Дубай, филиал на българския рай за богаташи, май

Актуалните събития, които свързват територията на Дубай с България покрай емигриралия там бизнесмен Васил Божков, разпореждането му от тази дистанция с акциите на футболния клуб “Левски” и кръженето около богаташа на други нашенски преле(с)тни  птици, ме карат да споделя някои впечатление от екзотичната държава в Персийския залив.

Озовах се преди две години в Дубай по покана на работещ там високо квалифициран българин, (по)читател на блога. С него не се познавах лично преди той да се свърже с мен. Сънародникът приюти и семейство ми за седмица, отстъпвайки стаи за сметка на неговото българско семейство, което с постесни заради нас.  Така попаднах в държавата, смятана за най-скъпата туристическа дестинация в света, която иначе не е по джоба на един “маргинал” , за какъвто нашата власт смята един творец на свободна практика.

 

 

 

 

 

 

Минах(ме) благодарение на благородното гостоприемство на нашия нов приятел по стандартния път на туриста в Дубай. Чудесата тук не свършват за посетителя. 

Малко чудо ли е гледката на подвижния луксозен автомобилен шоу рум по вездесъщите магистрали? Човек трябва много да се постарае, за да забележи поне едно малокалибрено, малолитражно или зле изглеждащо возило. Преобладават високо проходимите джипове, подходящи повече за преодоляване на за българските дупки по пътищата и за планинския ни терен. Дупки в Дубай по птищата няма. Както няма на практика и двупосочни шосета, ако не се броят временните такива покрай ендемията от строежи.  

Гъмжилото от луксозни чудовища на колела, гълтащи евтиния бензин, е достатъчно впечатляващо. Но има и зрелище, което е още по – забележително за внимателния наблюдател. Това е състоянието на сградите. По тях няма ронеща се мазилка или драскотина. За графити да не говорим. Впечатлението е като живот в комикс, чийто автор е създал илюзорен град без недостатъци. Същото се отнася и за пешеходната част  в центъра на града, където гъмжилото от туристически крака на кратките пешеходни разстояния между молове и ресторанти се отразява буквално в огледалото от лъскави плочки, поддържани така, че и при най голямо желание няма да се изцапате, ако тръгнете боси.

А обществените безплатни тоалетни в иначе частните търговски обекти? Просторни, многобройни, поддържани в перфектна чистота. Чистачите, евтина работна ръка от азиатски страни, буквално ви следват. Дори мраморните плотове около умивалниците забърсват след капка вода, попаднала на тях. Всяка  клетка за уединение е снабдена с подвижен душ – кеф ти да го използваш като биде, кеф ти да замиеш преди да седнеш, ако не вярваш на очите си, че седалката е чиста и годна за възсядане.

Да, “имАл си бол пари, платил си”, казва Бай Ганьо, когато спътниците му купуват билет за влака , а той се ослушва и минава метър. Но никак не е без значение как си ги влагаш, когато ги имаш. Например това се вижда от системата за плащане на пътните такси. Дубайците са избрали най-модерната. Колите изобщо не спират. Камери разчитат кодовете на стикерите на колите в движение и плащането става дори без намаляване на скоростта.

Но това са само видимите страни на дубайските прелести. Сред тях се нареждат също безплатният живот на поданиците на емирството, които не плащат ток и вода. Когато навършат 18 години мъжките рожби сред тях получават безлихвен заем за строеж на собствена къща ( или поне доскоро е било така).

Раят обаче не е съвсем райски. Най-вече заради адски високите температури през по-голямата част от годината. На пръв поглед въпросът е решен чрез целогодишната употреба на кондиционерите – до степен, че прекаляват с  поддържането на изкуствен студ. На кино някои зрители отиват с кожени якета и ботуши, а пришълци от по-студени страни, надяващи се да се стоплят трайно, се оплакват от перманентни настинки. Нетърпимите жеги обаче са нещо повече от тормоз на човешките същества сами по себе си. 

Малко вероятно е да получите топлинен удар по простата причина, че навън е безлюдно в големите горещини. Животът тече на закрито. Разходката навън е непознато удоволствие. Не само през преобладаващия горещ сезон. Поради него урбанистите изобщо не са предвидили други пешеходни маршрути, освен на закрито. В гигантските молове има …туристически маршрути, форма на спортуване, а не само на пазаруване. Там някои ентусиасти, предимно сред европейските специалисти, третират бягане или бързо ходене.

