От(к)ровените българофоби сред руснаците ни смятат за хлебарки, другари и другарки

По времето на диктатурата, която стана модно напоследък да бъде наричана умилително с ностагичния етикет “соц”, също имаше нещо като критика в медиите у нас. Беше не просто контролирана и дозирана, а направо рлегулирана, т.е. вкарана в регулация. 

Това е ценен опит за днешните завистливи управници. Те черпят от него в напъните си да изпълнят магистралните заръки на своя вожд Борисов, възторжен поклоник на охраняемиия някога от него Тодор Живков, когото дори той, продължителя на магистралиата до Правец, априори заявява, че никога няма да може да достигне в изграждането на “две Българии”.

Рубриката за критични бележки в пресата по онова време обикновено се наричаше “сигнал на читателя”. Беше  подобие на социален отдушник, запазено място за излияния на критичната душа на развития социаолистически човек, предшественик на днешния гражданин за европейско развитие. 

Ако ми бъде позволена самоиронията, ще използвам един сигнал на читател, получен днес в редакцията на ivo.bg.

Разликата с онези “сигнали” от онова време обаче е в това, че читателят не е извмислена персона, а редовен коментаор в блога, познат на автора на тези редове. А още по-контрастнната олика се съдържа във във факта, че не става дума за някоя битова историйки, с която читателят се заяжда на нивото на позволената критика, а за самата “дружба” с наследниците на СССР, която пак в онези години беше обявявана напълно сериозно като третото важна причина да бъдем живи изобщо като човешки същества, освен слънцето и въздуха. 

Сигналът съдържа препратка към доста популярен в руското интернет пространство сайт, в който е поместен отзив на “братушка” за посещение в български ресторант в Москва.https://meggirita.livejournal.com/1500938.html

ЖеЛаещите бранители на “дружбата” могат да си окачат в рамка текстчето в оригинала на руски. А за останалите изваждам няколко акцента от откровенията на руския консуматор, който се предполага да е свързан с ядене, пиене и веселба в един ресторант ( па макар и български, т.е. невзрачен по условие, както става ясно от отношението на “братушката”). 

Сигнализиращият се чуди защо други ресторанти “мрат като мухи”, докато бългапрското ресторантче още живурка- в края на злобната реплика се подразбира, че все пак храната била вкусна и евтина. Което прави озлоблението по български адрес  да изглежда още по-люто, тъй като очевидно не е предизвикано от стомашно разочарование, нито от финансово скандализиране. 

 

 

 

 

Рецензията за ресторанта съдържа обобщението, че българите винаги са предавали руснаците. Освен до образа на споменатите по-горе мухи, авторът прибягва и до друго насекомо за илюстрация: хлебарките. Намекът е, че българите ги и страх от “силните чичковци” да не ги смачкат с големите ботуши.

Не ще да е било случайно, че в зората на внезапно появилата се след съветската намеса демокрация в България тъкмо на хлебарки оприличаваха привържениците на СДС по онова време в партийния орган с открадното от Ботев название “Дума”. А в случая внушението за наличие на български хлебарки навява на мисълта не просто за нечистоплътност, но направо да се запита чавек как властите в Москва още не са затворили такова заведение за обществено хранене, стопанисвано от предателски хлебарки. 

Как да не припомни човек още веднъж актуалното украинско възклицание: не ме е яд толкова на руските въшки, колкото на нашите гниди. 

Възможно е някой от жеЛащите винаги да защитят Русия от България да възрази, че мението на отделна личност не бива да се възприема като меродавно за цяла една нация.

 

Възразявам. Познавам достатъчно добре доста представителни представители на въпросната нация и твърдя, че тъкво това мнение за България и българите е представително за голяма част от нея. Лицемерието на останалите от нея не мога да измеря като количествено съотношение. И вероятно никога няма да узнаем статистическата му стойност. Не за друго, а защото в една толкова велика, според самата нея ( и нейните гниди у нас), страна, никой не си прави труда да мери отшението към “хлебарките”, за каквито там масово ни смятат.