Във връзка с вековната годишнина от раждането на Валери Петров се появи похвална публикация в уважавания и често цитирания от мен сайт Клуб Z. https://clubz.bg/97596-hora_nedejte_tyguva_dobrite_pisma_sa_na_pyt_dnes_valeri_petrov_shteshe_da_e_na_100_godini
Не споря относно дарбата му. Споделям всичко, казано за нея.
Вероятно днес бих се въздържал да кажа критични думи по адрес на покойника. Но преди осем години, когато той беше на върха на почитта, си позволих да изразя една друга гледна точка. А тя, другата гледна точка, е сред любимите методи за запушване на усти чрез надвикване на опонентите в България тъкмо от тъмночервени позиции. Защо да ми отказват това право по техните правила?
Не очаквам в Клуб Z да ми дадат дума за нещо като право на отговор без да съм ничий зет, кум или сват в тази отсъстваща полемика. А и нямам претенцията да предлагам различното мнение от позицията на светец. Осветляването на другата страна на луната, която ни показват единствено в нейния блясък, е нещо, което все пак смятам за нужно. Правя го, защото вече съм го направил – с пълното съзнание какво си навличам…
Трябва ли да ходим разоръжени пред лъжите за миналото?
В рамките на телевизионна дискусия около притежаването на оръжие чух тази сутрин един персонален пример, който за мен лично разкопава старата тема за ролята на интелектуалците в духовното изнасилване на цяло едно поколение, родено и насилствено формирано по комунистически калъп без право на избор на друг живот. Именно съзнанието за това изнасилване е в основата на личната ми позиция срещу комунизма, но няма да ви занимавам със себе си…
Не бих искал да персонализирам, но примерът беше следния: „Валери Петров има ли нужда от оръжие? Не, няма, той те разбива и без оръжие…”.
Ще кажа само в скоби, че съм противник на носенето на оръжие поради една основополагаща причина: който има пистолет трябва да е готов да убие човек. Няма такова нещо като „за сплашване”- имаш ли оръжие, извадиш ли го, многократно повишаваш вероятността подплашения обект на твоята ярост да гръмне пръв. Тогава вече ще си длъжен ти да го изпревариш, т.е. да стреляш без да се замислиш. А мисленето след убийство е страшно нещо…
Но да се върнем към Валери Петров, който е на възрастта на баща ми ( покойник от май месец) и не бих искал да съдя по политически причини ( ще дам думата на един известен и млад политик в края на текста). Ще припомня обаче нещо, което съм споменавал и друг път.
След като телевизионният водещ Асен Агов за първи път в българския национален ефир наруши табуто и се обърна към аудиторията с „госпожи и господа”, срещу него с целия си авторитет на интелектуалец ( и депутат от БСП във Великото народно събрание) се изправи Валери Петров. В гневна реплика във в. „Дума” Валери Петров нападна Асен Агов с обобщението, че с това обръщение той възстановявал времето на „слугинчетата”.
Като знам, че в отсъствието на родителите ми, които ходеха на работа, съм израснал с братята ми сред грижите на селски момичета, подгонени от немотията в текезесарска България, цанили се за домашни помощници в София…
Като знам още повече, че висшата комунистическа номенклатура беше обгрижвана от армии от слуги и слугинчета- но не заради прекалената трудовата заетост на родителите, а от господарски позиции…
Като знам от негови съседи на днешна улица “Елип Пелин” в квартал “Лозенец” в София по времето на царска България, че сем. Меворах е имало слугиня ( репликата е актуализирана с днешна дата към текста – бел. ИИ)…
Като знам, че НРБ беше слугиня на СССР, а на слугата Живков слугуваха практически всички негови поданици, превърнати в послушно стадо от слуги…
Беше връх на лицемерието и лъжата тази реакция на Валери Петров.
Но Асен Агов взе, че поиска право на отговор, в което с голяма доза почтителност към поета и преводача на Шекспир Валери Петров си позволи да не се съгласи с него.
Главният редактор на в. „Дума” Стефан Продев обаче се включи с истерична „защита” на Валери Петров чрез персонално охулване на Асен Агов , който изобщо не нападаше поета.Това беше началото на калтащината по вестниците, сигнал за настъпление срещу изпълзелите „хлебарки” , мръсната пяна” и прочее журналисти, дръзнали да оспорят чистотата на комунистическата кочина, в която са ги родили и възпитавали във вярност към червената кал.
Преди да стигна до заключението, не мога да подмина и факта, че тъкмо Стефан Продев беше „разконспириран” като обект на награждаване от МВР с пистолет по време на комунизма, а пък Валери Петров с умиление разказва в спомените си за това, как с пистолет в ръка е раздавал септемврийска справедливост.
А сега, най-важното, което искам да кажа.