Изключително мобилните притежатели на автомобили в същото време са застрашени от обездвижване във физиологично отношение. Това се вижда по драматичен начин от гледката на възрастни хора, предимно жени, която явно не могат да се справят с ходенето. Отнася се именно до заможните поданици на емирството, които имат многобройна прислуга и живеят в палат(к)ите си, но им се налага да бъдат возени в количка, за да се насладят на прелестите, които Дубай предлага на туристите.

С голям брой такива колички е снабдено “Глобалното село” – нещо като панаир, с палати ( в буквалния смисъл, макар и да са бутафорни), отделни държави и цели континенти привличат от началото на ноември всяка година на открито хиляди посетители.  Глобализмът тук впечатлява с “потьомкински” кули, арки, кубета и минарета, и с имитации на цели крепости, в които които табелите на отделни държави привличат тълпи от посетители. Свикнали сме да подразбираме, че “глобалното” е нещо американско, но в търговския комплекс на открито могъществото си мерят павилионите на регионалните гиганти Турция, Иран, Индия, Египет. Редом с тях се съревновават за клиенти на собствената екзотика джуджетата Ливан, Палестина, Мароко и прочее предимно регионални участници в уличната търговия, сред които Африка е събрана под един “покрив”, а Босна, предпочетена вероятно заради мюсюлманската традиция в част от нея, представя …Балканите. 

“Америка” се оказва  съвкупност от латиноамерикански щандове, далеч по-малко привлекателна за тълпите купувачи и зяпачи от ориенталската конкуренция, спомената по-горе. Тук глобализмът в неговата американска доминация направо никакъв го няма. Няколко каубойски шапки и сувенири със закачливи надписи изчерпват  “темата САЩ” на единствения щанд, на който продавачът не дърпа никого, сякаш приел поражението с конкуренцията от съседите.

В Дубай се строи наистина “като за световно”. Дългогодишният световен шампион в състезанието за най-висока сграда доминира над всичко като символ на тази амбиция. Наречена е на онзи , който плаща. Закъсалите за пари в хода на построяването й стопани от Дубай били принудени в последния момент да изоставят обявеното си намерение кулата да се казва “Бурж Дубай”. Наложило се в навечерието на откриването на обекта той да бъде преименуван на Бурж Халифа. Такова било желанието на катарските кредитори, спасители на начинанието.

Тъкмо прекомерното строителство е източник на недоволство сред част от населението. Имало е дори и протести срещу продължаващото бясно застрояване с огромни сгради не само в централната част, но и в отстъпващата пред багерите пустиня. Но положението изглежда е под пълен контрол на властта. Тя не допуска такива глезотии като оспорване волята на едноличния собственик на земята, по-ценна от ( пресъхващия) петрол. От волята на шейха зависи кой и къде ще строи. Но земя монархът вече не дарява. Право на строеж и онаследяване – да, но не и на собственост върху земята. Строгото ограничение се отнася дори и за щастливото малцинство от общо 18 на сто за цялото емирство,  приносители на местни паспорти, ползващи се привилегиите на безплатния ток, вода и на по-високите заплати от чужденците, наети на същата работа, като тях.

Сред въпросните привилегии особено се откроява нещото, което е известно и у нас, но в Дубай е узаконено. Чужденецът не може да започне свой бизнес без да се застъпи за него местен “спонсор”. Колкото е по-добре поставен в обществото, толкова по-скъпи са услугите му. А без тях за чуждия бизнесмен няма живот на дубайския “пазар на труда”. По този начин законът е уредил поданиците на шейха с големи доходи, произтичащи единствено от факта, че негови поданици.

За българския пътешественик обаче картината няма да е пълна без малко българска пикантерия. Забавно е от българска гледна точка да се наблюдават светлинните атракции в небето над Дубай. Цветовете на знамето на емирството съдържат бяло, зелено, червено. Включват и черно. Но при осветяването на сгради през нощта черното се губи и остава бялото, зеленото и червеното. В този ред…

Интересно е също, че един адски известен у нас българин, като Пеевски, е избрал тъкмо описания по-горе Дубай за място, в което изглежда пребивава дълго. Дали е за постоянно,  това е успешно охранявана тайна. Знае се само, че упорито избягва любопитството на желаещите да го зърнат българи, включително като не пътува пряко за България. Вози се първа класа до Виена и после се транспортира луксозно до България.  

Но както се вижда все повече, дубайският рай, където можеш да се затвориш в собствена златна клетка и да се радваш на всеобщата анонимност, е оценен и от други наши богаташи, за които милата Родина може да е земен рай, но не и данъчен такъв.