Съветските социалистически ( “творчески”) съюзи все още служат вярно у нас на покойния Съветски съюз

Сайтът “Площад Славейков” информира чрез статия на Силвия Недкова за нещо, което за добро или не съвсем не интересува приспаното т.н. обществено мнение: че т.н. Съюз на писателите е отличил отново своя председател Боян Ангелов с най-голямата си награда за поезия. 

Дали Ангелов е също така т.н. поет, както съюзът му е т.н. Съюз на българските писатели, това не знам. Това вероятно не знае и огромната част от читателите на този текст. Но не там е работата…  https://www.ploshtadslaveikov.com/sayuzat-na-pisatelite-nashiyat-predsedatel-e-naj-dobriyat-poet-v-balgariya/

Работата е там, че руснаците много обичат да дирят къде е “зарито кучето”. У нас то се е окопало “творчески” в т.н. творчески съюзи още от времето на съветския и началото на постколониалния период у нас.  Съюзите ни са съветски по своето минало и замаскирано настояще. Съветски съюзи. И преобладаващо социалистически.

Работата е там, че някои от тях  са толкова творчески, колкото аз съм подобие на баща му на Иисус само защото обичам сам да си правя пейки, навеси, къщички в короните на дърветата, че и цели беседки. Леко нестандартни и доста несъвършени, но дървени. Което не ме прави достоен за член на Съюза на дърводелците.

Работата също е там, че не аудиторията определя качеството на творбите, заради които във въпросните съюзи се самонаграждават чрез самоназначените си журита, претендиращи да отличават най-добрите в България. 

Работата е там, че това интересува или дразни само отделни индивиди у нас, занимаващи с писане – като писатели или журналисти, както и личностите, които рисуват, проектират като архитекти или създават музика и филми. Защото истинският творец е самотен в делото си, а не се бута да се зарази от стадния синдром, за да се имунизира срещу вируса на подозренията за личното му бездарие. 

Работата е там, че ако има още нещо общо между т.н. творчески съюзи у нас, то е в русофилщината им, особено видна например на върха на т.н. Съюз на българските журналисти. Но изобличена също и от декларативната защита на ролята на окупационната червена армия в България от страна на т.н. Съюз на българските писатели ( както се споменава в статията на Силвия Недкова). Защото напоследък българската държава, при цялата и видима сервилност към веригите на поробителната за българската икономка руска енергийна инвазия и корупционните й отчисления у нас, намери сили да разхлаби тези вериги с поредица от действия, като прогонване на руски шпиони и няколко декларации на Министереството на външните работи. 

Не, не е работа на никой творчески съюз творчески да следват криволиците на актуалната държавна политика, но все пак се вижда, че т.н. творчески съюзи са в крак с времето, през което бяха превърнати в партиен инструмент на съветизираната България. 

Работата е там, че т.н. творчески съюзи си имат друга, предпочитана от тях държава, каквато е Руската Федерация. 

Работата е там, че това не е никакво откритие – нейните посланици не веднъж демонстративно са свирили сбор на разни русофилски сборища и самоназначилите се шефове на т.н. творчески съюзи бодро се стичат да обслужат интересите на чуждата държава като им услужат с фасадите си.

Работата е там, че тези т.н. творчески съюзи съществуват не само за да се самонаграждават началниците им, които да потупват по приведените рамена с грамоти и лоялните си си съчленени творци, но и във факта, че по-висшата цел на тази идеологизирана вегетация е  да служи на московското влияние у нас.

Да ме прощават изключенията, каквито има, но те подчертават правилото, описано по-горе, за което се подписвам с името си в качеството си на маргинал и тулуп ( по мнението на властта у нас).

Спорът дали трябва да се членува в подобни съюзи датира от времето на кончината  на Съветския съюз. За скромния автор на тези нескромни редове беше ясно още тогава, че да се “превзима” отвътре масовката на другарите и другарите, заразени безвъзвратно от стадния инстинкт за единение пред лицето на обезличаването си в трудната битка за личностно доказване, е неосъществима превземка. Все едно в каца катран да добавяш лъжица мед или да внедряваш демократ в партия с тоталитарни инстинкти, която се гордее с тях, с надеждата така да я демократизираш ( такива морално самоубийствени експерименти някои от нас направиха на вълната на надеждата БКП да се демократизира чрез български вариант на перестройка и платиха скъпо след това с отровително, трудно за опониране омаскаряване за тази своя глупост).

Човекът, който допуска глупост еднократно и получава имунитет срещу нейното повторение чрез извлечената от грешката поука, има основание да претендира за поумняване чрез негативния си опит. А за онези, които са на обратното мнение, се е изказал наистина големият ни поет, който е оставил много малко по обем творчество, но се е обърнал към онези от стадото “ Вий сте…”. Знаете какви ги нарича Ботев.