Улисани в заклеймяване, осъждане на думи, но не и в съда на престъпленията на комунизма, през всичките тези години „пропуснахме” да о(б)съдим вината на интелектуалните изнасилвачи на българския народ. Хиляди, ако не и милиони са техните невинни жертви с изкривено съзнание, възпитавано да мрази „врага” и да се подчинява безмозъчно на партийната диктатура. Поради този „пропуск” и днес изнасилвачите посягат на невинно детско мислене чрез наследството на интелектуалната нищета на „партийната правда”, надничаща победоносно от филми, книги и учебници.
Не бих искал думите ми да се възприемат като лична нападка, но лъжата трябва да получи съответния отпор.
Като казвам отпор, нямам предвид нещо в духа на стихотворението „Боксьорчето” ( едно истинско боксьорче, криминално проявен тип с множество регистрации в полицията, преби години по-късно на улицата Асен Агов за радост на червендалестата публика и получи условна присъда – бел. ИИ) . Стихотворението беше написано като предизборна агитация в полза на БСП в най-агресивен комунистически стил от Валери Петров. Беше рецитирано в централните телевизионни новини от актьора Сава Хашъмов специално за изборите през онази 1990-та, когато учудихме света като единствения (вече бивш) съветски сателит в Европа, легитимирал пребоядисания комунизъм в плуралистична среда.
Под отпор имам предвид правото на самозащита. Без нея лъжите, които и без това ни заливат, заплашват съвсем да удавят паметта за нашия преход през Червено море.
А ето и обещаната гледна точка на един млад човек, публикувана в интернет при поредния спор около името на Валери Петров:
Радан Кънев
17 мар 2008
Хехе, винаги се разгаря жесток спор, когато се спомене / цитира Валери Петров.
Тъй като аз съм доста запознат с творчеството му (и авторско, и преводи – Шекспир в оригинал ми е непосилен), си имам и мнение:
1. Валери Петров е гений. Ни повече, ни по-малко. Истински титан на поезията, уникален, разпознаваем от три думи, не е нужен цял стих, признат като преводач далеч извън България (което си е чудо само по себе си).
2. Валери Петров е забележителен сатирик, с онази способност да каже триста страници в две думи и половин интонация, която е прочее присъща на мнозина интелектуалци-евреи, независимо на какъв език пишта. Да, сатирата му никога не е била яростна и дори често е била конюнктурна но това не е творчески въпрос.
3. Валери Петров е хуманист от висока класа. Човекът, любовта, смъртта, силата и слабостта са невероятно развити в поезията му. Когато не е политически обременена (а тя често е), може да те разтърси до петите. Но…
4. Валери Петров е комунист “в червата”, тъпоумно убеден от пубертета до дълбока старост, че “някакъв вид” комунизъм трябва да бъде изнамерен, за да бъде светът по-добро място. Хиляди разочарования не променят това, което той смята за своя форма на хуманизъм. Ужасно, но факт.
5. Валери Петров не е герой и никога не е бил. В младите си години, като “борец против фашизма” е преодолял много в себе си, но сам признава, че и тогава не е бил герой. След това пък – хич. Примерите са много, ако щеш отказа да използва фамилното си име Меворах (което е безспорен повод за гордост – проф. Нисим Меворах е изключителен теоретик и практик на правните науки).
6. В ранните си комунистически години Валери Петров има отвратителни призиви за насилие по време на Народния съд и като говорител по Радио София е допринесъл своето за ужасните последици. Това само доказва, че тоталитарните идеали не прощават никому – ни на гения, ни на селския скотоложец.
Да дам думата на Георги Данаилов. Откъс от мемоарите “Доколкото си спомням”. Героят е бивш партизанин, комунист, командир на полк, Но за всички които са имали вземане-даване с него си остава войн-ХУМАНИСТ. Кой разбрал-разбрал.
“Всред цялата казармена дивотия откроявам един човечен, своенравен полковник, някогашен партизанин от габровския отряд, който може би по-погрешка или принуда се бе отдал на военното поприще. Беше командир на нашия полк, всъщност един голям склад за артилерийски боеприпаси, надявам се, че няма да издам военна тайна, ако спомена името му, казваше се Лазаров. Ние му викахме “копченцето”. Викахме му така, защото сутрин по време на проверка, той минаваше пред редиците ни козирувайки, поздравяваше ни “Здравейте, другари курсанти!” и когато зърнеше някое незакопчано копче, почти нежно изричаше:
– Копшенсето, другарю курсант, копшенсето!
Спомням си знаменитата, лаконична реч, която ни държа полковникът по време на поредната криза в Близкия изток. Светът пак бе настръхнал, положението пак беше крайно изострено, световният империализъм пак протягаше хищнически ръце към миролюбивите араби и българската армия, заедно с армиите на братските социалистически страни и на великият Съветски съюз, трябваше да бъде в повишена бойна готовност.
