Руското и американското влияние в България, две (не)сравними по своя генезис величини

 

 

 

 

 

Има ли нещо общо между небивалия трус в ГЕРБ със серията от оставки след имотните скандали и рокадата на върха на “Лукойл” след това? Защото и в двата случая бяха заменени две незаменими от около 10 години насам величини. Когато това се случва по едно и също време или последователно имаме основания да се замислим доколко събитията са свързани. 

Разжалването на Цветан Цветанов от неофициалната му позиция на втори по важност фактор в партията се родее със смяната на Валентин Златев като  управител на  “Лукойл България” не само по съвпадението във времето, но и по линя на друг интересен факт. На пръв поглед Златев беше титуляр, а не втори човек в редиците на свързания с Русия монополен бизнес в България. Сега обаче, също като на Цветанов, който изглеждане недосегаем кадровик на ГЕРБ без когото Борисов не може да оцелее, му се наложи осъзнае, че в голямата игра много бързо може да изпадне от вагона на своята монополна недосегаемост. Защото друг кара влака. 

И Цветанов и Златев формално запазват позиции. Единият контролира предизборния процес по партийна линия, а другият получава бонуса шеф на Контролния съвет на компания в България. И остава в надзорния й съвет ( засега). 

Има и разлики. Началникът на Цветанов даде да се разбере, че му е сърдит за проблемите, които му създаде. Докато за Златев империята мълчи. Просто го маха. Империята не се обяснява на презрените поданици, какво остава за някакви си българчета, заменяйки най-богатия сред тях с чист руснак. Булат Субаев се казва.  

Разбира се и ние, подобно на Сократ, сме длъжни да направим мъдрото признание, че “колкото повече знаем, толкова повече знаем, че нищо не знаем”. 

Не знаем и вероятно никога няма да ни кажат, има ли нещо вярно в спекулациите, че тъкмо от американската радиостанция “Свободна Европа” тръгнаха разкритията за апартаментните далавери всред управляващите. Вече съм се ангажирал със скептичен коментар в това отношение. По-скоро от уважение към “Свободна Европа”,  която от чувство за журналистическа солидарност не бих заподозрял без доказателства в “поръчковост”, отколкото поради абсолютизиране на своята убеденост, че Вашингтон не предава приятелите си. Защото това по принцип не е вярно. 

Спомнете си само как през февруари 1979 г.  САЩ отказаха на иранския шах дори лечение ( какво остава за политическо убежище) в страната си след 35 години приятелски отношения, когато беше прогонен от режима на аятоласите от Иран.

Рейгън си свидетелства, че след началото на безредиците по улиците на Техеран съветниците на шаха му казали, че “ако се арестуват петстотин души – повечето от тях корумпирани бизнесмени и представители на правителството, огньовете на революцията могат да бъдат потушени, а сама тя обезглавена.

Но хора от американското посолство казали на шаха да не предприема нищо, и той постъпил така. До самия край той повтарял на персонала си “Съединените щати винаги са били наш приятел и няма да ме оставят в беда и сега”. Той послушал съвета ни как да реагира на тълпата, а когато трябвало да бяга от страната си, Съединените щати не го приели дори за лечение, от което силно се нуждаел. Това бе ужасно отношение към човек, който е бил наш приятел и стабилен съюзник в продължение на повече от тридесет и пет години.

…Решението на нашето правителство да стои смирено настрана, докато сваляха шаха, доведе до създаване на един деспотичен режим в Техеран, който бе много по-зловреден и тираничен от режима, който бе сменен”. (Роналд Рейгън. Живот по американски. Издателски комплекс УНСС, преводач ( неспоменат !), София 2018 г., стр. 256,257).

Рейгън, в качеството на губернатор на щата Калифорния, се е произнесъл също далеч преди нашата коментаторска скромност  за нагласите на хората да обръщат внимание на корупцията само в разбираеми за тях размери.

