Шиши от Банкя люби талибаните си ” с 200″, а те му се радват като за последно

 

 

 

 

 

 

 

Изкушаващо е, защото е лесно, за убеден критик на “явлението Тръмп” да го опакова сега с дискредитиращия го изблик на симпатия по негов адрес от страна на афганистанските талибани, които отдавна са се превърнали като понятие в синоним на екстремизма. На мюсюлманския при това, толкова одумван от самия Тръмп. Изведнъж същите му пожелават успех на изборите в САЩ!

Няма да отигравам тази вдигната топка, но не поради внезапен порив на солидарност с омаскарения от талибанската привързаност президент на САЩ, а заради нежеланието си да се качвам на безплатния влак на примитивизма, маркиран по формален признак от един етикет. Твърде очевидното не винаги е истина.

Ясно е, че талибаните имат своя интерес да залюбят Тръмп заради обещанието му на практика да ги остави да се разпореждат в крайна сметка в страната си. Дали това е правилна политика или не, е друг разговор. Но фактът на талибанската прегръдка е новина, която по аналогия дава повод да говорим за някои събития в българската политика. 

Най – отчаяните защитници на управлението у нас “пропускат” да забележат просташкия характер на българския аналог на Тръмп, но наричат простаци част от неговите противници. За тези еднооки наблюдатели не е просташко да бъдем ментално изнасилвани системно от примитивните изпълнения на техния кумир Борисов, разигравани по села, че и в гората вече, където, далеч от неудобната градска публика, коментира очи в очи със старци и старици монологично и хашлашки непонятни нему икономически параметри, хилейки се над собственото си невежество. 

Не е просташко за качените на борисовата пропагандна джипка той да ни нарича мат’рял ( вариант на нацисткото определение “подчовеци”) и тулупи или с неговия глас да слушаме цинизми, включително по адрес на европейски лидери,  за които той се хвали като някакъв полуидиот с вечно разкопчан пред публиката панталон как ги бил ” на.бал с 200”.

Премълчаването на всичко това от защитниците му допуска също, че не е просташко премиерът ни да мачка фамилиарно против волята й и да млящи като обезумял селски ерген посланика на САЩ Херо Мустафа, както и да “спинка” на рамото на Путин, просейки си целувка или да се целува раболепно с руския посланик Макаров де що го завар(д)и. И т.н., и т.н.

След като всичко това, както и след още много други просташки номера на Борисов, те не изглеждат просташки в очите на онези, които очаквателно го гледат в очите с надежда ги поуправлява още малко ( “с двеста”), не бива да се чудим на талибанското опаковане на несъвместими величини в тукашната политика, чиито траектории се пресякоха и задействаха заедно срещу Борисов с неговата изключителна заслуга за това невиждано досега представление на нашенска сцена ( макар да е обичайно например за една Франция с обединението на леви и десни избиратели на самите президентски избори срещу крайно дясната путнофилщина на Марин льо Пен) .

Много е лесно, но и е вкиснато като консерва с изтекъл срок на годност, да накиснеш от “консервативни позиции” канализирането на протестната енергия срещу Борисовата простащина с някакъв образ на преливащ от дясно на ляво и обратно общ либерален интерес. По тази логика не само хилядите разнолики в политическия смисъл физиономии на демонстрантите срещу властта, но и стотиците европейски депутати, подкрепили злощастната за нашия самодържец резолюция в парламента на европейските народи, са се наговори внезапно да се обичат помежду си само защото мразят по някакви ирационални, наднационални и интеридеологически дифузно преливащи помежду си причини овластения вече трети премиерски мандат в България  Шиши от Банкя.

Иначе е факт, че Борисов може да се гордее, че постигна непостижимото. Едва ли успехът му да обедини срещу себе си несъвместими досега политически величини ще има по-дълъг срок на годност от споменатата “консерва”. Тя със сигурност ще се окаже по трайна за всеядните консуматори на огризките от управлението му. Но така е и с костенурките. Надживели са и динозаврите чрез умението си да оцеляват в черупката си.

Апропо, знаменитият руски разобличител на лъжите от съветската история Марк Солонин има любим пример в лицето на костенурката. Не е вярно, че заекът е обречен да бъде по-бърз от нея в надбягването. Всичко в състезанието зависи от стартовата позиция. Ако костенурката започне да тича година по-рано, заекът е обречен да загуби на финала.

Чрез примера си Солонин илюстрира тезата, че нацистка Германия е била обречена да загуби войната със СССР не само поради огромния общ потенциал на нейните противници, но и заради факта, че милитаризацията на Германия закъснява фатално спрямо изпреварващата с повече от две десетилетия милитаризация на СССР, чийто потенциал Хитлер и неговата военно-индустриална машина така и не успяват да догонят въпреки бесните темпове, с които нацистите се включват в надпреварата със Съветския съюз преди  ( с материалната подкрепа на самия СССР черз суровини, материали и предоставяне на полигони) и по време на Втората световна война.   

Но да се върнем към случая с нашите костенурки, които от черупката на своите преносими във всякакви условия къщички заклеймяват “консервативно” не толкова съвършените в изкуството на оцеляването си обитатели на Борисовата джунгла. Да са живи и здрави, че да бъдат изучавани като природен феномен и в бъдеще. Но едва ли някой ще ги чака да се дотътрят до върха на еволюцията в съвременната политика, защото са символ на праисторическото в нея. 

И за финал: Тръмп, за разлика от Борисов, не си пада по талибанската любов и побърза да се разграничи от нея. Докато нашият беглец от града и неговите “тулупи” се наслаждава на талибанските верноподанически декларации в тила на войната, която води с гражданите, макар да е обречен да я загуби. Което идва да покаже, че и нарцисите не бива да бъдат опаковани заедно само защото са такива.