Третите световни войни, които не се състояха в моя живот

Прехласнатите по апокалисиса глави палят отново страхове от Трета световна война. Този път поводът щял да бъде американският ракетен удар срещу мозъка на иранския терор в неговата страна, в региона и по света генерал Касем Солеймани, смятан от негови съюзници, като Путин, за приятел в борбата срещу Ислямска държава, макар истината да е, че той беше такъв от позицията на иранската държава и нейната шиитска форма на упражняван държавен тероризъм, прокламиран като държавна политика срещу Израел ( дефиниран като враг, подлежащ на пълно унищожение) и сунитската ислямска конкуренция на това поприще.

От малък се ослушвам за предстоящия всеки момент тътен от нова световна война. Като се замисля, родил съм се само 10 години след края на най-кървавата драма в историята на човечеството. 

Корейската война, при която наистина е имало опасност от употреба на ядрено оръжие, предшества раждането ми и съвпада с бебешкия ми период. Няма как да имам спомен от нея. Но още дълго отекваше ехото от първия военен сблъсък между бившите съюзници от Втората световна война, каквито САЩ и Китай са били, да не говорим за САЩ и СССР, открито застанал рамо до рамо с Мао на страната корейските комунисти срещу подкрепяния на полуострова от американците юг. 

Трябва да съм бил около 6 годишен, когато долових тревогите на възрастните от вероятността да избухне световен конфликт зарази убийството на премиера на Конго Патрис Лумумба, приятел на СССР и НРБ. Толкова беше важен за Москва, че там си кръстиха Института за обучение на чуждестранни студенти на негово име. Посмъртно. 

Трудно е да се обясни на едно дете, как е възможно да избухне ядрен конфликт заради една гражданска война в Черна Африка, макар в нея Изтокът и Западът  наистина да бяха изправени един срещу друг чрез подкрепата си за двете страни, въвлечени в нея. Но всички знаехме, че Чомбе е много лош слуга на белгийските клонизатори и на американците, разбира се. Толкова много го мразехме, че беше върховна обида да наречем някого “Чомбе” ( това прозвище някой беше дал на водача на кварталната младежка тайфа, смущаваща понякога обществения ред с разни своеволия ) . 

После Третата световна война се зададе отново през есента на 1962 г. Американците имаха нещо против съветски ракети в Куба на един изстрел разстояние от своите брегове. Този път беше малко по-разбираемо и логично, че от сблъсъка може да се роди ядрен армагедон. Нас, невръстните ученици, започнаха да ни мъкнат по бомбоубежища, за да свикваме. В учреждения и предприятия раздаваха на хората противогази – какво щяха да помогнат срещу евентуална радиация, това така и не ни обясниха. Трябва да е било по навик от Втората световна война, когато основните воюващи страни задължават войниците си да носят сгънати противогази, които никога не влизат в употреба ( вижте архивните снимки и кадри, противогазите неизбежно са част от снаряжението на военните от всички армии по онова време ). Споменът от Първата световна война от употребата на бойни отровни вещества е подействал като отрезвявяща превенция и никой така и не пожелава да провокира врага да посегне първи към химикалите, рискувайки ответни действия.

Другарите от Варшавския договор нахлуха като у дома си в Чехословакия с “превантивна цел” през август 1968 г. Операцията, наречена “Дунав”, не беше нито тиха, нито бяла. Беше оправдана с лъжата, съживена в днешна Русия, според която НАТО се готвел да окупира Чехославакия, за да я откъсне от социалистичското семейство. Нищо, че Чехословакия се дърпаше и все по-малко искаше да е изнасилван член на това “семейство”. Ако беше вярно, че НАТО се готви да воюва в или срещу Чехословакия като член на Варшавския договор, Третата световна не ни мърдаше. Лъжата беше голяма колкото и страхът, който се нагнетяваше у нас. 

Виетнамската война на САЩ направо не се броеше като повод за Трета световна. Не само бяхме свикнали с нейната продължителност, но и от пропагандна комунистическа гледна точка затъването на американците във виетнамските блата и джунгли беше безценен идеологически подарък в потвърждение на твърденията за лошотията на американския империализъм. “Третата световна” се състоя в самата Америка, която се отказа да побеждава на всяка цена под натиска на собственото обществено мнение.

Вече като войник преживях и кипърската криза през 1974 г. Турция беше окупирала част от острова, населена предимно с турци. Това своеволие ме завари на учение на турската граница като ефрейтор в рамките на Трета ( бойна) армия, чиято задача беше да сдържа турско нахлуване, докато дойдат съветските другари на помощ. Отзоваха ни панически посред нощ да се махаме от границата, за да не провокираме Турция. Офицерите и старшините спаха някой и друг ден заедно с нас казармата, облечени и въоръжени. Сутрин ни изкарваха на плаца с истерични викове с извадени пистолети. Явно  не беше учени. Усещеше се истински страхът от реална война с Турция. Това би означавало сблъсък на Варшавския договор с НАТО, което наистина би довело до Трета световна. Така си мислехме докато нашата пропаганда премълчаваше факта, че самите САЩ не покрепяха турската авантюра, а най-бясна и пряко засегната от нея се чувстваше натовска Гърция.

Ще прескоча съветското нахлуване в Афганистан навръх Нова година през 1979 г. , когато се учудих, че пропагандната шумотевица около опасността от нова световна война по този повод не се надигна по обичайния начин. Явно другарите оп Политбюро на ЦК на КПСС бяха изчислили правилно, че американците няма да хукнат срещу тях в Афганистан, известен с факта, че никога не е била покоряван- нито от злополучно опиталия да стори това Александър Македонски, нито от почти непобедимата навсякъде другаде британска колониална армия повече от две хилядолетия по-късно. Беше ред на Америка да наблюдава как СССР затъва в една обречена на неуспех военна кампания.

