Още спомени за убийствено милото минало

 

 

 

 

По желание на ( поне един от ) читателите продължавам необявената, но присъстваща така или иначе в ivo.bg рубрика с авторски спомени, предизвикани от самите читатели. 

Отговарям на коментатора Аэрофлот, който сподели по повод моя предишна статия, че познава една позната и на мен личност, оглавявала отдел “Кадри” в БТА по времето, когато “кадрите решаваха всичко” – според приписваната на Сталин цинична “мъдрост” , характерна не толкова за мисленето на един човек, колкото за епохата на болшевизма, който не борави с категорията на личностите, а с кадри, пешки на партията.

Това е същата другарка, която излезе от кожата си, когато на 1 април 1981 г. се изгаврих шегаджийски ( направо се връзва в рима със споманата от Аэрофлот фамилия Иванджийски) с новоназначения главен директор на БТА Боян Трайков, член на ЦК на БКП, председател на Съюза на българските журналисти,. Най-вече той беше един от най-фриволните принцове на режима от династията Трайкови, на чийто баща Георги беше кръстен цял град в България за заслуги в разцепването на земеделската опозиция и превръщането на остатъците от БЗНС в патерица на “двупартийния режим”. За огромната заслуга на Георги Трайков към режима и лично към Живков може да се съди и по факта, че когато почина НРБ отбеляза кончината му като председател на Народното събрание с тридневен траур.

Като съм казал вече известното, да съобщя и неизвестното: освен всичко изброено по-горе, Боян Трайков стана за мен и олицетворение на лъжата, че децата на висшите сановници не били вербувани от ДС. Не само е бил, а е обиколил сума ти управления. Лично се убедих, прекарвайки седмици в Комисията по досиетата ( по друг повод). 

Разполагам с фотокопие на част от доносите му. Един от тях води до концлагер млада българка, за която донася, че се държала неморално на вечеринка във вилата на сина на виден партиен писател. Доносникът прави уговорката, че не е присъствал, но знае за случая и препоръчва “аморалното” момиче  трябва да си понесе наказанието.

  Но да се върна на събитието от 1 април 1981 г. 

Вечерта ни предстоеше купон за годината, разрешен официално в деня на лъжата. В салона за партийни събрания, който превърнах след 10 ноември в сегашната зала за пресконференции ( ама кой да помни и да каже!).

Ден предварително обиколих кабинетите на шефовете с магнетофон и микрофон. Зададох им едни и същи стандартни въпроси от рода на ” каква е истина за социализма, отразявана в западните медии”.  Всички интервюирани отговаряха като по учебник, заклеймявайки лошия Запад. 

В интерес на истината само заместник директорът Красимир Друмев се усети, че ще го изпързалям при монтажа и прояви чувство за хумор със смешен отговор за “онези с дебелите портфейли”. Падна голям смях на купона, когато всички разбраха, че само той е разбрал…

Вечерта на самия купон пуснах записа на интервютата, но с обратен по смисъл въпрос от моя страна : “доколко изданията на БТА отразяват истината за социализма”. 

Един шеф на списание, който беше отвърнал твърде правоверно и твърдеше, че в западните медии истината за социализма е равна  на нула, щеше да получи инфаркт, когато чу манипулирания от мен със сатирична цел запис, от който произтичаше, че истината за социализма в неговото списание е равна на нула.

Преди това бях написал на картон табели за кабинетите на другарите и другарките началници. Например на заместник -директорката Мира Тодорова, известна като най-достолепната истинска комунистка в БТА от времето на нелегалната борба, лепнах на вратата “оставете ни на Мира”. 

На стъкления вход на БТА сложих надпис ” Boyan Traikov Agency”, с подредените по вертикала три имена като акростих. Милиционерът на пропуска явно е информирал за моята акция “когото трябва”. Шефката на “Кадри” изхвърчала от кабинета си и яростно скъсала плаката.   

Напомням за дежурните плювачи на тема ” проявил си се с цел да се възползваш, когато дойде 10 ноември”, че това се се случи много преди перестройката в Русия. Даже Брежнев още не беше умрял и бюстът му “красеше” кръстовището пред СУ.  

А на съмняващите се, че съм си позволил да се “заяждам” с големците ( Трайков ми беше “любимец” в това отношение, веднъж му направих забележка да не пуши на младежки форум в малка зала в Стара Загора, след което Максим Бехар от “Работническо дело” почти ми скочи на бой с обвинението, че съм се правил на “интересен”) бих могъл да предоставя дълъг списък от живи ( и надявам се здрави ) свидетели от онова време и събитие. Само че предпочитам, ако желаят, сами да потвърдят. В случай, че четат този текст и имат желание да добавят коментар. 