“Другари курсанти – започна полковник Лазаров – международното положение е много опасно. И тия имат, и ония имат. Шат – Москва! Шат – Ню-Йорк! Нищо няма да остане. Но най-лошото е, че ще ни накарат да местим склада в планината. А знаете ли това какво значи, това текезесета, това метесета, това дезесета, всичко ще бъде мобилизирано, камиони, трактори, каруци, да не дава господ. Поради тази причина, забранявам всякакво напускане на казармата от войници и от офицери. Никакво напускане. Ще си стоим тук и ще си играем моникс до второ нареждане!” – полковникът погледна часовника си и добави: “След една минута сте свободни!”
Той рязко се извърна и се отправи към помещенията. Веднага му разбрахме тактиката, бързаше към билярдната маса, за да си запази място, ако ни беше освободил на часа, щяхме всички да се юрнем към моникса и той едва ли щеше да се вреди. След няколко минути стаята за игрите се изпълни, но полковник Лазаров отместил фуражката си на тила, разкопчал мундира, поизгърбен и съсредоточен, правеше вече дълга серия.
В този миг, дойде дежурният от телефонната и високо каза:
– Другарю полковник, на телефона!
– Няма ме – отвърна полковникът.
– Търсят ви от министерството!
– Няма ме, бе. Не разбра ли. Ще кажеш полковник Лазаров се качи на файтона и замина.
По това време офицерите все още използваха файтони.
Най-важната част от нашата военна подготовка се състоеше да местим, носим и чистим снаряди, разтоварвахме ги, разопаковахме ги, почиствахме ги, смазвахме ги, пренареждахме ги, от сутрин до вечер. Целите се оклепвахме в смазка и прах. Но за наша радост в единия край на двора на поделението бяха монтирани душове, варели, които се пълнеха с вода и тя се загряваше на лятното слънце. Вечер се събличахме и обливахме щастливи с топличката вода. Но… на няколко десетки метри беше оградата, а зад оградата – пътя. А по пътя минаваха жени, работнички. Дали те са се оплакали, дали някоя военна съвест се бе възмутила, но полковник Лазаров издаде заповед, с която ни се забранява, да се къпем голи на въпросните душове. Няколко дни я спазвахме, ала след това започнахме масово да я нарушаваме. И ето че веднъж след залез слънце “копшенсето” ни залови сам на местопрестъплението.
– Какво правите тука бе, другари курсанти?
– Къпем се.
– Къпете се, а? Къпете се! И как се къпете? Къпете се голи!
Невинно мълчание.
– А жените по пътя припадат! Аз заповядах ли, че забранявам всякакво къпане голи? Заповядах ли?
– Тъй вярно, другарю полковник.
– За неизпълнение на заповедта на командира на полка забранявам повече да се къпете на тези душове… – Той ни изгледа строго, след това с върха на ботуша си, подскачайки на единия си крак тегли линия в прашната земя. – Изобщо забранявам да минавате отсам тази линия.
Полковникът стана мрачен, поиска да си тръгне, направи две крачки, но се разколеба и твърдо заяви:
– Абе, изобщо забранявам каквото и да е къпане!
И си отиде.
За да се появи една нощ в четири часа сутринта, след като тръбата свири гръмко тревога и за няколко секунди цялото поделение бе строено на двора. Стояхме в строя и недоумявахме. Не само ние, но и дежурните офицери.
Полковник Лазаров, идваше насам без особено да бърза. Застана пред подчинените си и се провикна:
– Овощната градина гори! Взимай кофи, лейки, маркучи и гаси.
Разбира се нищо не гореше. Но в поделението имаше няколко декара млада овощна градина, лятото беше сушаво, а полковникът милостив към дръвчетата и тази му милост го бе накарала да вдигне полка под тревога. Никой не му се разсърди. Загасихме ентусиазирано пожара.
Всъщност Христо Баларев имаше най-ярки впечатления от нашия командир. Една неделя му дойде гостенка от София. Вечерта Христо завел момичето в единствения ресторант-градина в градчето. Там свиреше оркестър, там се танцуваше, там се пиеше бира, там имаше всичко, което е по сърце на войника. Впрочем, ние не бяхме редници, а сержанти, а пък Христо, по неизвестни причини, по силата на необяснимата военна логика, бе единственият, който получи звание старши сержант и дебела нашивка. Както и да е, старши сержантът храбро решил да покани момичето си на танц и точно по време на най-артистичните стъпки, забелязал, че на една маса е седи самият полковник Лазаров със съпругата си и е отправил визьорите си към дансинга. Христо започнал да танцува, колкото се може по-сдържано, както се полага по устав. Оркестърът свършил. Двойката се запътила снишено към масата си, но напразно – другарят полковник вече махал полу-приятелски, полу-заповедно с ръка. Христо тръгнал, опънал крак и козирувал
– Заповядайте, другарю полковник!
– До кога сте в отпуск, другарю старши сержант?
– До шест часа утре сутрин, другарю полковник
Нищо не можело да се разгадае от лицето на полковника.
