Битови въпроси в държавата, в която битият си е бит

От днес е позволено да стреляме отново по диви прасета. Приемете тази новина за информационен повод към долния текст.

Любезните ми съседи на село деликатно използват думата “битово”, за да не ме обидят, когато оценяват моите  предимно дървени постройки ( пейки, навеси,етажерки и прочее не съвсем изпипани от гледна точка на майсторите мои дървени импровизации). За тях “битово” означава нещо , което не е направено “под конец”, но е симпатично заради използваните подръчни материали ( клони, стволове на отсечени не съвсем прави дървета, пънове за подпори, “подмладени” употребявани дъски и пр.). Или поне го определят като “битово”, за да незасегнат моето самочувствие на новоизлюпен самодеец. 

НА СНИМКАТА: Авторът възстановява беседка, срутената след големия пролетен сняг през 2012 г. и битовият резултат от онова усилие ( на втората снимка).

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Та и аз така. Водя “битови”, понякога чепати и недодялани разговори с малко познати съкварталци и анонимни граждани. 

Натъкнах се например на “битово” обяснение за свинската чума. Няма такава защото никога не я е имало преди, отсякоха случайни събеседници в кварталния магазин. Един виждал камиони с прасета да се движат свободно, докато него полицаи го спирали “на всеки километър” да му тарашат багажника за свинско в разгара на кампанията срещу чумата. Друг се позовава на наличието на свинско в месарниците въпреки твърденията за епидемия. Но всички вкупом в този и при други подобни разговори на актуална тема са убедени в едно: лъжат ни. 

“А домати забранено ли е да пренасяме”, попитал саркастично при поредната проверка през лятото моя събеседник, преразказвайки отношенията си с полицаите, натъкнали се на няколко щайги с домати, набрани от двора на роднини. “Още не, но догодина може и да ги забранят”, солидарно отговорил униформеният. 

“Такава е атмосферата в нашия дом”, както се казваше на фона на бебешко гукане в една реклама при прохождането на частните банки в началото на 90-те годни.

Хората масово вярват, че ни лъжат по заръка на чужденци, които искат да ни превърнат в придатък за тяхната търговия, за тяхната продукция. Нищо случайно няма в това, че внасяме толкова много храни, убедени са гласовете на скептицизма, които пеят в хора при подобни “битови” разговори. 

Конкуренцията и отвореният пазар са нож с две остриета, осигурявайки невиждано преди ( всички се досещат за “намека”, но не дават вид да са разколебани в убежденията си ) разнообразие от стоки и ни карат да се стараем повече, да се равняваме по най-високите стандарти. Естествено, не успявам да блесна с тази мисъл. Тя е заклещена под тонове “битови” доказателства, заседнали трайно в главите на доста хора. Те вярват в наличието на  специален заговор да бъдем засипани с вносни стоки, за да страда родното производство и ние самите да бъдем заробени в крайна сметка чрез това злодейско изобилие. 

Звучи като акцент от антибългарските филмчета за страдащата от “европейското иго” днешна България, поръчвани от Руския институт за стратегически изследвания ( РИСИ ). Но произходът на тези широко разпространени мисли у нас си е роден, битов. 

Факт е, че неверието е част от националния ни манталитет. Формирал се е далеч преди появата на медиите, а за телевизиите – да не говорим. Въпросът е защо днес, когато медиите са мощен инструмент за формиране на обществени нагласи, е възможно да възникват с предполагаемо летящ старт цели партии с название “Няма такава държава”. Което е почти буквална заемка от възклицанието на шопа за на жирафа: “ нема такова животно”.

Отговорът е, че “няма такива медии”, които да преобърнат вечната нагласа на българите да не вярват на това, което им се говори от онези там горе. 

Така че, честит нов сезон по отстрелване на дивите прасета и опитомени от медиите граждани в тази отсъстваща държава. Тя е нещо като свинската чума, която я нямало в наши дни, макар преди държавата да я имаше в изобилие, но пак не й вярвахме. 

Малко битово се получи, но се надявам на снизхождението на читателите и особено на майсторите сред тях, които знаят по-добре да редят мисли под конец. 

НА СНИМКАТА: Авторът на фона на майсторски построена беседка