Така и стана. Рейгън остави съветските завоеватели да си платят за глупостта. Е, помогна малко на съпротива срещу тях, особено с преносимите противовъздушни ракети “Стингър”, които прекратиха безнаказаното господство на съветската авиация, основен причинител на хилядите убийства на цивилни. 

Двете войни в Персийския залив с американско участие през 1991 г. в Кувейт и през 1993 г. в Ирак бяха предшествани от същите предсказания: само да посмеят да се намесят американците и това ще им бъде краят. Този път нямаше изхвърляния с предсказания за начало на световна война. Ще се върна към причината по-долу. 

В края на 90-те години на миналия век Милошевич разпали второто етническо прочистване в Европа след края на последната голяма война на континента ( първото се състоя 10 -15 години по-рано в НРБ с прогонването на насилствено преименуваните български мюсюлмани). И отново призракът на голямата война се надигна от вестникарските страници.

Спекулациите за “реките от кръв”, в които американците щели да бъдат удавени в Персийския залив в началото на 90-те години не само бяха опровергани, но бяха и невъзможни по дефиниция поради факта, че САЩ нямаха насреща си военен покровител на режима на Саддам Хюсеин от мащаба на Русия. Няма как маниакален регионален диктатор да причини световна война в обречената си съпротива срещу суперсилата САЩ, без да е клиент на ядрена държава, като Русия. А тя пасуваше. 

Малко по-различно се развиха събитията по време на косовската война на НАТО срещу Милошевич през 1999 г. Русия този път се опита да заяви права да се разпорежда на страната на Милошевич на правата на велика сила, но силите й бяха твърде слаби след десетилетие на мъчително излизане от катастрофата с разпада на съветската империя. Отново не се състоя световна война, с каквато ни плашеха. 

Би било любопитно някой изследовател един ден да се разрови в библиотеките и видеотеките, за да припомни какви глупости пророкуваха нашите съветофили, маскирани като русофили. 

Мислите ли, че днес е много по-различно с поредното плашило, което размахват  “пророците” на Третата световна война заради американския ответен удар срещу мозъка на иранските агресивни действия в Ирак и Сирия генерал Солеймани, отговорен за серия от провокаци срещу американски цели в региона само през последните няколко седмици? 

Да, Иран е костелив орех и едва ли САЩ се канят да го атакуват сухопътно и да затънат във война на изтощение на негова територия. По-скоро е точно обратното. Аятоласите са тези, които биха искали да въвлекат САЩ във война, но на иракска земя, където Техеран е изградил свои паравоенни структури. В този износ на “революция”, осъществяван с цената на живота жертвоготовните шиити в чужбина, аятоласите ги бива. Успяха в Ливан, Сирия и донякъде в далечен Йемен.

Авторът на тези редове е свидетел на такъв тип война в Ливан, където сирийско-иранският тандем наложи своя контрол над част от територията на страната през 1984 г. и 1985 г. , превърната по-късно в инкубатор на въоржени проирански милиции, използвани в наши дни да крепят на власт сирийския диктатор Башар Асад. Това го могат, но все пак в ограничения периметър на своето регионално влияние.

НА СНИМКАТА ( архив на автора): В сунитския Западен Бейрут през юли 1985 г. навлизат бронирани части  и джипове с противъзшушни катречници (страховито оръжие за градски бой ) на ливанската армия от 6-та бригада, т.е. шиитите, храненици на сирийците и техните ирански спонсори. 

Авторът на тази снимка избегна на косъм разстрел при (не особено разумен ) опит да документира причинените от 6-та армия разрушения в покрайнините на палестинския лагер Сабра в Бейрут – част от “арабско-арабската война” , но с иранска намеса срещу уж любимите на арабите и иранците плестински клетници.

Докато униформените се караха как точно да се разправят с вашия автор, държан в началото под прицел със зареден до главата му пистолет, спасението дойде от кратката ми политическа зебележка, направена на висок глас на класически арабски език, че съм представител на приятелска държава като кореспондент от България. Забележката внесе смут. И докато спореха разгорещено как да неутрализират все пак неудобния свидетел, моя милост успя да избяга с колата си. 

 

 

 

 

 

 

 

 

Главното обаче е друго: Иран няма капацитета на води сам “световна война” срещу САЩ по нито един параметър. 

Уязвеният Иран може да причини големи бели и страдания в чужбина, ако си постави за цел да покаже, че заплахите за отмъщение срещу Америка не са случайни, стига Техеран да е готов да понесе цената, която неизбежно ще плати за това в пряк сблъсък със САЩ. Ако прибегне до тероризъм и поеме отговорност за това, Иран ще трябва да се прости обаче с дългогодишната си фасада на държава, която се бори с тероризма, поради което шиитските терористи са инструктирани да не се хвалят с бомбени атентати и прочее масови убийстви, причинили смърт на цивилни. Но ако Техеран не е готов на такова радикално собствено идеологическо демаскиране, ще трябва да се придържа към нападения над воени американски цели или срещу Израел. Това би било доста смъртоносно затруднение за иранските военни предвид предвидимия високотехнологичен бумеранг на американците и израелците. 

Иран може да предизвика Трета световна война само ако успее да въвлече на своя страна Русия и Китай и да ги убеди да се самоубият заедно с него колективно, ( в компанията на поне половината пожертвано за целта човечество ), в името на своя специфичен фанатизъм, обстрелвайки Америка с руско-китайско ядрено оръжие, за да я накажат, че оказва съпротива на иранските провокации. Но това е точно толкова вероятно, колкото беше пророкуването на американска военна катастрофа в Персийския залив или в Сърбия.