– Като затворят ресторанта, идвате при мене, тук – казал той и добавил – Продължавай да се занимаваш!
Едва ли Христо е прекарал остатъка от времето приятно. Какво иска сега този щур полковник от него! Но волята на командира е закон. Започнали да гасят лампите, и този обичай от някогашните години е забравен, гасяха лампите в ресторантите, за да напомнят, че е време да се омиташ. Никакви глезотии.
Старши сержантът с приятелката му се доближили плахо до масата на полковника, който си плащал сметката. Полковникът се изправил, закопчал си куртката, сложил си шапката и рекъл:
– Е и какво, другарю старши сержант, как мислите да прекарате времето си до сутринта.
Христо вдигнал рамене.
– По улиците, нали?
Христо навел очи.
– Това е недопустимо. Аз не мога да позволя на моите военнослужещи да се натискат по сокаците. Тръгвайте с мене. Ходом марш!
И полковникът повел жена си, Христо и момичето към дома си. Нещастният старши сержант се опитал нещо да измънка, но командирът отсякъл:
– Идвате вкъщи – заповед!
И наистина ги завел в жилището си, и наистина им отстъпил собствената спалня, а те с жена му отишли да спят в кухнята, и им оставил един будилник, за да не се успят и да закъснее старши-сержантът за развод и един леген с топла вода да си измият краката. Повече подробности не казвам.
Когато напускахме казармата, полковник Лазаров дойде да се сбогува с нас. Гледаше ни облечени в цивилните ни дрехи и кротко каза:
– Е, хайде довиждане, другари курсанти, пък ако се срещнем някога, може да се видим!
Не го срещнахме. Добрите хора не се срещат често.”
Това е основният проблем на Битието откак Свят светува, г-н Инджев. За някои това са бабини деветини, за други – притчи с морален код. Може да си гений, може да си най-най- блестящия ум, талант и т. н (Луцифер значи блестящ) – нямаш ли морал, ти си пропаднал тип. А моралът е личен съзнателен избор – да съдиш другите или не, да ги тероризираш (крадеш, убиваш, и т. н.) или не, да изземаш функциите на Господ и да се разпореждаш със света или не…
Направо ми призлява от млади идеалисти с пламнал поглед, които искат да спасяват света – напоследък много се нароиха – Гретени и всякакви други кретени. Като искат толкова да спасяват някого, да стават лекари и медицински сестри – ама такъв трудно се става! Хора, които не могат да си оправят леглото, тръгнали да оправят света – Аман!
А такива стари извратеняци, дето много добре знаят на кой дявол се кланят и въпреки таланта си, служат за примамка на горните наивници – защото един млад объркан човек, като прочете един гениален поет и този поет отстоява едни такива партийни позиции – дали няма да си каже ‘щом този гениален човек е там, сигурно има смисъл! ‘
Знаем, че и Хитлер е бил добър художник, и Вапцаров – талантлив поет; и Стефан Данаилов беше добър актьор и преподавател, и Нешка Робева е добра треньорка…Имаха ли нужда тези хора да компрометират таланта си заради партийни пристрастия? Явно са имали вътрешна потребност. Не е моя работа. И ваша не е. То си е тяхна работа.
Всеки отговаря пред собствената си съвест. И пред Бог! Той има последната дума.
Знам, че много хора се дразнят от думичката Бог. Приемете го като метафора за всемирното равновесие. Всичко във всемира се стреми към равновесие, и ако някъде нещо ощетим, системата веднага се стреми да го компенсира. Жалко е, че тъкмо комунистите съзнателно разрушиха вярата, и ние с такава готовност я зачеркнахме, а заедно с нея притъпихме и моралните си ориентири.
Едно тъпо говедо завчера уби Милен Цветков. Миналата година друго тъпо говедо уби Виктория Маринова. Светла им памет! Изобщо, от 9/9/1944 г. у нас свинете ядат хора. И ако не си наместим моралните ориентири в главите и не си изчистим кочината – ще свършим по Оруел – накрая няма да различаваме кои са свинете и кои са хората.
Сърцето ми скърби за всеки достоен Човек, паднал в неравната битка с милиардоглавата ламя в нещастната ни Родина!
Валери Петров, човекът, известен със своето забележително стихоплетство, майсторът на умелото жонглиране с българския език, със съвършенното боравене с римата, с каламбура и с ловките обрати на словото, със запомнящите се стихчета, поеми, с езиковите фокуси, със завидната словестна еквилибристика, беше безапелационно признат не само от масово ограмотения български читател, но и от известна част от българския литературен елит. По този начин той заслужено извоюва своята удобна ниша за съществуване, от която напоително разпространяваше продуктите на своето творчество и успя да се намести по забележителен начин своето име в българската литература.
