Що е то евразийска осмоза ? Османско проникване на още руски газ у нас

В дебата около назначаването на Деница Сачева за нов социален министър в парламентарния ни храм отекна заклеймяващо подозрението, че тя не заслужава поста, защото щяло отново да се заговори за “османско присъствие” вместо за “турско робство”. Доколко това внушение е основателно не е тема на този текст. Но е факт, че заплахата от делегитимиране на турското робство като термин беше размахана от роболюбци най-сериозно в най-сериозната по дефиниция политическа институция в България.

Не за първи път в спор по актуален политически въпрос “гробарите” сред патриотарите у нас бързат да разкопаят непогребания мит за турското робство и да го наврат в лицето на всеки заподозяан, че борави с историческите факти и нарича пет вековната османска окупация на населените с българи земи владичество, завоевание или каквото там се сетите като заместител на еднозначното публицистичното определение на тези векове с ненаучния, но съзнателно и основателно за времето си популяризиран с будителска цел от българските революционери и възрожденци емоционален термин робство. 

Не подхващам темата с цел да се връщам към спора с хора, с които не може да се спори, защото са вярващи. Не помага да им съобщиш, че робството като категория от икономическия живот в Османската империя не е съществувало. Роби там е имало в личните стопанства и хареми, но не роби са движили икномиката, а производителите на селскостопанска и занаятчийска продукция, ползващи се с относително голяма свобода в сравнение с европейските си феодални събратя, да не говорим пък като паралел с истинското робство на крепостните в Русия, създавали до втората половина на 19 век богатството на шепата руски робовладелци, търгуващи с робите си като с добитък. 

Друго е по-интересно като относително ново явление, защото първосигналното вадене на “турската карта” в българската политика зависи не от действията на самата Турция в наши дни. Тя си разиграва нейния кървав пасианс в Сирия, където мачка победителите на терористите от Ислямска държава под предлог, че са …терористи. И го прави в тесен съюз с Русия. Но това не възбужда нашите туркофоби, които се превръщат направо в туркофили по линия на текущата и все по-пълноводна руско-турско дружба. 

Не, не е преувеличено да се отбележи прерастването на туркофобията в туркофилия среду русофилията у нас. Няко от русофилите “свенливо” се опитват да се вместят в уж прагматичните рамки на възхитителния в техните очи турски пример за чисто икономическото сътрудничество между Русия и Турция. Особено мил за тях е турският инат да гради ядрени връзки с Русия. Макар и с голямо протакне, тя строи в Турция ядрена централа. Тази потенциална руско-турска атомна бомба край България предизвиква чернобилски екстаз у нашите русофили и ги квалифицира като новоизпечени туркофили.

Не друг, а Сидеров, вождът на разединените патриоти ( за какъвто сам се обявяваше като водеща фигура сред патриотарите ), призова открито да си дружим вече с Ердоган ( не че раздавачът на порциите в страната Борисов не си дружи наистина с турския президент ). Сидеров не може да се нарадва, че турският автократ се опъна на Америка и си пазарува руско оръжие, за да натрие носа на “краварите”. Говорим за същия Сидеров, който свикваше до преди 3 години митинги срещу посещения на турски официални лица в София – авторът на тези редове, попаднал по случайност до едно от тези сборища, беше заплашен на два пъти с физическа разправа от екзалтираните туркофоби, запътили се да покрещят срещу Турция в центъра на София.

Кой сега е “ибрикчия” на Ердоган? Имам право да попитам риторично, употребявайки като рикошет обидите, сипещи се върху главата ми на косъм от юмруците, които днес кротко се превръщат в ръкопляскащи на руско-турската дружба длани, протегнати към все по – братската за тях Турция.

Аплодисментите им тези дни имат всички основания да станат бурни като на събрание, превъзнасящо величието на другарите Сталин и Мао. Защо в Турция предстои поредната среща между другаруващите си Путин и Ердоган на откриването на руско-турския газов проект, наречен от самия Путин “Турски поток”. Устремил се и към България, но в турската му същност патриотарите не виждат нищо за отбелязване, освен чудесният факт, че по тръбите от Турция се очаква да потече още руски газ – транзитен, но руски. Ако ще “турско да стане” по форма, но щом по съдържание е руско, това е чудесно за русофилите.

Единственото “отчаяние”, което се наблюдава на върха на държавата ни във връзка с това развитие на събитията, е отчаяният опит на властелина Борисов да прекръсти руско-турския газов поток на балкански. За смях на кокошките, т.е. на куриците, на каквито ни оприличават в Русия, когато искат да подчертаят нашата незначителност и обреченост под ноктите на двуглавия орел. 

С въпросния отчаян порив да преименува турския поток на балкански, без да има съгласието на кръстника му от Кремъл, Борисов постига само едно: прави още по-контрастно усещането, че нещо нередно се случва и интиутивно се опитва да се разтграничи от…себе си. Защото е съучастник в очите на българите. И не само на онези, които държат да бъдат наследници на роби като оправдание за робуването си на лъжливи митове и в наши дни, но и в очите на зрящите сънародници, които отказват да си затворят очите за евразийската солидарност, избуяла за българска сметка. 

Както вече съм отбелязвал, нагайката победи ятагана по нашите земи. Сега наблюдаваме как вековното състезание между нагайката и ятагана над преклонената ни главица дава плодове от своята кръстоска до степен, че русофилията и туркофилията преживяват фаза на евразийска осмоза – османско приникване на руски газ.  

НА СНИМКАТА:  Путин ръкопляска на Ердоган за думите, че отношенията на Турция с Русия са приятелски и няма да позволи “трета страна” ( явно има на ум САЩ, но важи и за България) да им се меси в дружбата. Ердоган прави голяма пауза на това място от речта си при официалното обявявене на проекта “Турски поток” през ноември 2018 г., за да даде възможност на залата да го аплодира дълго.