Писал съм няколко пъти за приликите между съдбата на Грузия и ориста на България като “заден двор” на руския империализъм. Но беглите ми бележки за грузинската специфика са си бедни в сравнение с краткия по форма, но много  съдържателен исторически обзор на(моя приятел ( смея да твърдя) Олег Панфилов. Руският журналист, известен в самата Русия като “ужаса на Путин” , е беглец по принуда от Русия. Заради тормоза от страна на руския режим той се пресели в Грузия. Наблюденията му са наистина от личен опит.

 

Не на последно място Олег Панфилов е член на Обществения съвет на нашата неправителствена организация за демонтиране на Монумента на окупационната червена армия в София МОЧА.

 

Авторът на тези редове има уговорено интервю с грузински телевизионен екип в близките дни и статията на Олег Панфилов идва като повод за сравнение, за който няма как да не стане дума в рамките на  въпросното интервю.

 

От превода на неговата статия , направен от  блогъра Павел Николов, можем да видим доста общи неща между България с тази  също така малка, предимно планинска,  православна, древна, черноморска и ( разделена на русофили и грузински патриоти през 19 век ) страна, в която обаче днес просто няма пета колона на Москва.  Грузинският пример щеше да е не само поучителен, какъвто е за нас, но и препоръчителен, ако не се брои обаче фактът, че проруските сантименти на грузинците се изпариха от руските бомби през август 2008 г. Все пак не можем да си пожелаем същата терапия за изтрезняване от русофилството…

 

Иначе технологията, по която руският империализъм действа през последните два века и срещу Грузия е добре позната у нас на онези, които се интересуват от нея. Става дума за същия ламтеж на Русия за подсигуряване на плацдарм за нови войни и териториални придобивки на юг;  за същата и дори по-успешна (  но временна, преболедувана вече) русификация на половината страна;  за същото експлоатиране на православието в съчетание с потискане на независимостта на местната ( далеч по – стара от руската) църква; за същото презрение на руските господари към “туземците”; и най-вече за същото експлоатиране на “освободителната” мисия на Русия от Турция.

 

Грузия и „руският свят“

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ако се вярва на руската пропаганда, в Грузия са се появили „проблеми с руснаците“, макар че не се цитира нито един факт, освен „наглостта“ на депутата от Държавната дума на Русия Сергей Гаврилов, който седна на стола на второто лице в държавата като в свой собствен. Русия се опита да убеди света, че става въпрос за грузинска русофобия, което не е истина.

Отношенията на Грузия със северната ѝ съседка са стари: някога царица Тамара се омъжила за новгородския княз Юрий Боголюбский, но той се оказал пияница, любител на мъжеложството и на зоофилията. През 1188 година бракът се разпаднал. Опити за първи дипломатически отношения имало през 1483 година – кахетският цар Александр I написал писмо на московския княз Иван III. Оригиналното писмо не е запазено, а неговият преразказ се подлага на съмнения.

През 1722 година Пьотр I планира кавказки поход, при който възнамерявал да достигне река Кура, за да основе там крепост, след което да добере до Тифлис (Тбилиси). С оглед на евентуална бъдеща война с турците и персите бил установен контакт с картлийския цар Вахтанг VI, но близки отношения така и не били постигнати. По време на Руско-турската война от 1768-1774 под предлог, че ще помага на Грузия, бил изпратен генерал Готлоб Тотлебен с войски, които трябвало да подкрепят цар Иракли II. Генералът обаче се оказал авантюрист – започнал да воюва срещу грузинския цар и в края на краищата бил отзован от Екатерина II.

Въпреки това, от XVIII нататък, Грузия станала привлекателна за Руската империя, която хвърлила мерник на Персия и Турция, а за война с тези страни на Русия ѝ бил нужен плацдарм или, както казват съвременните стратези, „база за отскок“. Нямало нужда да се търси особен повод – Грузия била подлагана периодично на нападения ту от страна на Османската империя, ту от страна на Персийската. Цар Иракли II се опитал да установи добри отношения с руския монаршески дом и след известни преговори, на 24 юли 1783 година в крепостта Георгиевск, Северен Кавказ, бил сключен трактат – договор, според който Руската империя взела Източна Грузия под своя опека, като протекторат.

Днес Георгиевският трактат се е превърнал в основен „коз“ на руската пропаганда и Москва обяснява колко е била близка с Грузия, за да я спаси през 1801 година я. В действителност Георгиевският трактат не съдържал нищо, позволяващо на Руската империя да завземе Източна Грузия. Напротив, според секретните членове на трактата Русия се задължавала да държи в Грузия два батальона пехота и в случай на война да увеличи своите войски. През 1878 година, заради икономически трудности и обтегнати отношения с Османската империя, руските войски били изведени от Източна Грузия и след осем години тя понесла унищожителния поход на Ага Мохамед хан Каджар.

Нещо повече, в Георгиевския трактат руската страна поемала задължение да запази монаршеския дом в Грузия, да не пипа църквата и да не се намесва във вътрешните работи на грузинското царство. На 12 септември 1801 година руският император Александр I издал манифест за управление на Картли-Кахетинското царство и за присъединяването на териториите му към Русия. Иначе казано, без особени реверанси – вземаме и присъединяваме. Като с Крим. В Източна Грузия по новия Военногрузински път започнали да се придвижват руски войски – основният контингент на армията, която след няколко години настъпила и завзела Западна Грузия, сваляйки имеретинския цар Соломон II.