Този човек, сърцато възпял действията на народния съд, възторжено възхвалявал величието на социалистическия строй, гневно заклеймявал всичко, което не е в унисон с идеите на времето, стигна до висотата на неоспорим преводач на цялото творчество на Шекспир, като по този начин наложи един недотам чистоплътен отпечатък върху производенията на този гениален поет и донякъде успя, по общоприетото мнение, да се подреди до неговата висота.
Отбелязваме годишнината на тази все пак открояваща се личност в културния живот на България, а на времето ще оставим да отсъди неговото величие или нищета.
САМОИЗГАРЯНЕ
„Ян Палах не е между живите вече,
Ян Палах е нейде далече, далече,
Високо там нейде във въздуха син,
над Прага трептящ като дъх на бензин,
Един миг, едно тяло с пламтящи коси –
преди миг само бил и вече не си …
Ян Палах го няма, а у нас нито звук,
Ян Палах го няма, а ней сме си тук,
и бензинът е нашият и го помниме ние
как във лъскава струя от сондата бие
и как с него по бузите се мажат със смях
Ванюша, Катюша, Алексей, Абдулах !
Филми, книги, идеи, къде сте в живота ?
Нима сте измислици на два Дон Кихота
и нищо, и нищо от Вас не остава,
освен това облаче дим над Вълтава
и тоз вик “Свобода !” едва чут, едва чут
в януарския въздух, синьо – розов от студ ?
Ян Палах го няма и така ни се пада –
сега всеки си има своя вътрешна клада,
на която страхлив, разтреперан и ням,
се самоизгаря от мъка и срам !”
И това е Валери, мекият Валери…
Винаги ми е правело впечатление, че човек може да се придържа към много правилни принципи в оценката си за света, но когато нещата го засегнат лично не винаги се ръководи от тях.
Преди време един руски автор беше развил тезата, че в днешно време човек трябва да има няколко репутации за различните области, в които се изявява. Това че прекрасен хирург е лош съпруг и баща не трябва да петни професионалната му репутация.
Почти се бях съгласил, по принцип, но когато нещата допряха до мен, до моето отношение към Валери Петров, нещо тази теза не ми е много по сърце. Ако ставаше дума за личните му политически пристрастия, нямаше да се колебая. Но той и другите “обаятелни” червени интелектуалци допринесоха за онези резултати на първите избори, които до голяма степен са причина за сегашното ни положение. Успяха да изплашат хората, че ако брадатите вземат властта, ще стане страшно като в Полша (де да беше станало).
Бог да им прости.
Аз ще им простя, когато видя България такава, каквато трябва да бъде и съм сигурен, че само са я забавили, но не са ѝ попречили (с НАТО и ЕС – добре, останаха манталитетът, червените капиталисти и какво ли още не).
Но и тях не трябва да ги съдим колективно. Борис Димовски например не беше толкова агресивен….
Аз пък имам друг неприятен, дори бих казала стряскащ пример от низостта на ” гения” – кандидат- президентската кампания на Петър Стоянов срещу Иван Маразов… Спомняте ли си какво боксьорски – секаческо стихотворение беше поместил пак в Дума? Бях потресена. От тогава не го считам за “творец”. Отвращава ме.
Имах намерение да пиша по темата, но току-що прочетох поста на блогъра ИВАНКА.
Р Е С П Е К Т!
Нямам какво повече да добавя, освен и своето име под текста!
За МИЛЕН и всички жертви на кървавочервената ламя – ВЕЧНА ПАМЕТ!
“Зайчето Валери пише и трепери.” Радой Ралин
Ето едно от “великите” творения на Валери Петров:
По великия път
Вървяхме в редици безкрайни,
различни по говор и цвет,
а той ни предвождаше, той ни
зовеше: – Напред и напред!
Вървяхме! Той път ни намери.
Избегна опасни места.
И ето ги чудните двери,
където звъни радостта!
И чак подир толкоз години
в миг всеки се сепна, видял,
че тоз, който вярно води ни,
бил вече съвсем побелял.
Но верен на своето дело
дори и в последния час,
той сбра всички сили и смело
избърза далече пред нас,
достигна вратата грамадна
и цял от лъчите огрят,
разтвори я с трясък… и падна
пред прага на бъдния свят!
Ръцете му вече са ледни,
устата му мъдра мълчи,
не ще ни, не ще ни погледне
с човечните свои очи!
Спи той в саркофага железен,
обгърнат от флага ни скъп…
Но ний в Радостта ще навлезем,
макар просълзени от скръб!
Пред портата вече разкрита
синеят безоблачни дни
и песен щастлива се сплита
със чуден порой светлини,
и своите сълзи ний бършем,
и пак знамената плющят…
– Напред и напред! Да завършим
Великия Сталински път!
Най-често Антихриста избира такива хора, за да му служат.
Както виждаме Валери Петров му е служил много добре, даже под друго име.