Отговарям задочно и на въпроса как така са ме търпели моите началници: не знам точно, но предлагам, че копираха политиката на своя партиен вожд Тодор Живков , когото Боян Трайков светкавично смени над бюрото си на новия лидер Петър Младенов, поръчан в редакция “Пресфото” на БТА като запознат съзаклятник с предстоящото сваляне на правешкия диктатор. “Човека от народа” Живков обичаше да заиграва с чепатите характери и внимаваше да не ги превръща в лични врагове. Казват, че дори поощрявал акад. Тодор Павлов да го разсмива с вицове, заради които други биха попаднали в затвора.

Единствената индикация, по която мога да съдя за отношението на Трайков към моя незначителна скромност от онова време беше фактът, че упорито отказваше да ме поздравява при редките ни срещу по коридорите. След няколко опита да пробия презрителното подминаване на персоната ми от негова страна започнах да му отвръщам със същото.

На езика на тогавашното комунистическо време, използван  за описание на студената война със Запада, на този род поведение му се казваше “мирно съвместно съществуване”. Това съществуване позволи на Живков и неговите подобия по места да оцелеят десетилетия в лодката, без да я клатят, пазейки се дори от буря в чаша вода. 

Само се питам понякога, признавайки хипотезата за гранична на ръба на мнителността: дали пък не ме изритаха да запълвам кадровата дупка в опасния за всяко живо същество Ливан по време на войната там с надежда да пропадна в тази дупка? Дали не са искали да с отърват от един млад нахалник, който има черен печат за работа в службите от самите тях заради решението му да се ожени за чужденка въпреки предупрежденията да не го прави, но пък като пушечно месо върши работа по заместителство и животоспасяване на къде по-ценните за Партията другари офицери от същите служби, отказали до един да си рискуват живота?

За малко да ги зарадвам, попадайки в серия от инциденти под дулата на оръжията при две въоръжени кражби, в обсега на бомбените атентати, артилерийските обстрели и след 4 ( предвидими като неизбежност за мен) автомобилни катастрофи по моя вина със служебния автомобил в Бейрут. Той ми беше завещан от Васил Василев на практика като средство за самоубийство, почти неизбежно за млад шофьор с  опит от общо 5 часа кормуване в София, взети набързо по своя инициатива и със свои средства. Толкова успях да “тренирам” за мисията в Ливан, където освен такситата нямаше друга форма на транспорт, освен използването на собствения автомобил. Повече не ми позволиха. Трябвало да заминавам веднага.  Предшественикът ми освобождаваше мястото и кореспондентският пункт не можел да остава празен. 

Първата катастрофа направих при непознатото за мен тогава упражнение “тръгни, спри” по нанагорнище още на връщане от летището в Бейрут, където изпратих Васил Василев за София. Предстоеше му къде по-приятна мисия на кореспондент на телевизията в Париж. Вкарвайки изпотрошената кола в двора си под формата на буквата г я заклещих и излизането на заден ход я осакатих допълнително. След ремонта започнах да излизам нощно време в квартала в Западен Бейрут да се упражнявам сам на празни пътища. 

По-късно прочетох в досието си с изумление, че съм бил “обучаван”. Тази лъжа ме подразни дори повече от свинщината на в. “Стандарт”, който използва официалното обявяване на досието ми през 2008 г., разкрито публично от самия мен година по-рано, за да внуши, че едва ли не съм бил на заплата на ДС. Какъв по-сигурен начин завистливците да те намразят  кръвно със задна дата от това да “узнаят”, че си получавал повече пари от тях? А всъщност в досието пише за самите съставители , че са “получавали пари във връзка с Иво Инджев”. 

Част от написаното по-горе  съм споделял и преди, но опитът ме научи, че дори известните факти трябва често да се повтарят, когато срещу теб е изправена месомелачката на хибридната война с употребата на злобна потеря от безброй насъскани хрътки. Едни ме лаят от антикомунистически позиции, включително защото сами те са живели живот на страхливци и не могат да понесат някой да е бил поне малко различен в това отношение. Това различие им се вижда обвинително и оскърбително спрямо самите тях.  Други вият на умряло “предател, да пукнеш дано”.  

Засега обаче оцелявам. Това им е наказанието за гадостите.