30 години след 10 ноември:пак всичко е любов между (държавни) мъже

Какво ново да каже един съвременник на преврата от 10 ноември 1989 г. , макар и във връзка с кръглата годишнина? 

Прочитът и анализът могат да се променят в нюансите, но фактите си остават същите: Москва поръча смяната на Тодор Живков, отгледан от Хрушчов и Брежнев, но закърнял на равнището на двамата покойни съветски лидери, на които дължеше възкачването и задържането на престола си в България цели 35 години. В Кремъл задуха вятърът на промяната и дойде подмяната ( му). Опита се да се снишава и препоръчва същото на българските другари, но беше пометен от бурята, обявявайки на финала собственото си отроче НРБ за “едно социалистическо недоносче”. 

От връзката си с онова време и с Живков се опитва сега да се отметне премиерът Борисов. Използва за целта верни умозаключения за комунизма като причина и до днес да не можем да догоним Запада. По повод 30 години от смяната на диктатора, на когото вече спря да се възхищава в интервютата си, днес Борисов е изброил хубавите страни на изминатия път през последните три десетилетия: за пътуването в чужбина, за членството ни в НАТО и ЕС, за растящия БВП…

На всяка една от тези позитивни констатации може са опонира и вероятно мнозина го правят, особено от комунистически позиции, които изтъкват онази  (фалшива) сигурност и предсказуемост на живота по времето на комунизма за всички послушни поданици на Живков. За “безплатните” облаги и почивки да не говорим…

Само че основните възражения на изтъкваните от Борисов завоевания би трябвало да са (само)признания от демократични позиции. Например нито членството ни в НАТО, нито в ЕС са българска заслуга – ако не броим подкрепата за операцията на НАТО  в Косово през 1999 г., която оказа правителството на Иван Костов и с това ускори и дори предопредели геополитическия обрат в отношението на Запада към западналата ни държавица. 

За растящия БВП истината се познава в сравнението с отличниците в бягството от комунизма и от съветските ни колониални господари. Защото у нас най-големите и неразбиваеми монополи, спъващи конкуренцията, са от съветски произход в енергетиката, изцяло зависима от руските, както си беше и от съветските доставки.

За успокоение на русофилстващите носталгици едни “американски централи” биват изтъквани на кантара на обяснението за тромавото ни развитие. Тази щипка “американска вина” е в духа на сравнението между 33 метровия МОЧА в центъра на София с няма и два метра високия паметник на американските ( реално загинали, срещу нито един загинал червеноармеец ) в България край оградата на американското посолство в София- не веднъж съм призовавал американските ни съюзници да го преместят малко по-навътре и така да лишат от основание за това нелепо приравняване защитниците на съветското колониално наследство у нас.  

Всъщност опонирането на Борисовите констатации, под които този път мога да се подпиша, е свързано с акцентите върху материалните позитиви. Сред изброените от премиера ползи липсва обаче главната ни придобивка: свободата на изразяване.

Свободата да пътуваме в чужбина е само част от свободата изобщо. Българите я използват твърде често по икономическа принуда и поради това тя нагарча. Докато свободата на словото вгорчава живота тъкмо на фактори, като Борисов. Не случайно не я удостоява с внимание в класацията на постиженията ни, които не са негови, а са постигнати въпреки ниското качество на работата от страна на мнозина от онези, които се настаняват на кормилото на бавно приближаващата се към стандартите на западните хоризонти българска гемия.

Да, тя не беше потопена напълно от банковия потоп през 1996 – 97 г. , който Борисов отчита, подминавайки в същото време изпаряването на 4 милиарда лева при фалита на КТБ, в която неговото управление беше вкарало активите на някои от най-големите български държавни предприятия.

Спирам дотук с “негативизма” – както отбелязах, позитивите са наистина много, а на почти всеки от тях може да се намери антитеза.

В духа на позитивизма да погледнем на ведрата страна от традициите на комунизма. Наследихме от него толкова много любов между (държавни) мъже! Съветският почин за целуване  уста в уста или поне на мляскане с руски посланици сред горещи мъжки прегръдки, е жив и се подгрява редовно от самия Борисов. Тази любвеобвилност не идва на празно място – там където думите не помагат в общуването с чужденци без преводач, идват прегръдките и целувките, характерни за страстта, с която се мляскаха съветските другари и родените от тази любов техни подобия в колониите на СССР.

Насладете се на фактите в това отношение, които говорят и без думи.