Статията и коментарите ме провокират и аз да напиша нещо за Валери Петров. Видях го за пръв път във Великото Н.Събрание по телевизора. Много неща съм забравил от това събрание,но няма да забравя как един доста стар депутат плачеше. В дебатите се каза нещо,което не му е в угода и той плачеше, вярвам от истинска мъка от наранената любов към неговата Партия. Друг път не съм виждал депутат да плаче. После разбрах кой е Валери Петров- Плачещият депутат-писател и поет,и си обясних неговия плач. Това беше реакция на поетична и фанатична душа.
От тогава той ми беше ясен и не се интересувах от неговата литература.
Бил превеждал Шекспир! Една от най-ценните ми книги е Сонатите на Шекспир.Обичах я може би и заради прекрасния превод; Не бях се интересувал кой е преводачът на сонетите,но сега като стана дума,проверих – беше Владимир Свинтила.
Значи има и други добри преводачи,но те не са били политически личности ,за да ги хвалят едва ли не като гениални.
Има много по-достойни автори,които предпочитам пред този физически и духовно въоръжен оръженосец на Партията.
Искам да бъда разбран.Не съм против етническата и партийна принадлежност на В.П. Познавах един друг поет и писател,също като В.П. евреин и с комунистическа биография. Но той не се отказа от името си и беше достоен в творчеството си и като човек. За такива хора днес не се говори.
Г-н Николов събуди мои войнишки спомени.За един от тях доста се срамувам. Бях редник в сапьорен взвод командир ,на който беше лейтенант Маринов. Един ден ни изведоха на учение даучим как се дейсва с динамитни шашки. Дойде и моят ред. Взех 2 шашки в двете си ръце и запалихме фитилите.Трябваше да ги хвърля след няколко секунди за да не избухнат в ръцете ми. Като затрещяха ония ми ти фитили аз се исплаших и хвърлих шашките веднага. Тога
ва лейтенантът изтича,взе шашките и ги хвърли далече. След това той нищо не ми каза,а аз не мога да го забравя.
Представям си,ако на негово място беше Валери Петров,какво щеше да се случи. Щеше да ме накаже с лекция за войнишката саможертва,а в стенвестника на поделението щеше да излезе на видно място нещо като следното стихотворение:
Войнико Асене,
вземи пример от мене.
От примера мой
как се влиза с шашки в бой.
Като ги говоря тези неща,пред очите ми е усмивката на Милен Цветков. Той имаше присъствие на екрана и затова не мога да го забравя. За разлика от някои, имената на които никога няма да запомня.
“преводача на Шекспир Валери Петров” не е превеждал Шекспир, поради непознаване на шекспировия английски – за съвременния английски също имам съмнения! Превода на Шекспир бе направен от “неблагонадеждния” познавач на шекспировия английски Марко Минков! Мир на праха му!
Има незабравими стихове в поезията на Валери Петров, но незабравима остава и сакастичната ирония към протеста в Радиото: И какво щом пуснат летитбито и бесепето бито…
Има понятие в нашия език – ” зъл гений ” . Примери много! След тях – хиляди трупове ! Аман! На Иванка -респект!
Към Тодор Тодоров:
Аз също съм правил адаптации на български в рими в превод на Шекспир от…френски. Това е език, който не знам. За срам от моите много далечни предци, които, по разкази на прабаба ми Елисавета, са се преселили в Прага по време на кървавите събития във Франция от края на 18-ти и началото на 19-ти век. Главата на семейството е бил управител на имение край Париж. Явно е имал основание да бяга от разправата с подобни аристократи(?).
Бях поласкан от аплодисментите на публиката на съответния концерт по произведения от френски автори. Хората бяха подведени, че знам френски и нямаше как да обясня на всички, че приносът ми е в адаптирания текст след превод на текстове по смисъл.
Ласкателно е да те мислят за нещо повече от това, което си, но е честно да си признаеш, че не си…
Не ми е известно Валери Петров да си е признавал, че не владее шекспировия английски, а че е направил адаптация по превода на по-голям от него специалист.
Принуден съм пак да цитирам Георги Данаилов. Още веднъж като контрапункт на полковник ЛАЗАРОВ, Във великолепната му мемоарна трилогия “Доколкото си спомням” ето само с какво е отбелязан “лингвиста” и най-вече моралното нищожество ВП. Има и достойна компания.
