Тръгнал тоз за Давос, през гората гол и бос по кой ли не въпрос

Обичам игрите на думи. Играя си на едро с тях от десетки години. Когато през 1994 -та подхванах рубриката “Статия на свободата” във в. “Демокрация” ( а бях репетирал вече за нея като главен редактор на в. Експрес”) , базирана на тази игра, мнозина не вярваха, че сами си пиша всекидневните статии, стъпващи на закачката в заглавието ( или обратното). Многократно са ме спирали хора по улиците с въпроса дали наистина сам си водя рубриката. Подозираха ме като Вуте от вица, който все се заканвал сексуално на Пена, а тя му се присмивала, че не може да свърши тая работа сам, а Вуте се настървил и отвърнал, че човек ше наеме и пак ше я …

Не било за вярване така да ми хрумват тези неща всеки ден. 

Идвало ми е да отвърна понякога с цитат от творчеството на моите подрастващи по онова време деца от първата ми реколта, които бяха съкратили рефрена на една популярна песен така : “Таза вечер аз съм хубава, ших си я самааа”…

Хората, за които става дума, добри или не съвсем, не вярват по принцип, че някой може нещо, което те не само не могат, но и не могат да си представят, че някой го може. Защото често съдят по себе си. Много нашенци са убедени, че ми се плаща, за да си измислям. Най-вече от американците – не само защото те са най-богатите на света и се чудят какво да правят с парите си, а защото тъкмо американците лягат и стават с мечтата как да направят живота на руснаците от червен все по-черен. Верващите в тази американска лошотия са толкова много, че да се чуди човек коя родителка юнашка ( или по-скоро богатирска) е народила толкова близнаци с един общ сиамски мозък ( по половинка на индивид) в нашата Майка България.

А сега да си призная откъде ми хрумна да напиша горните баналности, близки до ума на всеки желаещ да го употребява. Признавам си, че лампичката ми присветна, когато видях и чух как тоз се е разходил до Давос. 

Тръгнал тоз за Давос , през гората гол и бос по кой ли не въпрос.

Не, не съм оригинален, знам. Т.н. народно творчество винаги ме е вдъхновявало дори и международно. Защото даже консервативните британски колеги от медия от ранга на сп. “Икономист” ( образец за качествена журналистика ) отдавна са опровергали  нашите заядливци, според които играта на думи била евтина работа. “Величието” Сидеров се изказа по мой адрес в този смисъл в Блъсковия “Монитор” преди двайсетина години, когато се подвизаваше там като списувател, обърнал палачинката от ласкател на Америка в псувател на същата.

А какви игри на думи, които предизвикваха обратния ефект, имаше само едно време, другари! Не се смейте, ако случайно ви е смешно. Призивът “аз предлагам да нападнем, другари” звучеше от устата на ентусиазирания партизанин с фуражката на гимназист от всяка серия в “култовия” сериал по времето на култа към глупостта “На всеки километър”. Ние, гимназистите, бяхме взели на въоръжение това войнстващо признание за инфантилност и непрекъснато си предлагахме да “нападнем” лавката с кифлите в междучасието. 

Отбелязвам за по-младите относно захарта и мармаладите: кифла по онова време означаваше тестено произведение на социалистическата хранително-вкусова промишленост, поръсено със захар или с мармалад, а не нещо двукрако от женски пол, поръсено с кокаин. 

Например: когато Лили Иванова се омъжи за Янчо Таков, мълвата веднага реагира с “Лили Иванова ТакОва…”.

На тезисите, с които Тодор Живков ни даряваше периодично, за да  знаем как да се размножаваме, същата мълва откликна с “ тези сите…”. Досещате се какво следваше след многоточието.

Да, банално е, но да си припомним, че някои от най-добрите игри на думи се раждаха без (у)мисъл в главите на другарки и другари, в които нямаше много мисъл, но пък пращяха от ентусиазъм да се изложат на показ. Нямаше нужда мислите им да бъдат преиначавани. Те ясно сочеха втория план, неподозиран от творците на съответните глупости. 

Тези дни се получи същото в Москва с реакцията на руското външно министерство срещу поляците, които били освободени от Червената армия, а за свободата си след това трябвало сами да се погрижат. Падна голям, направо световен смях от неволното признание със задна дата на “голямата” руска дипломация за легитимността на полската съпротива срещу съветската окупация  – признание, за което полските власти саркастично благодариха.

