Самолетът на Румен Радев маневрира на 1 май на заден ход в облаците на левичарството

 

 

 

 

 

 

 

В сайта на българския президент Румен Радев се появи поредната му политическа реч, с която той се опитва да се хареса на част от българските граждани. Този път той използва като повод 1 май – ден, който помним със задължителните маршировки по къси гащи пред гробницата на изкормения във формалинова вана Георги Димитров. https://m.president.bg/bg/news5467/rumen-radev-parvi-may-ne-e-podarak-a-rezultat-ot-volyata-za-dostoen-zhivot-na-pokoleniya.html?fbclid=IwAR3W6FnYqP_dvuAFi_az2ZVJCCBz38Nv1GB1wIJpA-Kt4MGq1YMptrOxLGU

Едно от изкуствата в политиката е да предизвикаш естественото чувство на припознаване от страна на адресата на своето послание с цел да прикриеш истинските си мотиви. Нарича се демагогия.

В цялата история на комунизма, независимо дали е в опозиция или диктува живота на една държава и безправните й субекти, няма нито един “велик” пролетарски борец за социална справедливост от пролетарски произход. Радев не прави изключение.(Съ)страданието на Радев в този смисъл е едновременно демагогско и традиционно. 

Така се прави в лагера на левите месии. Те философстват за равенството, но стърчат над пролетарските маси с охолен живот и с биография на привилегированите – може и да е по заслуги в рамките на шеметна военна кариера и последвалото чрез нея катапултиране в облаците на политиката, но в никакъв случай не предизвиква асоциации с живота на бедните, ожалени и днес от нашия върховен главнокомандващ.

Задължителна компонента на демагогията е вплитането на голяма доза истина в нейните картечи откоси. При комунизма фалшът беше виден в разминаването между думите и делата на довчерашните ратаи, докопали се до властта, за да се обзаведат с хиляди слуги и да съобщават на “робите на труда”, че са ги освободили от принудителното робство, за да го заменят с уж доброволен труд.

В прочувственото първомайско слово на Радев истината за проблемите на хората лети като джепане към тълпата и поразява с онова, което не й казва.  Главният “пропуск” е във факта, че Радев претендира да говори на нацията, но всъщност се подмазва на частта от нея, чувстваща се ощетена от края на комунистическата диктатура, която издигаше лицемерно “трудовите хора” на пиедестала, но ги караше да набиват крак в подножието на истинския пиедестал на властта, яхнат от другарите и другарките от ЦК и Политбюро, чиито портрети трудещите се бяха принудени да разнасят по площадите на 1 май като хоругви на светци. 

Президентът Радев също така е “пропуснал” да забележи, че 1 май носи чисто политически заряд поради неговата преупотреба от комунистическата пропагандна в миналото и в наши дни- точно толкова, колкото системно “пропуска” да забележи, че 2 февруари се отбелязва с прискърбие от част от българите във връзка с жертвите на комунизма, за които той не намира съчувствени слова. Явно не смята, че трябва да бъде солидарен с тези българи.

Държавният ни глава се опитва да компенсира днешното принудително отсъствие на левицата от традиционните й публични демонстрации в стил “ние пак сме тук”. Всяка година те дефилират с партийни знамена на тази дата, която са обсебили като ден на своя партиен печат и ден на труда – сякаш несъгласните с тях по идеологически причина са някакви търтеи, достойни отново да бъдат изселвани, изтребвани и затваряни като “неблагонадеждни елементи”.   

Радев маневрира на тяхна територия с невиждана за самолетите ( освен ако не са с вертикално излитане в политическите висини) маневра “пълен назад”. Атаката на бойното политическо поле в това небе срещу отсъстващите от словото му български граждани, които смятат 1 май за оръжие на политическия реваншизъм, е коварна. Тя изглежда невинна на пръв поглед. Какво толкова, поздравява желаещите да бъдат поздравени, ще кажат очарованите. Само че ще пропуснат удобно неговите пропуски да се солидаризира и с другата,  споменатата по-горе част от българските граждани.

Фактът, че в обръщението си по случай 1 май Румен Радев поздравява и заможните българи, е смокиновото листо, зад което прозира трудно прикриваната слабост към лявото. Впрочем то може да се похвали с доста заможни свои представители, превърнали бившето си политическо величие в днешен личен капиталистически триумф. Само че левите не обичат да си признават греха на този успех. Те просто махнаха от названието “ активен борец срещу капитализма и фашизма” първата част от бившата мишена на своята идеологическа борба, но запазиха навика си да обявяват за “фашисти” несъгласните с всичко това.

Ето с тези лицемери се мери днес Радев, домогващ се до статута на неформален лидер на носталгиците по комунизма. В това отношение трябва да му се признае, че наистина си заслужава техните адмирации: командата “равнис по лицемерието” е специалитет, от който адресатите на Радев не се отказват. Той просто им дава онова, от което те смятат, че се нуждаят.