултатът ще бъде „бързо и пълно унищожение“. Pепортерите попитали тогавашния премиер на Япония Кантаро Сузуки как възнамерява да отговори.
    Според администрацията на Националната сигурност на САЩ (НСА), отговора бил “mokusatsu”. Думата се състои от два отделни символа “Moku” – символ за мълчание и “satsu” -убий.
    Кантаро Сузуки използвал тази дума много пъти преди това и винаги е означавалo „без коментар“.
    Чуждестранните медии обаче, под влияние на момента го тълкуват като „третират с мълчаливо презрение“ или „игнорират“. Американците ca раздразнени от арогантния тон в преведения отговор, още повече, че международните информационни агенции съобщaвaт на света, че в очите на японското правителство ултиматумът не е “достоен за коментар”.
    Десет дни по късно се случва Хирошима.

    Безсмъртни няма, и няма как всички да са на едно мнение. Има толкова много думи.
    B началото беше словото, но в началото на Кое…

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.