“..за  много хора е трудно да си представят сума от 100 милиона долара или дори от един милион. Случваше се да споменавам, че сме направили нещо и сме спестили няколко милиона долара. 

В отговор получавах безизразни погледи и учтиви аплодисменти.

По време на една реч пред бизнесмени и служители в Сан Франциско споменах, че сме спестили 200 000долара, като сме изпратили няколко седмици по-рано годишните регистрации на собствениците на автомобили. Цените на пощенските услуги нарастваха и ние се постарахме да изпреварим по-високите такси. Като казах това публиката се изправи на крака и дълго време ме аплодира бурно. Двеста хиляди долара те могат да си представят, но двеста милиона е невъзможно”. ( пак там, стр. 213 ). 

Ще рече, че и ние не сме много по-различни от “обикновените американци”. 

Ако се върна обаче на въпроса за това дали е възможно Цветанов да е поръчан за отстрел от “американците”, а Златев от “руснаците”( по каквато и да било причина), отговорът е в полза на Москва. 

Американците могат да бъдат циници, идеалисти и всякакви, но пари на вятъра на хвърлят. Разчитат на “меката сила” на своята абсолютно безспорна, неподражаема и несравнима с нещо друго в историята привлекателност. Докато за Русия пазаруването на влияние  чрез подкупи, шантаж и заплахи на лична основа е традиция, стара като нравите на Московията, налагани с нагайката на “Златната орда” близо три века.  Крепостните селяни на руското влияние в чужбина са инвестиция и стока, от която Кремъл не би се отказал лесно. Даже никак.  

Обобщил съм тази своя теза в заглавието си “Рус(к)о гладно нема”, което заживя междувременно свой автономен живот ( т.е. без споменаването на авторството). 

Така че нека никой не се притеснява за битието и житието на Златев. Даже няма нужда от каламбур с фамилното му име. 

Колкото до Цветанов, толкова често и демонстративно добре приеман в САЩ, не бих го сравнявал чак пък с иранския шах. Тази драматична роля на геополитическа пешка предстои да изиграе на шахматната дъска двойнственият му началник Борисов, лавиращ между комплиментите си към Лавров и срива с  апартаментите на ( проамериканския, според публичния му образ,  Цветанов). 

Борисов направи избор. Game over, както казва героят на работническата класа в днешна Америка Доналд Тръмп.

Същият май никак не иска да приема двуглавието на българския орел от Банкя ( въпреки совалките на Цветанов в САЩ и опитите му да се примоли за официална визита на Борисов в САЩ – уж обещана за началото на тази година по твърдения на раболепни медийни източници у нас). 

Обитателят на Белия дом, любимец на “белите хора” в САЩ,  изобщо не страда от сантименталностите на Рейгън. Тръмп няма проблеми да нарита шефа на ФБР, най-верните си съратници от предизборната си кампания и всеки близък до преди дни спътник в кратката му политическа кариера, който му пречи с нещо. Какво остава за доказано мрънкащ в полза на Путин обигран в ориенталските политически интриги балкански политик, който се натиска за ръкостискане с големия бял бос от Вашингтон без да си дава сметка, че така дискредитира обитателя на Белия дом, борещ се да се изчисти от обвиненията за близост с Москва.

Тръмп си прилича с нашия Борисов по своята безцеремонна готовност да се раздели с когото и да било в името на политическото си оцеляване. Американецът направо мяза на имитатор в това отношение.  Но мащабът е толкова различен, че опитът за аналогия е комичен. 

Добре че все пак я има “меката сила” на Запада. Стига да не сме засмукани от някой руски корупционен Турски поток или облъчени от ядрената измама “АЕЦ Белене” ( или от собственото си невежество на историческа основа относно руско-съветските “освобождения” на България”), не ни се налага да бъдем убеждавани да избираме на чия страна трябва да застанем. 

Друг е въпросът кой и как успява тук да осребри нашия логичен избор, за който гласуват с краката си и най-яростните местни проруски корупционери, когато ножът с двете остриета засегне личните им интереси.