На малките си съседи не отстъпваме за нашата история, но на Русия сме благодарни, че я тъпче системно

Вярно е, че публичната дипломация предвижда да се изтъкват положителните моменти в двустранните отношения и по възможност да се избягват конфликтните въпроси, но в идилията между Русия и България този принцип е доведен до абсурда да се премълчават системно цели периоди от историята и дори да се представят в положителна светлина действията на насилника срещу жертвата. Това се случи отново на церемонията в Москва във връзка със 140-та годишнина  от установяването на дипломатически отношения между Княжество България и руската империя. 

От руска и от българската страна излиянията за вечната дружба “пропуснаха” традиционно факта, че само 6 години по-късно признатата от Русия българска независимост се натъква на руското наказание за Съединението на България, изразено в скъсването на отношенията с младата българска държава, изтегляне на руските офицери от също толкова младата българска армия ( с надежда това да я направи лесна плячка за подстрекаваната от Петербург Османска империя да реокупира земите на юг от Стара планина).

Като подигравка прозвуча споменаването на българския княз Александър Батенберг от Лавров на церемонията в Москва. Руският външен министър извади от контекста факта, че Батенберг ( като подкрепена от Русия кандидатура ) оглавява княжеството. Какво от това, че той абдикира само 7 години по-късно под руски натиск и бива унизен с отнемане на офицерското му звание от руската армия, присвоено му за участието в Руско-турската война. Причината е, че с подкрепата си за българското обединение от септември 1885 г. князът е нарушил …Берлинския договор.

Размяната на любезности е протоколно задължение, но отмяната на историческата истина е унизителна “подробност”, която руският външен министър Сергей Лавров отново сервира в типичния си имперски стил. Той се изхитри да постави положителен акцент върху съветската окупация на Царска България с твърдението, че СССР е защитавал последователно България на мирната конференция в Париж – три години след катастрофалния ефект за българската независимост, икономика и европейско развитие от същата тази съветска окупация. 

Излиза, че СССР най-напред окупира, а след това “реанимира” своята жертва. Което, в частта за “последователната подкрепа”, също не е вярно. Москва отказва на България статута на победител независимо от принесените в жертва десетки хиляди български воини под знамената на Червената армия в най-кървавата фаза на Втората световна война. За сравнение: родината на фашизма Италия получава такъв статут по настояване на САЩ. При това стотици хиляди италианци се бият на територията на съветския съюз срещу него, а българите не само не са изпратени да мрат там, но и не убиват нито един червеноармеец на своя земя при нахлуването на окупационната червена армия.

Да, всичко това е добре известно на всеки, който желае да знае истината. Защо обаче лъжата се е настанила толкова трайно в двустранните отношения? Може ли някой да си представи в днешно време грузински или украински политик да пропусне да отбележи агресията на Русия, когато говори за двустранните отношения с нея?

Нападнатите от Русия две страни все повече се превръщат в мишени на омразата и отмъстителното заклеймяване в официална Русия. Заместник – председателят на руската Дума Пьотър Толстой ги оприличи онзи ден на “злобни инвалиди”. Може би трябваше да бъдат благодарни за своето териториално осакатяване, причинено “бащински” от техния голям съсед?

По отношение на България тече обратният процес в Москва. След  като премиерът Борисов беше призован от Лавров да се срамува за провала на “Южен поток” през 2014 г., България отново жъне похвали от Кремъл ( за своята сервилност, демонстрирана от Радев в Сочи и Борисов в Москва преди година, когато се състезаваха кой да се унижи повече пред Путин с извиненията си, че не сме отговорили достатъчно на изискванията на Кремъл ) . 

Именно тези две посещения бяха откроени като повратен момент от руския посланик Макаров, който поласка поощрително Борисов за неговата ( изцяло руска по своя смисъл ) позиция относно мира в Черно море.

Цитиран от БНР, посланик Макаров заяви:

“Черно море трябва да бъде море на приятелството и мира, както каза и българският премиер Борисов. Не трябва да има провокации от трети страни. Аз съм за мира и откриването на фериботна връзка между Русия и България, за да могат хората да пътуват с автомобилите си за и от Новоросийск. Ние не можем да забраним на България да открие база на НАТО, ако реши. Но това би била нова ситуация, с нови условия. И подобно”.

Не е чудно, че и българският посланик  Атанас Кръстин “пропусна” дразнещите Москва въпроси в своето насрещно изявление на празника на двустранните отношения в Москва. Политиката на Борисов “да не дразним Путин” се изрази в това, че посланикът спомена ангажиментите на България в рамките на ЕС, но не и в НАТО.  Явно тази избирателност е продиктувана от сигналите на Путин, който лично обяви тези дни, че иска възстановяване на развалените отношения с Европейския съюз, но продължи с войнствените си изявления в духа на галопиращия московски милитаризъм като рекламен агент на заплашителни руски нови оръжия ( реални или отново бутафорни заплахи за НАТО).

Отгоре на всичко тази демонстрация на безгръбначност от българска страна дефилира на фона на войнствените нотки в гласа на миротвореца Борисов, който заявява на Северна Македония, че по въпросите на историята няма да отстъпим от своите позиции или повишава тон с обещание за лично отмъщение на ( наистина неадекватния, но не толкова колкото Лавров) сръбски външен министър Ивица Дачич. 

Явно е въпрос на зависимости. В момента Скопие и Белград зависят от България за своята евентуална евроатлантическа интеграция. Възползвайки се от това вождът в София на практика имитира навика на Путин да се големее пред малките и по-слабите. Съответно нашият премиер се пъчи със своята принципност в защитата на българския интерес да не бъде поругавана историята ни. А когато стане дума за Русия, там зависимостта е обратна. Пред “големия брат” не само отстъпваме, но и му се умилкваме, когато  лично Путин се гаври с азбуката ни, а маскираният като руски патриарх полковник Гундяев или пък “унилата кобила” ( както наричат в опозиционното руско пространство Лавров) ни четат поредното конско. 

Руският садизъм си е намерил партньор в лицето на българския мазохизъм и си го ползва за собствено удоволствие. И двете страни изглеждат все по-доволни от тази своя “духовна връзка”, която непрекъснато изтъкват като основа на двустранните отношения, а Лавров дори я определи като неразбираема за Запада. Така е, неразбираема е и за българите, които наистина искат европейско развитие вместо евразийска деградация.