Идиотски надписи висяха навсякъде “едно време” и  могат да бъдат видени и днес тук-там в избелял вид, но все така блестящи с глупостта на съставителите на тези специфични за епохата малоумни сентенции. 

В кооперацията, в която съм израснал, някоя ОФ ръчица беше наковала на всеки етаж по една (мало)умност с препоръки към пионерите за опазване на социалистическата собственост. За по-младите пояснявам: ОФ не идва от OFF, нито беше частица от речта, изразяваща досада, а идваше от Отечествен фронт ( който беше отворил фронт срещу отечеството, превръщайки го в съветска губерния).

Пионерите в този вход бяхме ние, тримата братя Инджеви, Митко Радичков ( после и сестра му Роза) и Страхил Кюлюмов. Ще рече, народната власт ни беше оказала честта лично да ни посъветва да внимаваме като се пързаляме по парапетите или ги прескачаме шумно ( заради което живущият на първия етаж гражданин Йордан Радичков  ни беше увековечил нас , “тримата мускетари” в една от своите повести с друго определение, зад което се разпознахме въпреки, че ни определяше като “трите баби”) .

Споменавал съм и друг пък за огромните лозунги на бетонните прелези над шосето край Сливен, според които без СССР няма мир. Пророчеството се оказа фалшиво за световния мир, който взе, че оцеля и след ко(н)чината СССР.

Но сред най-любимите изблици на скодоумие в това отношение си остава задържалият се дълго време призив, изписан с големи букви върху комбината “Димитър Благоев” на бул. “Ленин”, където се помещаваха редакциите на “Работническо дело” и други пропагандни стобори за масово кудкудякане . “Дела, дела и пак дела”, беше цитат от “мъдрост” изречена от Тодор Живков на поредния партиен форум, но хората се подсмихваха вътрешно на пожеланието да се сбъдне това послание – в смисъл, да има съд за виновниците. Макар по карикатурен начин, на Живков желанието му се сбъдна в личен план, както знаем. Това потвърди правилото, че човек трябва да внимава какво ( си ) пожелава.  

А на шатрата на Софийския цирк смешниците от някой отдел на ЦК бях изобретили транспаранта “ 40 години социалистически цирк”. Тази констатация красеше цирка докато не го погълна пожара. Не на световната революция и не онзи от 1989 г., когато социалистическият цирк беше прекратен и започна екшъна с прехода, а в буквалния смисъл на 25 септември 1983 г., когато пожарната дошла с 40 минути закъснение, за да установи също, че няма и противопожарни кранове. Социалистически цирк, наистина. http://www.nabore.bg/statia/sofiiskiyat-cirk-izgorya-za-tri-chasa-305-14

 

 

 

Споменавал ли съм за случката, при която моя милост и още няколко височки момчета от последния гимназиален клас носехме на маршировка в чест на Октомврийската революция през ноември 1971 г. около 5 метра дълъг лозунг с надпис в прослава на …Албания? Май съм споменавал. Но такава идиотщина си струва да бъде припомняна отново. Защото свидетелства за абсолютната безмозъчност на всички по веригата, която ни доведе до самия Мавзолей, без някой да се запита за смисъла на тази прослава спрямо държава, с която НРБ беше в открита вражда по идеологически причини ( Албания беше от тъмната, маоистката страна на светлата комунистическа планета).

Докато носехме транспаранта по софийските улици минувачите видимо се забавляваха с абсурдния лозунг, а ние, безгласните шерпи, катерещи върха на глупостта по волята на неизвестни поръчители – също. Друго не ни оставаше, след като не можаха да ни обяснят причината за този карнавал – беше заповядано някъде “отгоре” и толкоз. Чак на  ъгъла на Мавзолея ( май уличката се казваше тогава “Софийска комуна”), броени метри преди да преминем пред трибуната с накацалите там простовати вождове на простосмътните, “цивилни изкуствоведи” се нахвърлиха върху нас, грабнаха от ръцете ни транспаранта и отпрашиха с него някъде към БНБ. Не вярвам да се пази до днес в трезора на банката като безценен артефакт от каменната ера на чугунената правда.

И вие, драги читатели, си мислите, че живеете в интересни времена? Ха, ха, не се ласкайте от тази “уникалност”. У нас и преди си беше “интересно”, докато ни управляваше тоз, комуто подражава онзи гост на форума в Давос, гол и бос по всеки въпрос, запънал се във властта у нас като магаре на въображаем мост ( между Изтока и Запада).