Днешна България “лекува” с гузно мълчание спомена за “възродителния процес”

Годишнината от началото на голямата атака (защото иначе става дума за процес, започнал по-рано) преминва днес в забрава. Припомня я Диана Иванова в “Свободна Европа”. https://www.dnevnik.bg/analizi/2019/12/28/4010207_budni_vecher_1984_g_nachaloto_na_etnicheskoto/?ref=home_main_news

Самият факт на забравата, след 35 години по-късно, е сред най-красноречивите индикации за липсата на справедливост у нас. Тя е най-големият провал на т.н. преход, илюстриран също от факта, че партията на българските етнически турци ДПС ( колкото и тя да отрича фактът, че е такава ), се изроди в проруска партия. Това е още по-уродлива мутация от онзи “български патриотизъм”, който поставя  на първо място любовта към чужда държава, окупирала и изнасилвала колониално България 45 години.

Вероятно мнозина свидетели на онова време си спомнят за него по някакъв свой начин. Участниците в репресивните действия срещу нашите сънродници са толкова много в рамките на “органите”, администрацията и просто сред доброволните помагачи на режима в НРБ в осъществяването на мащабните насилия срещу българските турци, че не е много чудно колко успешно е заличена в масовото съзнание паметта  за грозното петно, което лепнаха на България. 

Цялата държава по всякакви начини беше впрегната да осъщестява най-голямото етническо прочистване след Втората световна война в Европа. Споменавал съм и пак ще припомня епзизода от моя живот на завърнал се от Бейрут кореспондент на БТА, поканен да говори в това качаство в Окръжната болница в Разград  през 1988 г. пред събрания за целта персонал в централното фоайе на сградата. 

Извън “задължителната програма” по външнополитическата тема, за която бях поканен да говоря, си позволих отклонение с мение за …вредата от “възродителния процес”. Настана първо мъртвешко мълчание, нарушено след това от хлипането на главния директор на болницата. Милият си помисли, че идвам от София със задача да оповестя промяна в политиката за “възродителния процес”, след като публично изразявам възмущението си от него. Възрастният човек определи думите ми като “лъч светлина” и ме покани в кабинета си.

Кратка, но драматична беше срещата ни на четири очи. Докторът се представи като “стар комунист”, който обаче не може да понесе факта, че го карат да заличава историята на болестта на хората с мюсюлмански имена. Бях чувал за насилствената промяна на тези имена върху гробове, което вече беше достатъчно голяма гавра с мъртвите. Но че живите ги обричат на опасността да получат погрешна диагноза, не знаех до момента…

А как достигна до Бейрут вълната от “мероприятия”, чрез която българският комунистически режим се опитваше да се защити на пропагандния фронт?

За партийни събрания в посолството не знам. Не бях партиен член и бях единственият “член на българската колония”, който по тази причина беше освободен от задължението да дава нощни дежурства в секретната секция на посолството, където българите се редуваха да будуват по веднъж на месеца на ротационен принцип по някакъв списък пред апаратура за връзка със София. Но като кореспондент в страна с мюслюмани, където отзвукът от “възродителния процес” беше изключително негатвен, нямаше как да бъда подминат от “дългата ръка” на софийската пропганда.

По телекса в бюрото на БТА, т.е. в дома ми, изтече дълъг текст на английски с официалната пропгандна позиция н НРБ по проблема, за който гърмяха световните медии. От кореспондента на БТА се очакваше да разпространи този текст в редакциите на “прогресивния печат”. Ами сега?!

Тогава нямаше “електронна поща” и “копи пейст”. Подобно “разпространяване” можеше да се случи в ливанските условия чрез посещение в съответните редакции. Само че вещаеше пълен провал, ако се съдеше по отношението на местните медии към етническото прочистване в народната ми република.  Дори и в т.н. дясно християнски медии, вражески за тогавашна България, подкрепяща мюсюлманите в ливанската гражданска война, не се дочуваше защита на незащитимата официална българска позиция.

Все нещо трябваше да предприема по линия на евентуалната най-малка съпротива. Избрах експериментално да посетя редакцията на в “Ас Сафир”, голям и влиятелен всекидневник с ляв уклон. Сценката, в която ми се наложи да участвам като гузен приносител на неприемлива пропагандна, беше унизителна за “куриера”. Изгледаха ме презрително и дори не пожелаха да се запознаят с пропагандната позиция, оправдаваща етническото прочистване в България. Което окончателно ме отказа да разнасям и понасям чуждия срам за собствена сметка.

Дали и други в моето положение са постъпвали така? Не знам. Но години по-късно, вече в качеството на Главен директор на БТА, кореспондент на Ройтерс сподели с мен учудването си, че някои бивши мои колеги все още се наричат журналисти в България. Разказа за един известен български кореспондент в белгийската столица, който толкова се престаравал да рекламира “възродителния процес” като нещо прекрасно пред група журналисти от различни страни, че дори съветските му колеги се изчервявали от срам.  

Истината е, че дори СССР от времето на перестройката се дистанцира от българските си слуги, които във всяко отношение бяха готови да следват съветските указания, но в редкия случай, когато прявиха инициатива с етническото прочистване, удариха на камък, натъкнаха се на кремълска стена от мълчание, разбираемо в държава, в която десетки милиони мюсюлмани представляваха в взривоопасна основа за бунтове в условията на съветската авантюра в мюсюлманския Афганистан.  

А без съветско покровителство и попечитлство, българските другари бяха обикновени помияри, на които дори другите комунистически партии се присмиваха за това, че са по-големи с(ъ)ветци от съветите. Така е и днес, само че вече става дума не за другари, а за същите помияри, които се именуват гордо русофили. Кажат ли им от Москва да лаят и хапят, заигравайки с лошия спомен на българите срещу турците, нашенците направо ще скъсат синджира. Но в момента, когато Русия и Турция скачат съдовет си и напират да ни ни ги натикат транзитно, охранителите на дружбата с Русия сами си слагат намордника. 

Понеже това им се възлага от Москва, процесът днес е “възложителен”. При следващия руски разпад ще гледаме отново подвити опашки – само дано да не се повторят опашките за хляб, мляко и бензин, както предишния път, когато България се откачи от руския синджир и беше наказана с най-голямата мизерия в лагера на бившите съветски сълагерници в Европа.