“Когато писателите Христо Ганев, Валери Петров, Гочо Гочев и Марко Ганчев, се въздържаха да гласуват за поругаването на Александър Солженицин, и четиримата бяха изключени от партийните редици. Те бяха дръзнали да нарушат единодушието, бяха се усъмнили в правилността на партийната повеля, и тяхното най-естествено въздържане се възприе от всички нас като достойна постъпка. И то наистина бе доблестна постъпка. Колкото и скромна да изглежда от гледището на днешния ден. Учудвахме се на смелостта им, радвахме им се. Всеки един от тези хора понесе последствията от почтеното си поведение и дълго бяха в немилост. Но ето че през 1984 година по случай четиридесет годишнината от девети септември ги приеха отново, един вид юбилейна партийна амнистия. Случих се по това време заедно с Гочо Гочев, той се вълнуваше от реабилитацията си, и въпреки, че не спираше да пуска шеги по адрес на социализма, истински се притесняваше, да не би тази буйна глава Христо Ганев, да прояви опърничавостта си и да откаже. Никой от четиримата не се отказа от членството, макар че повече от десетилетие бяха принудени да търпят унижения, бяха им създавани всевъзможни пречки. Бяха неудобни, бяха отхвърляни, трудно се препитаваха, но въпреки всичко преживяно, те приеха да се върнат в храма. И не само това, седмици по-късно, по време на варненския кинофестивал, Христо Ганев и Валери Петров пристигнаха специално от София във Варна в деня на традиционната среща с Тодор Живков. Отсъствието им би се изтълкувало зле. Още от старобългарските закони е известно, че едно от тежките наказания за прегрешилите е недопускането им на богослужението.”.
Макар че българското интернет пространство е пълно с носталгични препратки към социалистическото ни детство, всъщност точно надарени писатели и поети като Валери Петров, Недялко Йорданов и много други, обърнаха детството и тийнейджърството на хиляди соц деца в едно непрекъснато садо-мазо в което особено силно се откроява сборникът от разкази “Помни тяхното детство”, което беше задържителна книга за лятно четене на всяко едно българско дете. В тази книга, на която би завидял дори авторът на “Фифти шейдс ъф грей”, социалистическото дете можеше свободно да си изкриви крехкото сексуално желание с незабравими и вълнуващи сцени като забиване на кол в тялото на партизанка, копаене от гола жена на собствения си гроб, измъване с ток, потопяване на шлеп с комунисти в Дунава и редица други. Всичко това се композираше от специалисти като Давид Овадия, който отмъщаваше за несъществуващ холокост в България на всяко едно дете. Недялко Йорданов пък наред с вълнуващите си стихотворения, сътвори бестселъра “Любов необяснима” към Кремъл, да разбира се, където поредица от жени и мъже бяха измъчвани и тормозени от симпатичен агент на полицията, внедрил се сред тях, като непрекъснато се изтъкваха сексуални елементи като гола жена с 20 полицаи върху нея и др. Авторите обаче пропускаха да опишат източникът на тази нездрава комунистическа сексуалност, кореняща се в сексуалния разгул на младите ленинисти болшевики в СССР, болшевишки курви като Ана Колонтай, които са пътували с бронираните влакове за разстрел, с които Троцки е обикалял да разстрелва, и са се възбуждали от труповете които са оставяли след себе си. А Ленин и досега лежи на центъра на Москва като съсухрен пример докъде може да доведе безразборното посещение при улични проститутки – другарки в Западна Европа.
https://faktor.bg/bg/articles/mma-boytsite-pavel-georgiev-i-lyubo-delev-kakto-i-boksyorat-biser-mitrev-za-poboya-nad-slavi-angelov
Случайно някой знае ли чие е това знаменце горе вдясно?
Народа е казал:не е добра тази крава,която дава много мляко,а накрая ритне кофата,присъединявам се към ИВАНКА.
Дарбата, според мен е едно нещо, но кой обслужва, е друго. Много е важно, какви са били подбудите на „даровитите„ за да се изявят. От областта на литераторите съм се ползвал умерено, точно поради това, че след като съм имал възможност да (по)прочета някои „бисери“ от родът на одата за Сталин, или „терорът долу, съюз с СССР“ ми е секвал интереса. Може би поради това бързо съм се самолишил от възможността да се запозная по-подробно с геният на ВП. Между другото при Вапцаров бях до голяма степен задължен да го изучавам подробно, защото конкурсни изпити по литература можеха да се издържат със съответните познания, а местата за „приетите“, като се изключат „влезлите с вуйчовци“, бяха много малко. След като сега научавам за мимикриите със смяната на имената излиза някак си наяве монетарната зависимост, която явно е играла съществена роля. Вярно при соца парите не стояха особено на преден план, а привилегиите, защото имащите привилегии ги обслужваха всячески. Носеха им всякакви храни и стоки, при това на смешно ниски цени, изпълняваха им всяко желание. Просто те бяха преминали в комунизма, без да се налага да го строят. Разбираемо е, че беше и морално задължение, да го възпяват. Така, че ВП приживе от тази гледна точка, сигурно е бил високо морален!
@Българин
Ама, разбиира се! Това е знаменцето на прасославните руски примати, с което се нахъсват за бойни “подвизи” всякакви български добичета, татуирани с надписа “С нами Бог” . 🙂
Бил ми бил привел Вълери, Шекспир от ънглийски… На кого, моля? На мен, непросветения народ, жевел на кучешка радост и бира на конци, на алтай вместо кока, на жигула вместо фиат и на радиоактивна салата от леорда.