Като нарушила всички постановки на Георгиевския трактат, Руската империя започнала да окупира Западна Грузия – Имеретинското царство, Абхазкото княжество, Гурийското княжество, Мегрелия, Сванетия, след това пристанищата Поти и Батуми. Едновременно с това кавказкият наместник се борел с многобройните въстания, които започнали веднага, в първата година на окупацията, и продължили до средата на 1830-та година. Те били особено масови и кръвопролитни след като била отменена автокефалията на Грузиската православна църква, една от най-старите християнски църкви, била наложена забрана да се отправят молитви на грузински език, били закрити учебните заведения, в които се преподавало на грузински език, а част от древните църкви били подложени на „реставрации“ – премахвали се грузинските фрески и върху тях се рисували други – „в руски стил“.

През XIX век от територията на Грузия, която вече се наричала Тифлиска и Кутаиска губерния, започвали всичките следващи руски войни на Изток, насочени главно срещу Турция и Иран. Тбилиси бил превърнат в покрайнина на руския живот – и културен, и политически. В няколко региона на Грузия се създали военни бази, където идвали жители от дълбоката руска провинция, окупационната администрация подпомагала съзнателно преселването на най-различни „чужденци“ – турски арменци и гърци, немци от Швабия, поляци, чехи, естонци и украинци.

Едва през втората половина на XIX века грузинските интелектуалци започнали да възстановяват древния грузински език и съдействали за възникването на първите национални училища, за появата на първите вестници и списания. Те говорели едновременно на родния си грузински език, на имперски руски и на няколко чужди езика. В атмосферата на кавказкото наместничество имало няколко слоя – рускоговорещите Тбилиси, Батуми, частично Кутаиси и грузинскоговорещата останала Грузия.

Оформящият се „руски свят“ по това време бил разнообразен – половината от мъжкото население ходело с кители и мундири, другата половина – със сюртуци и костюми, посещавали се посещавали театри и клубове, а местното население било наричано презрително „туземци“. Кавказкият наместник Михаил Воронцов „опитомил“ грузинците, раздавайки княжески титли за заслуги пред царя и отечеството, възпитавайки по този начин нова династия предани поданици на „руския свят“. Но по странен начин грузинският език се оказал жизнен в условията на тоталното потискане на културата. Към времето на създаването на демократичната република през 1918 година обществото на Грузия било вече разнообразно, но грузинският език си оставал основен – на него говорели всички, независимо от своето положение и образование. Именно тогава се формирали новите градски традиции, благодарение на смесените бракове.

Никой никога не е пресмятал колко разнообразна кръв има всеки гражданин, както днес никой не се учудва, че фамилното име на предишния грузински министър на здравеопазването е Сергеенко, а министърът на отбраната през 1912 година се казваше Димитри Шашкин. Съвременният „руски свят“ не е такъв, какъвто си го представят в Кремъл, той се е разтворил в „грузинския свят“, запазени са само семейните предания за майки, баби и прабаби от Петербург или Саратов. Оказвайки се в Тбилиси или Кутаиси, жените, омъжени за грузинци, усвоявали бързо грузинския език и ставали част от обществото, което не ги отхвърляло, а ги приемало, спазвайки древните традиции за толерантност. Жените на много грузински царе и велможи били чужденки.

В съветско време положението оставаше същото – за щастие Йосиф Сталин не позволил да бъде сменена древната грузинска азбука, а в Конституцията на Грузинската съветска социалистическа република грузинският език се определяше като държавен. През 1978 година Едуард Шеварнадзе се опита да добави втори държавен език – руския, но тогава се надигна цяла Грузия, комунистите се уплашиха и оставиха езика на мира. Днес това положение се превърна в проблем за Путин – в Грузия няма „руски свят“, няма „пета колона“, която да призовава периодично Кремъл за спасяване на рускоезичните. Такива просто не съществуват – Дмитри Шашкин и Давид Сергеенко се смятат за грузинци, както и политическата деятелка Лали Мирошкина, юристът Иван Хохлов или журналистът Андрей Белявский. Без „пета колона“ една постсъветска страна не може да бъде завоювана – няма никой за спасяване.

В днешна Грузия няма руски училища, има отделни паралелки, но с всяка година те стават все по-малко, във всички грузински университети се преподава на грузински език, частично на английски. В училищата руският език е чужд език, като немския и френския, а английският е задължителен за всички още от първи клас. От средствата за масова информация на руски език са останали само няколко вестника и десетина информационни сайта – няма търсене, няма и предлагане. В учрежденията или в банките незнаещият руски език сътрудник ще помоли за помощ знаещия руски език свой колега, бързо ще ви отговорят на английски, но никой никого не упреква, а „русулад ар вици“ („не зная руски“) е нещо обичайно.

 

Когато Кремъл се опитва за пореден път да напомпа своята пропаганда с щампи, които могат да са подходящи за Украйна или за Казахстан, в Грузия този номер не минава – там няма „руски свят“, а тези рускоезични хора, които Путин би искал да защити, ходят на същите протестни акции срещу Кремъл като останалото население на страната. И викат „цади!“ („вън!“) заедно с всички. През последните седем години управляващата днес партия „Грузинска мечта“ направи няколко опита да активира организации на „съотечественици“, за да бъде Путин щастлив от мисълта, че в Грузия също има „руски свят“, но те се оказаха смешни – без балалайки и хармоники, при това също знаещи грузински език.

В Грузия може да се срещне истински руски свят, без кавички – в Дедоплисцкаро, например, където набожните старици ходеха на църква и през съветско време. Те се забраждат с кърпи и пеят странни руски песни за благородни разбойници, а новините обсъждат на грузински. И с внуците си говорят на грузински, внуците им вече не знаят руски език. А към Путин се отнасят също като всички коренни жители, за тях той е окупатор.