Лотар(г)ия

Вярно е, че да търкаш билетчета от лотарията е все пак по-малкото зло от това да търкаш наровете. Само че мащабите на явлението “търкам билетче” за щастие говорят, че сме изпаднали в нещо като национална лотаргия: не трудът, не съзиданието и личното усилие, а късметът е този, на който хиляди българи залагат, за да се “оправят”.

Какво, освен разочарование в масовия случай, се вижда под изтърканото билетче? 

Според един изтъркан афоризъм, приписван на Наполеон, ако изтъркаш руснак, отдолу се появява татарин. В нашия случай неизвестен преди охранител “изтърка гърба” на арестант Номер едно в зората на демокрацията и на сцената на политиката изгря един теляк на Живков – първо като кмет на София, след това като полицейски шеф и накрая ( но дали за последно ? ) стана трикратен премиер на страната.

Докато загряваше за бъдещ премиер ( спомнете си, че беше спряган в този смисъл още като главен секретар на МВР и кмет на София докато загряваше за предстоящото мачле в първа лига на страничната писта на политическия стадион ) Бойко Борисов дълго отричаше да има политичeски амбиции.

Първи го “издадоха” московците. Още през 2004 г. му връчиха награда за отлична работа с руските служби по личната заръка на Патрушев, наследника на Путин начело на преродения във Федерална служба за сигурност бивш КГБ. Три години по-късно Борисов вече изкласи и като носител на руския орден “Михаил Ломоносов”, връчван от неправителствена организация ( отново под егидата на руски генерал) за особени заслуги към Русия. Така Борисов се оказа в компанията на други заслужили батковци на русофилщината, като другарите Димитър Дъбов и Георги Гергов от БСП, а в чужбина – като Радован Караджич и Александър Лукашенко.

Върховният съд на Русия реши на следващата година, че орденът вече няма да се връчва и дори става невалиден със задна дата, защото награждаванията от този род били в правомощията само на руската държава. И Борисов взе да отрича, че е бил награждаван с “Михаил Ломоносов” с формалното право да казва, че “няма такъв орден”. Днес, ако тръкнеш това тенеке, отдолу може да се покаже само снимката на Борисов при награждаването му от посланик Потапов – официален представител на Кремъл, а не на някаква неправителствена организация в София – на 16 декември 2008 г. Има такова събитие, няма такъв орден (вече).

 

 

 

 

 

И вие ми казвате, че “тука има, тука нема” е изтъркан уличен номер от зората на пазарната ни икономика? Нищо подобно. Търкането продължава. Вижда се от триенето между властта и частния хазартен бизнес, на който властта се опитва сега да натрие носа във внезапен пристъп на усещане за нарушена справедливост и пропуснати ползи от плъпналите из цялата държава по безпрецедентен начин хазартни игри. 

Въвлечените в тези търкания субекти явно не се опасяват от съд и присъда, макар в разиграването да са намесени интереси за стотици милиони левове, за каквито във всяка държава виновните ощетилите в такъв размер хазната биха търкали  наровете, а някъде биха намазали за тях и въжето със сапун. 

Ако някой иска да му е напълно наясно какво се случва по веригата на тези търкания, извън взаимните обвинения между двете страни, ще трябва първо да изчегърта наслоенията още от времето, когато при управлението на БСП, притихнала в момента като невинен наблюдател, лобистът Орешарски уреди парламентът да облекчи хазартния бизнес с невиждано нисък поне в Европа данък. Близо 12 години минаха от онова паметно лобиране. Явно е настъпил моментът за (пре)разпределение на териториите в разиграването на нацията и обхваналата я лотаргия.

Трудно е да се обясни на отделния индивид, готов да търка билетчета, че на практика участва в схемата “един за всички, всички за един”- в смисъл, че печели само един от време на време, но всичките десетки хиляди купувачи на талончета го финансират, надявайки се да се окажат именно онази човекоединица, която да покажат след това по телевизора в ролята на примамка за останалите разочаровани спонсори на нейния късмет. 

Но за зрящите наблюдатели на търканията около хазарта, изригнали толкова внезапно след дълги години мирно съвместно съществуване между него и държавата ( на Борисов) е ясно едно: по обратните стандарти спрямо световните тук за каквото и да говорим, винаги става дума да политика. Защо тя е тази, която определя икономиката. А върховната задача на политика Борисов е личното оцеляване на върха. Рецептата на негова милост е : никаква милост за когото и да било, ако по някакъв начин застрашава върховния му интерес. 

Търкането ще продължава, освен ако не “намаже” който трябва. Както се знае, държавата по дефиниция е достатъчно мощна да се справи с всеки опонент на свой терен – стига да има политическата воля да го направи. Отстъпчивият пред всякакви гилдии, групи протестиращи и недоволни граждани Борисов обикновено потушава пожарите на протестите като плаща от държавния джоб за своя комфорт. В случая обаче се е запънал и явно залага ( хазартно?) на всеобщата лотаргия в страната, която се опитва да разбуди със заплаха за одържавяване на един частен бизнес, което не било национализация, а само удряне по масата ( от негова страна). 

А народът е зажаднял като перничанин да види най-сетне силна ръка – пък ако ще и тя му измъкне последната надежда за щастие чрез закриване на игрите на щастието!