Но народът се оказахме не толкова задръстени, колкото кохортата на цензурата в София се надяваше и превеждаше на български само каквото тя решеше за безопасно. Въпреки дългогодишното малтретиране в домовете на книгите и театрите, запазихме своя колумбовски дух, защото освен вера, ни требаше и хлеп; нали не се гаси туй що не гасне, дори боксьорче да го фрасне, а “любов необяснима” не трае до амина, в “Сън в лятна нощ”, не се спи без грош…
И ето, че поиска суверенът да намери лично ИН ПЪРСЪН този Шейкспир, с какви шейкове е правил пир, този Фитцджералд, само нощта ли му е нежна или и жена му, и този Хенри Мур, пръв описал своя к-р и умрял на Биг Сур! Както и всички други, дето му ги цедяха през сито Дмитриевци, Петровци, Данаиловци, Левчевци, Живковци, Кеворковци и Такевци, Томатомовци и Бунджоловци, дето само Благи само можеха да търсят другото “Лице” на комунизма и да правят “Отклонение” от правата линия на Кремъл. Дето само Райновци можеха да пишат сери ноар и да воайорстват какво прави Сомон дьо Бовоар със Жан Пол Сартар докато се чудят защо няма комунизъм в Париж, където Вонегът каза на к..ра си – Виж, тяхното пиратство докара бойковото братство, а сега като мижитурка жмиш.
И отидохме… С целия си недоимък, взехме жълтите пликове от ембъзито и преследвани от десари почти до самия гейт, се метнахме на своя Бритиш Еруейз…
Сега живеем далече от Вълери и Недялко, слушаме други гласове, в други стаи, не на червените капути, а на Капоти… Така че, Вълери, Недялко, Димитри, Кеворк, и другите там трегери културни, Не делай глупае лицо, немедлено пусти йайцо, привет Масквъй и бут здаров, свободнъй електрон Димитров!
Към Българин,
Знамето от снимката подозрително прилича на Самарското, но заради ъгъла, под който е снимано, и заради осветлението не мога да бъда 100% сигурен.
Талантът и/или геният,в която и област да се проявят,винаги отстъпват на последно място,категорично изхвърлени от скАлата на човешките морални ценности и добродетели,щом като целунатият от Бог талант/гений служи на Злото.Цитирам част от спомените на Царица Йоанна,която се отнася до мерзавеца Валери Петров.””Царицата,като непосредствен свидетел,когото джелатите не са посмели да изгонят,възсъздава драматичната картина от дивашката саморазправа на комунистите с държавния и интелектуален елит на България:”Присъдата на процеса на регентите и на министрите бе произнесена в четири часа следобед.Беше четвъртък,който в България още се нарича Кървав четвъртък.Чух четенето по радиото.Списъкът започваше с името на моя девер Кирил”.Когато отива до Съдебната палата,за да се прости с осъдените,тя вижда как тримата регенти,заедно с двама тежко болни осъдени,са изведени последни и качени в един полупразен камион.Откарани са до бомбени ями в края на софийските гробища,където ги чакат екзекуторите.Женоподобната харпия Цола Драгойчева ще разказва след десетилетия,че никога не била спала по-сладко,отколкото след разстрела на следосвобожденческия български интелектуален и политически елит.Тази хекатомба е жертвен дар за сатанинското чудовище Сталин,положена пред пиедестала на бога Соца,комуто се кланят полуграмотните и по правило с криминални инстинкти тукашни последователи на Карл Маркс и Ленин.Докато заседава Първи състав на “народния съд”,организирани от комунистите тълпи,докарани от цяла България,реват пред Съдебната палата “Смърт!” и скандират лозунги на омразата и жестокостта.Говорителят на Радио София Валери Нисим Меворах и съдебен заседател в един от съставите на т.н. “народен съд”,с литературен псевдоним Валери Петров,непрекъснато призовава към революционно насилие.Тълпите биват насъсквани и с неговата прочута хорова агитка “Народен съд”,където френетично зове:” Към врага да сме ний безпощадни,/срещу него да не знаем покой,/да го бием както ни падне и/ дето ни падне той!
И още:Този,комуто съвестта пречи/да смаже един гаден живот,/той не е нито нежен,нито човечен,/а жесток е към своя народ.” В това “хуманно” произведение агитка от ремсисти пита:”Какво ще отсъди съдникът твърд?” Обвинителите,като древногръцкия хор от трагедиите,отговарят:Смът!Смърт!Смърт!”Цитирам от великолепната статия на Виолета К.Радева “Под диктата на Кремъл-кървав четвъртък”,Faktor.bg,01Feb 2020.
Толкова за този слуга на Дявола.
До Иванка:Блестящо написано!Адмирации!
Е, значи са го осквернили и него, тия примати.
Чудесна статия и коментари, за които благодаря на всички. За какво са му на човек други медии, когато има ivo.bg…