Размисли за изборите без избор в деня за размисъл

 

 

  

В деня след размисъла за кого да гласувам на балотажа в София получих въпрос от читателя Стефан Борисов Пашев: “къде са паметниците на българските герои”. Господин Пашев пита във връзка с моята статия за комикса в сайта на “Дневник”, който иронизира Мая Манолова , че уж е подкрепила “подписката на Иво Инджев” срещу Монумента на окупационната червена армия МОЧА – понеже подобна стъпка звучи абсурдно, а най-добрите вицове се крепят на абсурдизма.

Няма да кажа нещо ново, но понеже се завихриха люто спорове за и против двете кандидатки в столицата, се връщам  към все така актуалната тема за изборите без реален избор на тях по показател, чието значение е национално, а не локално. 

Не става дума само за случая с главния прокурор, който се “прослави” като в онзи виц за кръстословицата , в чието условие пише да попълним квадратчетата с  “двете имена на др. Тодор Живков”. Думата ми е, че за когото и да гласуваме днес, получаваме пак от същото – мълчание ( а не и мучене) относно нашата търпимост към лъжата, която съвсем не се олицетворява от едната Нинова, обявена за “госпожа Лъжа”.

Не веднъж съм обръщал внимание на антагонистичната символика във факта, че съветската монументална заплаха към българите се издига на повече от 33 метра височина на един хвърлей разстояние от паметника с вечния огън за отдаване почести на българските герои, вкопан на практика на едно ниво под равнището на земята. От което съветският жалон на робството ( по проф. Любомир Далчев) се извисява принизяващо за българския дух още повече – не само символично, но и метрично.

За българския паметник не може да се каже, че е издигнат. Този обичаен глагол за действие, свързано със създаване на паметник, не е приложим в нашия тъжен случай. Защото паметникът с огъня е вкопан. Както на някои места църквите са били длъжни да бъдат вкопавани и ниски, за да не се дразнят правоверните евразийски османски окупатори и така да се подчертава тяхното превъзходство.  Разликата е, че днес не става дума за подчиняване на християни на друга вяра, а на българската държава, която се държи като евразийска робиня и създава впечатлението, че го прави по собствена воля, по убеждение, направо от сърце.

Едно е чужди завоеватели да те принуждават им се кланяш на ятагана, друго е сам да им се подлагаш на автомата над главата ти. Това позорно “друго” го живеем днес, когато бихме могли да освободим държавата от доминацията на “освободителите” от камък и желязо. Но само ако начело на държавата ни има необходимата политическа воля, която да осмисли, да обясни и осъществи този стремеж към освобождение чрез своето лидерство. 

Случва се обратното:  сънародниците със съветски акцент в мисленето, излъчили своите подобия на върха на държавата, се надсмиват над онези у нас, които се били “фиксирали” върху някакъв маловажен, страничен  и отклоняващ вниманието от истински важните неща проблем от нашето всекидневие.

На българския паметник на падналите за свободата кланящите се се навеждат, за да отдадат почит. 

На съветския МОЧА колаборационистите и техните руски господари отиват с гордо вдигната глава, за да се порадват на размаханото над покор(е)ните глави съветско оръжие. И понеже това им е малко, търпим техния солдат, стъпил на специално издигнат за целта  постамент, за да стърчи една глава над фигурите на българите и българката край него- правило, спазено и на други подобни агитационни капища на окупацията. 

Днес окупацията продължава “само” символично. И “само” в енергетиката, кръвоносната система на икономиката. И “само” в главите” на властта и нейната “опозиция”, които се боричкат за какво ли не, но по въпроса за съветското наследство не могат да се споразумеят  единствено за едно: кой да е по-сервилен към нея и днешните й руски закрилници. Ето защо властта и опозицията са решили въпроса “соломоновски”: поделили са си ръководството на парламентарната група за приятелство с Русия ( ГпРУ), най-голямата подобна група за приятелства с чужда държава, в днешното Народно събрание  на паритетни начала.

Русофилите от всякакви разновидности във властта и опозицията си мълчат за скандала с прогонването от България на един ( единствен от 18 години насам ) руски шпионин, превърнат явно в мюре тъкмо за отклоняване на вниманието от реалността на русофилстващата политика на власт и в опозиция. По изключение, внушено от липсата на реакция в Москва, на нашите русофили този път скандалът не им се вижда скандално  “русофобски”. Наясно са, че другарите в управлението си знаят работата и не биха постъпили враждебно срещу тяхната матушка, ако тя не беше намигнала одобрително да се жертва една фигура от играта й тук, за да ускори отново гузното българско съгласие Русия да се разпорежда с прокопаването на българската земя за газопроводи и за пресушаване на “гьола “ край Белене за нуждите на удвоеното руско ядрено присъствие в центъра на Балканите.

Когато от Москва намигат, нейните послушници у нас направо не могат да мигнат по цели нощи от радостно вълнение в очакване на вълнуващи новини за руско-турско-българската дружба. 

А “патриотите”? 

О, “патриотите” вече не дразнят от всичко турско, както допреди 3-4 години, когато използваха туркофобията за своите тънки до прозрачност цели да ловят  български избиратели като шарани в мътните води на историческото затъмнение. Щом Путин и Ердоган станаха първи приятели, нашичките роболюбци вкупом изоставиха манията да обясняват всичките си комплекси с турското робство и започнаха да робуват на омразата с антисемитски подтекст срещу “соросоидите”, срещу реално противодействащите им европейски българи  и на измислените “джендъри” –  по липса на неосъстоялата се, разгласена от тях фалшива новина за заплаха от многомилионна мигрантска вълна, върху която се покатериха във властта. 

 

Керванът наистина си върви въпреки кучетата, чиито глас си остава в пустинята. Минаха 30 години. Остават още 10, през които народът да забрави робството си, обикаляйки пустинята, ако се придържаме към библейската притча.

Това ли чакаме, за да постигнем свободата си ?